Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл и почтително се поклонил на ниската ограда. Поклонил се на Коканд, който го възнаграждавал за добрите му дела с тая песничка.
Минали последната градина — почнала долината: ниви, оризища, блеснали на слънцето с бял разтопен блясък. Оттук до гробницата на дядо Турахон не било далеко.
Настрадин Ходжа прегърнал крадеца:
— Ние се разделяме. Поклони се на Турахон от мен, моли го да ти даде сили за нов, добродетелен живот.
След това последвало дълго сбогуване с дългоухото. Крадецът го целунал по носа и за последен път сресал с дървеното чесало края на опашката му.
— Кога ли ще ви видя пак двамата? — попитал той.
— Не знам, не знам — отвърнал Настрадин Ходжа. — Само едно помни: светът е отворен за тебе на четирите посоки, отворел е и за мене. Може и да се срещнем: във всяка раздяла винаги се крие нова среща.
И се разделили. С наведена глава, крадецът бавно тръгнал по една странична пътека, която водела към гробницата на дядо Турахон.
Настрадин Ходжа поел нататък; в далечината вече се чувало боботенето и тътенът на големия път — след половин час пътят го погълнал в своя мътен, кипящ поток.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Остана малко: за това, как се върнала Гюлджан и как Настрадин Ходжа я посрещнал. Той се върнал само един ден преди нея. Върнал се в къщи вече по мръкване и капнал от път, веднага легнал да спи. Постлал си направо на покрива; сутринта, събуден от слънцето, погледнал надолу и неистово закрещял:
— Гиди поразнико, гиди питкаджийо неден! Какво, си направил? Да не си решил да станеш и смокинар?
Този вопъл бил отправен към магарето. Вечерта Настрадин Ходжа забравил да затвори градинската порта; магарето се намъкнало вътре и направило страшна съсипия в смокиновите храсти, като ошмулило не само плодовете, ами и листата.
Последвало прогонване с помощта на тояга; Настрадин Ходжа дълго след това трябвало да туря в ред смокините, та опустошението поне от пръв поглед да не се набива на очи.
А имал да върши още сума неща: да занесе казана на поправка, да върне борча на месаря, да прекопае лозето. И какво беше още… Ами да, най-важното — да оправи дувара!
С тая работа се захванал без отлагане: изкопал яма, омесил глина и ситно нарязана слама.
Не можал да направи нищо повече: от завоя на пътя се показала каруца и слухът му веднага бил поразен от седем звънки гласчета, над които властвувал осми, могъщ — Гюлджаниният.
— Здравей, скъпи мъжо! Как прекара тук без мен?
— Горе-долу — рекъл Настрадин Ходжа, като свалял от каруцата и целувал поред цялата челяд. — Затъжих се, всеки ден чаках да се върнете.
Гюлджан се подпряла на рамото му, слязла от каруцата, огледала се — и видяла дупката на дувара.
— Ами дувара?
Настрадин Ходжа се смутил и забил очи в земята:
— Абе, нали знаеш, все няма време… Ту едно, ту друго… Остава ли време…
— Вижте го бре — възнегодувала Гюлджан. — Вижте го тоя човек! Три месеца, цели три месеца не можа да свърши една нищо и никаква работа!
Като завършваме нашата втора книга за Настрадин Ходжа, ние от все сърце бихме искали да уверим читателя в щастливия край на всички, за които е ставало дума и които са достойни за такъв край, без да изключваме, разбира се, и мъдрия старец от братството на Мълчащите и Постигащите Дервиши.
Но истината ни задължава да направим и едно скръбно признание: старецът не можал да дочака Настрадин Ходжа — умрял, или казано с неговия език, преминал в друго, по-висше състояние. Самият старец може би не е смятал своето преминаване за скръбно, и дори сигурно е било така, но ние далеч още не сме постигнали висотата на неговата мъдрост и нямаме сили да скрием тъгата, която ни обзема над безименния му гроб.
Той умрял, както подобава на истински дервиш — без никому да каже името си — и в тая безименност гробът му неочаквано придобил всеобхващащ смисъл: тук почива ЧОВЕК.
Точно така възприел гроба Настрадин Ходжа, след като научил за смъртта на мъдрия старец от един просяк, който се бил погрижил да го погребе.
Тоя просяк завел Настрадин Ходжа на гроба му. По пътя разправял:
— Бях при него до последния му дъх. Береше душа мълчаливо, без да наруши своя обет. И чак преди да издъхне, ми рече: „Вземи парите под възглавницата и скромно погреби тялото ми; всичко, каквото остане — раздай на сиромасите…“ Умря с просветлено лице — толкова просветлено, че дори се учудих.
— Остави ме сам — помолил Настрадин Ходжа; оня си тръгнал, тогава той паднал на колене пред гроба, на който нямало дори прост камък. Впрочем животът сам се погрижил да украси гроба: тук-таме вече набола зелена тревица, а откъм главата се било подслонило малко цвете — синя капчица, паднала на гроба от небето заедно с вчерашния дъжд.
Настрадин Ходжа до късно стоял на гробищата и мислено разговарял с починалия.
Гробището потънало в здрач, лъхнала ведрина, на тъмното небе заблещукали звезди.
Настрадин Ходжа рекъл:
— Прощавай, Мъдри старче, понякога ще идвам при тебе.
И чул доброжелателен отговор, който се предал на разума чрез сърцето му — не с думи, а като топла вълна.
— За езерото не бери грижа — продължил Настрадин Ходжа. — Всичко направих според моето разбиране и стана, както трябва. Ще се радвам, ако поне мъничко съм ти помогнал да преминеш на висшето стъпало на твоето безсмъртно битие. Само за едно съм виновен: така и не намерих своята вяра. Да си кажа откровено, аз се надявах на твоето обещание да ми подскажеш, а ти взе, че… такова… се пресели. Не ме дочака… Сега, то се знае, ще гледам да му намеря колая сам, ама дали ще излезе нещо?
Величаво и тържествено, ведно с другите звезди, земята плувала през синята нощна мъгла, вятър шушнел в дървесата, пищели нощни птици, благоухаела тревата, окъпана в ситна роса, туптяло сърцето на Настрадин Ходжа — и във всичко това той изведнъж несъмнено усетил своята вяра и я разбрал, макар че не можел да я назове. Изпълнен с порив и възторг, с безкрайно щастие и любов към света, чувствувайки ответната, също такава безпределна любов на живия свят към себе си, слят с всичко съществуващо наоколо, но без да се разтваря в него и запазвайки себе си, той прекрачил в един от ония скъпоценни мигове, които правят човека, съпричастен с великия вечен кръговрат на живота, гдето смъртта няма достъп й никога няма да има. Вярата все по-силно звучала и прииждала в душата му, но в разума си той не можел да намери думата — неповторимата и единствената. А в същото време чувствувал, че има такава дума и тя е някъде наблизо; напрягал сили, дано пламъкът на душата му се издигне до разума и го запали с тая велика дума; и най-сетне, когато му се струвало, че изнемогва от непосилното напрежение — думата блеснала в него, избухнала, светнала, изхвръкнала на устните му и ги парнала с незрим пламък.
— Живот! — възкликнал той, потръпнал и се разтреперил, без да усеща сълзите, рукнали по лицето му.
И всичко наоколо трепнало, оживяло, откликнало — и вятърът, и листата, и тревата, и далечните звезди.
Странно нещо: той винаги знаел тая проста дума, но проникнал в цялата й бездънна дълбочина едва
