Войната на старците

сметки и да изтрием стари вражди. През тази година имах възможността да поседя със стари приятели и да почовъркаме незараснали рани, да разровим пепелта в угасналите огнища на стари чувства. На няколко пъти ми се наложи да искам прошка за неща, за които не съжалявах особено много, и почти всеки път всичко приключваше добре. В един от споменатите случаи дори се озовах в леглото с партньорка, с която при други обстоятелства не бих го направил. Но имах желанието да дам на всички онова, което искат от мен, само за да ги накарам да се почувстват по-добре. Предпочитам да се извиня за нещо, за което не ми пука особено, и да оставя след себе добър спомен, вместо да съм твърдоглав и да накарам същия този човек да питае надеждата, че в близко време някое злобно чуждоземно ще ми изпие мозъка. Наречете го ако щете кармична осигуровка.

Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.

Смъртта на Кати сложи край на всички тези спорове, тъй като и двамата си дадохме сметка колко безсмислени са нещата, за които се хващаме — аз бях вдовец, а той ерген и двамата си бяхме единствените близки същества на този свят. Малко след това той се запозна с Лиза и се ожениха, година по-късно стана баща и го избраха за кмет. Чарли бе от цветята, които цъфтят късно, но трайно. Двамата седнахме на масата на преговорите и се изяснихме докрай. Аз му казах колко се гордея (искрено) с това, което е станал, и той на свой ред ми се извини. Сетне се настанихме на верандата и изпихме по няколко бири, докато внук ми Адам гонеше топка в предния двор. Раздялата ни бе чудесна, изпълнена с много чувства, истинска раздяла на баща и син.

Стоях подпрян на будката, посръбвах замислено от колата и си припомнях Чарли и семейството му — и изведнъж в съзнанието ми проникна вресливото гласче на Лион, придружено от друг, нисък и дрезгав, женски глас, който отвръщаше. С риск да бъда разкрит, надникнах иззад будката. Лион, изглежда, бе уловил в мрежите си някоя нещастна женица и сега без капка свян споделяше с нея всички жалки мисли, които бе в състояние да роди размекнатият му от прекомерна употреба на тлъста храна мозък. Кавалерското ми чувство се пробуди и надви над желанието да се спотайвам, така че излязох от укритието си, за да помогна.

— Това, което искам да кажа — тъкмо обясняваше Лион, — е, че никак не е честно аз и всички останали американци да чакаме да остареем, за да получим възможност да се поразтъпчем, докато жалки индусчета щъкат между световете, сякаш им е рождено право. Не е честно, и толкоз! На вас струва ли ви се честно?

— Да, истина е, че не е честно — побърза да се съгласи жената. — Но предполагам, че и те са мислели по същия начин, когато изтрихме от лицето на Земята Ню Делхи и Мумбай.

— Ами това казвам де! — възкликна Лион. — Напукахме им кухите главички! Ние спечелихме войната! А това означава нещо, нали? Но вижте какво стана. Те изгубиха и се заеха с колонизацията на вселената, а за нас остана само правото да постъпваме доброволно в армията, която ги пази. Простете, задето го казвам, но не пише ли в Библията: „Смирените ще наследят Земята?“ Щом те загубиха проклетата война, те трябва да са смирените.

— Лион, струва ми се, че не това е смисълът на тази фраза — рекох, като застанах между двамата.

— Джон! Ето го човека, който знае за какво говоря — рече Лион и ми се ухили доволно.

Жената се извърна към мен.

— Познавате ли този господин? — попита тя с тон, който като че ли намекваше, че ако наистина го познавам, нещо с мен трябва да не е наред.

— Срещнахме се в самолета за Найроби — обясних и повдигнах лекичко едната си вежда, колкото да подскажа, че познанството ни не ми е по вкуса. — Казвам се Джон Пери.

— Джеси Гонзалес — представи се тя.

— Приятно ми е — казах и се обърнах към Лион. — Лион, объркал си малко цитата. Точната фраза е от Проповедта на планината и гласи: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Става дума, че наследството ще е награда, а не наказание.

Лион премигна, после изсумтя:

— И така да е, нали ние ги бихме. Сритахме им мургавите задници. Ние трябва да колонизираме вселената, а те да си стоят у дома.

Понечих да отвърна, но Джеси ме изпревари:

— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно“.

Лион зяпна от почуда, местеше поглед между двама ни.

— Майтапите се — рече след близо минута. — Не е възможно в Библията да пише, че ние трябва да си останем на Земята, докато сбирщина чернилки, които дори не вярват в Христос, ще се размотават на воля из галактиката. И още по- малко, че тъкмо ние ще пазим тия малки смугли негодници, докато го вършат. Исусе, синът ми загина в тази война! Мръсните копелдаци си получиха заслуженото. Само не ме питайте дали съм щастлив, че сега трябва да им вардя вмирисаните колонии.

Джеси ми намигна.

— Вие ли ще продължите?

— Ако не възразявате. — Усмихнах се.

— Ни най-малко.

— „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“.

Лион почервеня като рак.

— Две шибани кратуни — това сте вие — изригна той, обърна ни гръб и се отдалечи с ядна походка.

— Слава на Бога — въздъхнах. — В буквалния смисъл.

— Доста ви бива да цитирате Библията — отбеляза Джеси. — Да не сте били проповедник в предишния си живот?

— Не. Но живеех в градче с две хиляди души и петнайсет църкви. Не е зле да умееш да говориш на техния език. Пък и не е задължително да си вярващ, за да цитираш евангелието. Какво е вашето извинение?

— Религиозна паралелка на католическо училище — отвърна тя. — В десети клас ме наградиха, задето знаех евангелието наизуст. Удивително е какви неща пази умът в продължение на шейсет години, след като в последно време дори не можех да запомня къде съм паркирала пред магазина.

— Както и да е, позволете ми да се извиня от името на Лион. Почти не го познавам, но и малкото, което научих, ми подсказва, че е кръгъл идиот.

— „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — цитира Джеси, после повдигна рамене. — Всъщност той просто изразява мнението на доста голяма част от хората. Може да е глупаво и тесногръдо, но не бих казала, че не го разбирам. И на мен ми се щеше да е различно и да не се налага да чакам през целия си живот, за да видя какво е на колониите. Ако можех да замина на млади години, щях да го направя.

— Значи не сте тук заради тръпката на армейския живот. — Подсмихнах се.

— Разбира се, че не — отвърна тя с известна доза презрение. — Да не би вие да постъпихте на служба, изпълнен с неудържимото желание да воювате?

— Не — признах.

Тя кимна.

— Аз също. Както и повечето от нас. Между тях и споменатият Лион — чухме, че не дава пукната пара за онези, които ще защитава. Хората постъпват в Колониалните сили, защото не искат да умрат, нито да