Войната на старците

остареят. Постъпват, защото след определена възраст животът на Земята не е интересен. Или защото искат да видят нещо различно, преди да напуснат този свят. Аз например дойдох заради това. Не ме интересува, че ще се бия или че отново ще съм млада. Просто искам да ида някъде другаде. — Тя се извърна към прозореца. — Странно е да го казвам, нали? Като се има предвид, че до вчера не бях напускала границите на щата Тексас — през целия си живот.

— Какво пък, в това няма нищо страшно. Тексас е доста голям щат.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви. Не го вземам навътре. По-скоро ми е някак странно. Като малка обичах да чета книжки от типа на „Младия колонист“, да мечтая как развъждам арктуриански добитък и се сражавам със злите подземни червеи на колонията Гама Прайм. Сетне пораснах и си дадох сметка, че колонистите са от Индия, Казахстан или Норвегия, където земята не е в състояние да изхранва наличното население, и фактът, че съм родена в Америка, означава, че нямам право да замина. Пък и без това няма никакви арктуриански крави и гигантски подземни червеи! Ужасно е разочароващо да го узнаеш, когато си на дванайсет. — Тя отново повдигна рамене. — Израснах в Сан Антонио, „заминах“ да уча в Тексаския университет и после се върнах в Сан Антонио. Омъжих се и през ваканцията ходехме на Мексиканския залив. Двамата с мъжа ми планирахме да идем до Италия за трийсетата ни годишнина, но така и не стана.

— Какво се случи?

Тя се засмя.

— Неговата секретарка — това се случи. Те отидоха до Италия за техния меден месец. Аз си останах у дома. Всъщност във Венеция се натровиха с миди, така че и тяхната почивка не мина добре. Но аз вече бях изгубила желание да пътувам. Вътрешно бях решила, че когато ми дойде времето, ще постъпя на служба. Но да си призная, сега съжалявам, че не попътувах повече. От Далас до Найроби летях със стратолет. Беше страшно интересно. Трябваше да го правя по-честичко. Да не говорим за това — тя махна към прозореца на платформата. — Като стана дума, какво държи кабела изпънат нагоре?

— Вярата — отвърнах. — Вярата, че няма да падне. Не мислете за това, ако не искате да си имате проблеми.

— Това, в което вярвам, е, че е време да хапнем нещо. Ще ми правите ли компания?

— Вяра — рече Хари Уилсън и се разсмя. — Какво пък, може да се каже, че наистина вярата държи кабела изпънат нагоре. Защото със сигурност не са основите на физиката.

Хари Уилсън се бе присъединил към нас, докато ядяхме.

— Вие двамата изглеждате като хора, които се познават, а това е предимство пред всички останали — бяха първите му думи. Поканихме го да се присъедини към нас и той прие с благодарност. Каза, че преподавал физика в продължение на двайсет години в Блумингтънската гимназия в Индиана и че отдавна мечтаел да се качи на космоелеватора.

— Какво искате да кажете с това, че не го държи физиката? — попита Джеси. — Повярвайте ми, това не са думи, които ми се ще да чувам в момент като този.

— Простете — засмя се той. — Физиката без никакво съмнение има пряко отношение към изправената позиция на кабела. Но тя не е от земните мащаби. Много неща тук не биха имали разумно обяснение на повърхността.

— Предчувствам, че ще ни изнесат урок по физика — рекох.

— Преподавал съм физика на тийнейджъри години наред — отвърна Хари и извади бележник и химикалка. — Няма да боли, повярвайте ми. Така, вижте сега. — Хари начерта кръгче в долния край на страницата. — Това е Земята. — Нарисува друго, по-малко кръгче в горния. А това е Колониалната станция. Изведена е на геосинхронизирана орбита, което означава, че запазва едно и също положение спрямо повърхността при въртенето на Земята. Винаги се намира над Найроби. Следвате ли ме дотук?

Ние кимнахме.

