Втренчих поглед в него.
— Знаете ли, доктор Ръсел, вашите колеги щяха да намерят по-деликатен начин да съобщят подобна новина.
— Съжалявам, господин Пери — отвърна доктор Ръсел. — Не исках да ви прозвучи по този начин. Но това наистина не е проблем. Дори на Земята ракът на тестиса подлежи на лечение, особено в ранен стадий, какъвто е при вас. В най-лошия случай ще изгубите единия си тестис, което не е непреодолима пречка.
— Освен ако не става въпрос за собствения ви тестис — изръмжах.
— Всичко е въпрос на физиология — рече умиротворително той. — Във всеки случай тук и на ваше място не бих се притеснявал толкова много. До няколко дни ще получим окончателните резултати от изследванията ви и ще ви оправим тестиса. А междувременно няма никаква опасност. Карциномът все още е локализиран в органа. Няма метастази в белия дроб и лимфните възли. Всичко е наред.
— Ще си изгубя ли топката?
Докторът се усмихна.
— Струва ми се, че поне засега ще я задържите. Ако някога ви се случи да я изгубите, мисля, че това ще ви е последната грижа. И така, както казах, като изключим раковото заболяване, сте в отлична форма за възрастта си. Това е добра новина, защото означава, че приключваме с прегледа.
— Какво щяхте да предприемете, ако бяхте открили някой наистина сериозен проблем? — попитах. — Например рак в терминален стадий?
— „Терминален“ е доста неточен термин, господин Пери. В далечна перспектива ние всички сме в терминален стадий. Моята задача е да стабилизирам онези от вас, които са в опасно състояние по една или друга причина, за да могат да изкарат следващите няколко дена. Инцидентът с вашия нещастен съквартирант господин Дейк никак не е изключение. Имаме доста новобранци, които стигат до тук и умират точно преди да бъдат подложени на преглед. Ето кое ни създава проблеми. — Доктор Ръсел отново надзърна в бележника. — В случая с господин Дейк, който почина от сърдечен удар: ако беше прегледан по-рано, най-вероятно щяхме да почистим плаките в артериите и да приложим лекарство за подсилване на съдовата стена, за да се избегнат руптури. Това е обичайното лечение. Но съдовете на почти всички ваши връстници се нуждаят от прочистване. Що се отнася до вас, ако ракът ви беше в напреднал стадий, щяхме да го облъчим до степен да се смали, за да не представлява непосредствена заплаха за организма поне през следващите няколко дена, и да изолираме застрашените органи.
— Защо не го лекувате? — попитах. — Доколкото разбирам, напълно е по силите ви да го премахнете, след като можете да изолирате застрашени органи.
— Да, но не е необходимо — отвърна доктор Ръсел. — След няколко дни ще бъдете подложен на окончателно физическо подобрение. Ние само подсигуряваме оцеляването ви дотогава.
— Какво означава това „окончателно физическо подобрение“?
— Означава, че когато привърши, ще се чудите защо сте се безпокоили за нещо толкова дребно, като рака на тестиса. Обещавам ви. А сега, преди да приключим, остава още една малка задача. Ако обичате, наведете глава напред.
Наведох се и доктор Ръсел сложи страховитата метална купа на главата ми.
— Бихме искали през следващите няколко дни да придобием ясна престава за мозъчната ви дейност — обясни той. — По тази причина и с помощта на това устройство ще имплантирам датчици в черепа ви. — Започна да въвежда някакви команди на компютъра си — действие, което започваше да ме дразни. С едва доловим засмукващ звук купата се прилепи към темето ми.
— И как става това? — попитах.
— В момента най-вероятно усещате слабо гъделичкане по черепа и назад към врата — каза доктор Ръсел и в същия миг почувствах точно това. — Това показва, че инжекторите заемат необходимата позиция. Те са като миниатюрни подкожни игли, през които ще бъдат въведени датчиците. Приблизително двайсет хиляди на брой. Не се безпокойте, датчиците са самостерилизиращи се.
— Ще боли ли?
— Не много — рече той и чукна с пръст на екрана. Двайсет хиляди датчика се
— Дявол да го вземе! — изругах и ударих с глава стената на кувьоза. — Кучи син такъв! — креснах. — Нали каза, че няма да боли!
— Казах, че няма да боли много — поясни доктор Ръсел.
— А колко тогава? Колкото когато на главата ти стъпи слон?
— Не и толкова, колкото когато датчиците се свържат — отвърна невъзмутимо докторът. — Добрата новина е, че веднага щом го направят, болката ще изчезне. А сега стойте неподвижно, ако обичате. Ще ни отнеме само минутка.
И отново протегна пръст към компютъра. Осемдесет хиляди игли изстреляха съдържанието си във всички посоки на черепа ми.
Никога не бях изпитвал по-непреодолимо желание да халосам лекар.
— Не зная. — Хари повдигна рамене. — Но гледката ми се струва интересна. — Почеса се по главата, която, подобна на главите на всички останали, бе изпъстрена с хиляди микроскопични отвори, откъдето датчиците следяха мозъчната ни активност.
Компанията от закуска се бе събрала отново на обяд. Този път към нас се бяха присъединили Джеси и нейната съквартирантка Маги. Хари обяви образуването на „банда“ и даде названието Дърти пръдльовци, след което настоя да започнем да се замеряме с храна със съседната маса. Предложението бе отхвърлено с единодушно гласуване, понеже Томас посочи, че ще трябва да ядем и храната, която пада на пода, тъй като обядът бе още по-добър дори от закуската, ако това въобще бе възможно.
— Има още една причина — оплака се Томас. — След тазсутрешната мозъчна инжекция изгубих почти всякакво желание да се храня.
— Да го видя, няма да го повярвам — засмя се Сюзан.
— Забележи, че казах „почти“ — отвърна Томас. — И още нещо ще ви кажа. Жалко, че нямах такова кувьозче в кабинета си. Щеше да ми спести осемдесет процента от работата. Тъкмо повече време да играя голф.
— Грижата за пациентите ти е затрогваща — подхвърли Джеси.
— Защо? — учуди се Томас. — С повечето от тях играех голф. Те щяха да ме подкрепят напълно. Колкото и да ми е трудно да го призная, с помощта на тази машинка докторът се справи много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз. Мечтата на диагностика. Намериха ми микроскопичен тумор на панкреаса. У дома това нямаше да стане, преди да се проявят първите симптоми. Някой от вас нямаше ли изненадващи резултати?
— Рак на белия дроб — призна Хари. — Малки петна.
— Овариална киста — вдигна ръка Джеси.
Маги само кимна.
— Начален ревматоиден артрит — вметна Алън.
— Рак на тестиса — добавих аз.
— Ох! — Томас потръпна и примерът му бе последван от всички останали мъже на масата.
— Казаха ми, че ще оживея — обясних.
— Е, само дето малко ще накуцваш — рече Сюзан.
— Стига сме говорили за това — ядосах се аз.
— Не разбирам само защо не взеха никакви мерки — заговори Джеси. — Докторът ми показа киста с размери на орех, но ми каза да не се безпокоя. Не зная обаче как човек може да не се притеснява от подобни работи.
— Томас, ти си доктор — рече Сюзан и се чукна с пръст по темето. — Какви са тези ситни копелдаци? Защо просто не ни направят мозъчно сканиране?
— Ще призная, че не знам отговора и мога само да гадая. Предполагам, че искат да следят как функционират мозъците ни по време на обучение. Тъй като не могат да го направят, докато сме вързани за машина, се налага да завържат машината за нас.
— Благодаря за обстойното обяснение на нещо, което знам и сама — нацупи се Сюзан. — Питах те
