Джон Скалзи
Войната на старците
На Рейгън Ейвъри, първия ми читател,
и неизбежно на Кристин и Атена
Първа част
1.
Две неща направих на седемдесет и петия си рожден ден. Отидох на гроба на жена ми. После отидох в армията.
Посещението на Катиния гроб бе по-малко драматичното. Тя е в гробището „Харис Крийк“, на по-малко от миля от къщата ни. Много трудно беше да й намеря парцел в гробището, никой от двама ни не бе очаквал да се случи толкова скоро и не бяхме предприели нужните постъпки. Унизително е да се разправяш с уредник на гробище, че жена ти няма платено място и не могат да я погребат. В края на краищата се наложи синът ми Чарли, който по случайност беше и кмет, да дръпне нужните конци, за да получим желания парцел. Има известни преимущества да си баща на кмета.
Та за гробното място. Скромно и незабележимо, с малка табелка вместо масивен камък. Кати лежи до Сандра Кейн, върху чийто гроб се издига голям надгробен камък от шлифован черен гранит, оборудван с гимназиална снимка на Санди и сълзлив цитат от Кийтс за смъртта и младостта, гравиран най-отгоре. Съвсем в стила на Санди, между другото. Щеше да е доста забавно, ако имаше някакъв начин Кати да научи, че Сандра лежи до нея с цялото великолепие на този огромен и лъскав камък: докато бяха живи, Санди винаги поддържаше нещо като пасивно-агресивно съперничество между двете. Ако Кати се появеше на градската надпревара за домашни сладкиши с ябълков пай, Санди неизменно щеше да донесе три, че и повече, и да се намуси, ако паят на Кати се продаде пръв. Какво правеше Кати ли? Просто си купуваше от пая на Санди — само мир да има. Трудно обаче е да се каже дали от гледна точка на Санди това не влошаваше нещата.
Та в този ред на мисли надгробният камък на Санди може да се брои за последна дума по въпроса — окончателното изфукване, което не може да бъде оборено, защото в края на краищата Кати е вече мъртва. От друга страна, не помня някой да е посещавал гроба на Санди. Три месеца след смъртта й Стив Кейн продаде къщата и се пресели в Аризона с усмивка, широка колкото междущатска магистрала. Малко по- късно ми прати картичка — събрал се с една тамошна дамичка, преди петдесетина години прочута порнозвезда. Трябва да призная, че близо седмица, след като научих това, се чувствах някак омерзен. Децата и внуците на Санди живеят в съседното градче, но като гледам какъв интерес проявяват към гроба й, могат спокойно да са другаде, дори в Аризона. Нищо чудно аз да съм единственият, дето е чел словата на Кийтс, гравирани върху надгробната й плоча.
На табелката на Кати е изписано само името й (Катрин Ребека Пери), годините на раждането и смъртта и кратка епитафия: „ЛЮБИМА СЪПРУГА И МАЙКА“. Прочитам тези думи всеки път, когато навестявам гроба — кратки слова, ужасно недостатъчни, за да опишат цял един живот. Думи, които не могат да кажат нищо за нея, за това как е посрещала всеки нов ден, какво е работила, за интересите й или за това дали е обичала пътешествията. От тях няма как да разбереш какъв е бил любимият й цвят, нито дали си е харесвала прическата, за кого е гласувала, имала ли е чувство за хумор. Няма да знаеш нищо за нея, освен че е била обичана. Което е самата истина. Кати би сметнала това за напълно достатъчно.
Мразя да идвам тук. Мразя мисълта, че жена ми е мъртва, мразя спомена за това как в един миг в една съботна утрин тя правеше в кухнята вафлена торта и ми разказваше за срещата на библиотечния съвет предната вечер, а в следващия лежеше на пода и се гърчеше в мъчителни спазми, докато ударът разкъсваше мозъка й. Мразя и последните й думи: „Къде сложих ванилията, по дяволите?“ Мразя факта, че се превърнах в един от онези старци, които ходят на гробищата, за да са до мъртвата си съпруга. Когато бях (много) по-млад, често питах Кати какъв ще е смисълът. Купчина гниеща плът и кости, принадлежали някога на човек, който вече не е между живите, си е само купчина гниеща плът и кости. Човека просто го няма — отлетял е за рая, или е в ада, или кой знае къде. Със същия успех можеш да ходиш на посещения при парче пушено месо. Когато остарееш, си даваш сметка, че е точно така. Само дето това вече не те интересува. Защото е всичко, което имаш.