— Чудесно. И тъй, Колониалната станция и Найроби са свързани с „космоелеватор“ — тоест с кабели като този зад прозореца и платформи, подобни на тази, на която се намираме. — Хари изтегли една черта между двете кръгчета и нарисува по средата полукръгла платформа. — Идеята е, че не е задължително платформата да достига първа космическа, за да излезе на околоземна орбита, както прави ракетата. Това е добре за нас, защото няма да се налага да летим до Колониалната станция с усещането, че на гърдите ни е стъпил слон. Сега идва по-сложното. Въпросът е в това, че космоелеваторът не спазва класическите физични изисквания по отношение на изпънат от Земята към космоса кабел. Първо, защото — Хари начерта още една линия, отвъд кръгчето на Колониалната станция и до ръба на листа, — Колониалната станция не може да се намира в края на кабела. По причини, свързани с баланс на масата и орбитална динамика, би трябвало да съществува допълнително кабелно удължение от няколко десетки хиляди мили отвъд станцията. Без тази контратежест всеки космоелеватор би бил нестабилен и опасен.

— А вие казвате, че няма такова нещо — изпреварих го аз.

— Станцията не само не е нестабилна, ами целият транспортен комплекс е един от най-безопасните и сигурни начини за напускане на Земята. Космоелеваторът се използва непрестанно вече близо век. И нито веднъж досега не е имало случай на авария или какъвто и да било инцидент, дължащ се на нестабилност на конструкцията. Преди трийсетина години преживяхме терористичен акт, но това беше саботаж, който нямаше нищо общо с физичните принципи на космоелеватора. Самият той е удивително стабилен и си остава такъв от първия ден, в който е пуснат в употреба. Макар това да е в разрез със законите на физиката.

— Добре де, но все пак какво го държи изправен? — попита Джеси.

Хари се засмя отново.

— Това е въпросът, нали?

— Искате да кажете, че не знаете? — Тя повдигна вежди.

— Аз не зная — призна Хари. — Което не бива да е повод за безпокойство, тъй като съм обикновен гимназиален учител. По-тревожното е, че доколкото ми е известно, никой на Земята не знае отговора. Изглежда, е известен само на Колониалния съюз.

— Но как е възможно това? — попитах. — За Бога, това съоръжение съществува близо век. И никой не е могъл да разбере как всъщност действа?

— Не съм твърдял подобно нещо — възрази Хари.

— Разбира се, че са се опитвали. Пък и никой не го е пазил в тайна през всичките тези години. Още когато започва строежът на космоелеватора, медиите настояват да бъде разкрита цялата истина за принципите, на които се базира. Колониалният съюз отвръща лаконично: „разберете сами“. И това е. Физиците и до ден-днешен си блъскат главите — наричат го Космоелеваторния проблем.

— Не ми звучи особено оригинално — отбелязах.

— Сигурно защото физиците предпочитат да си пазят въображението за по-важни неща — засмя се Хари. — Струва ми се, че има две основни причини, които пречат на решението. Първата е, че всичко това е невероятно сложно — вече ви обърнах внимание върху проблема с масата, но има и други въпроси, като например здравината на кабела, трептенията на космоелеватора по време на бури и други атмосферни изменения, материала, от който е направен кабелът. Всеки един от тези въпроси сам по себе си изисква огромни усилия за решаване. Взети заедно, те са почти непреодолими.

— А втората причина? — попита Джеси.

— Втората причина е, че няма никакъв смисъл. Дори да разберем как действа това нещо, не можем да си позволим да го построим. — Хари се облегна назад. — Преди да започна да преподавам, работех в гражданската инженерна служба на „Дженерал Илектрик“. По онова време строяхме Податлантическата железница и една от задачите ми бе да препрочитам стари проекти и да издирвам там полезни идеи и предложения. Всичко това естествено, за да се спестят финансови средства.

— „Дженерал Илектрик“ фалира, нали? — попитах.

— Е, значи знаете защо е необходимо да се пестят средства — отвърна Хари. — И защо станах учител. Та, докато се ровех из онези стари проекти, някои от които бяха засекретени, се натъкнах на доклад за космоелеватор. Оказа се, че „Дженерал Илектрик“ е била наета от правителството на Съединените щати, по идея на трета страна, да извърши проучване относно построяването на космоелеватор в Западното