Колкото и да ненавиждам гробището, радвам се, че е близо до вкъщи. Защото Кати ми липсва ужасно. И е много по-лесно да съм с нея тук, където тя е мъртва, вместо на места, на които я помня жива.
Не останах дълго — никога не оставам дълго. Стоя само колкото да почувствам болката, която е все тъй прясна след всичките тези осем години и която неизменно ми напомня, че има и други неща, дето мога да свърша, вместо да стоя насред гробището като изкуфял глупак. Мине ли ми тази мисъл, се обръщам и си тръгвам, без дори да погледна през рамо. Всъщност това беше последният път, когато идвах тук, но не исках да се задълбочавам върху тази мисъл. Както вече ви казах, това е едно от онези места, на които тя никога не е присъствала в друг вид, освен в настоящия. Има много по-ценни спомени, над които да се съсредоточа.
Макар че, като си помисля, записването в армията също не беше кой знае колко драматично.
Градчето ни е твърде малко, за да си има собствена наборна служба. Наложи се да отскоча до Грийнвил, областния център, за да постъпя. Наборната служба се помещаваше в тясна стаичка на един от етажите на универсалния магазин, напъхана между официално лицензираната питиепродавница и студио за татуировки. В който и от двата магазина да решиш да влезеш, на сутринта може да се събудиш със сериозни проблеми.
Отвътре канцеларията изглеждаше още по-непривлекателно, ако това въобще е възможно. Беше обзаведена с бюро, компютър и принтер, два стола, на единия от които седеше служителката, и още шест други, подредени покрай стените. На малка масичка пред шестте бяха струпани овехтели издания на „Таим“ и „Нюзуик“. Двамата с Кати, разбира се, бяхме идвали тук преди десетина години и имах чувството, че нищо не се е променило, включително списанията. Само служителката ми изглеждаше различна. Предишната май нямаше нито дълга коса, нито цици.
Сегашната пишеше нещо на компютъра и изглеждаше погълната от работата си.
— Един момент и ще ви обърна внимание — каза, без да вдига глава. Рефлекс като на кучетата на Павлов към отварянето на вратата.
— О, не бързайте — отвърнах. — Виждам, че сте претрупани с работа.
Опитът ми да се пошегувам бе подминат с пренебрежение, но все пак се радвах, че не съм изгубил форма. Седнах на стола до бюрото и я зачаках да свърши онова, с което се занимава.
— Идвате или заминавате? — попита тя накрая и вдигна очи към мен.
— Моля?
— Идвате или заминавате — повтори тя. — Идвате, за да заявите съгласието си да постъпите, или заминавате за започване на службата?
— О… заминавам.
Тя ме погледна още веднъж над смъкнатите си очила.
— Вие сте Джон Пери, нали?
— Как познахте?
Тя кимна към компютъра.
— Повечето хора, които постъпват на служба, го правят на рождения си ден, въпреки че разполагат с трийсетдневен гратисен период. Днес имаме само трима рожденици. Мери Валъри вече се обади, за да ни извести, че не желае да постъпва. А не ми приличате на Синтия Смит.
— Радвам се да го чуя — отвърнах.
— И тъй като не сте тук, за да заявите желание за постъпване — продължи тя, като игнорира поредната ми проява на хумор, — е логично да се предположи, че сте Джон Пери.
— Може да съм някой самотен старец, отбил се да си намери компания.
— Тук не идват такива — отвърна тя. — Изглежда, хлапетата от студиото ги плашат с демоничните си татуировки. — Намести се на стола и съсредоточи вниманието си върху мен. — Документите, ако
