— Напротив, позволено е — отвърна Джейн. — Службата ни е десет години, също като вашата, но без възможност да бъде по-кратка. Ние просто не се пенсионираме.

— Но защо?

— Защото през целия си съзнателен живот сме били това, което сме. Родени сме, за да воюваме, и го правим. За това ни бива.

— Не искаш ли да спреш да воюваш?

— Защо?

— Ами, първо, това ще намали драстично шансовете ти да загинеш от насилствена смърт — посочих. — Второ, ще ти даде възможност да изживееш живота, за който си мечтала. Нали знаеш — миналото, дето си го измисляте. Ние, от редовните части, сме си изживели живота, преди да постъпим на служба. Вие можете да си го изживеете след това.

— Лично аз не зная какво бих правила с него.

— Добре дошла в човешкия род — подметнах. — Та казваш, войниците от Специалните части никога не напускат служба?

— Е, познавам един-двама. Но не повече.

— Какво стана с тях? Къде отидоха?

— Не съм сигурна — отвърна неуверено Джейн. И изведнъж смени темата: — Искам утре да си с мен.

— Ясно — казах.

— Все още си твърде бавен. Не искам да пречиш на хората ми.

— Благодаря.

— Съжалявам — рече Джейн. — Знам, че не прозвуча тактично. Но ти си командвал войници. Разбираш какво ме безпокои. Аз съм готова да приема рисковете от това, че ще си до мен. Не мога да постъпя така и с другите.

— Разбирам. И ни най-малко не се обиждам. Не се безпокой. Ще направя всичко възможно да не съм бреме. Ако пропусна да забележиш, възнамерявам един ден да се пенсионирам. А за целта ще трябва поне да остана жив.

— Хубаво е, че имаш цел в живота.

— Така е — съгласих се. — Ти също трябва да помислиш за това. Както сама каза, човек трябва да има цел в живота.

— Не искам да умра — отвърна Джейн. — И това ако не е достатъчна цел.

— Какво пък — въздъхнах. — Ако някога си промениш решението, ще ти пратя картичка от мястото, където съм се заселил. Можеш да дойдеш при мен. Ще живеем във ферма. Ще отглеждаме кокошки. Ще садим царевица.

Джейн се разсмя.

— Шегуваш се, нали?

— Напротив — отвърнах и изведнъж осъзнах, че е точно така.

Джейн помълча малко, после подхвърли:

— Не мога да отглеждам животни.

— Откъде знаеш, след като никога не си опитвала?

— Кати обичаше ли подобни неща?

— Ни най-малко — признах. — Даже работата в градината й тежеше.

— Защо настояваш тогава? Явно не ставам за тая работа.

— Въпреки това обмисли предложението ми.

— Може и да го обмисля — обеща тя.

„Къде ли съм сложила резервния пълнител, по дяволите…“ — прати съобщение Джейн и в същия миг върху нас се посипаха ракети. Хвърлих се на земята миг преди да ме събори пороят натрошени камъни, който долетя откъм мястото, където стоеше Джейн. Вдигнах глава и видях потрепващата й ръка. Запълзях към нея, но бях прикован от ожесточен огън. Претърколих се и се прикрих зад една скална издатина.

Когато надзърнах отново, видях неколцина рреи да се приближават към нас. Двама вече бяха близко на склона, третият помагаше на четвъртия да зареди ракета. Не хранех никакви съмнения накъде ще я изстрелят. Метнах една граната към двамата на склона и ги чух да бягат надолу. Отекна взрив, а междувременно аз се прицелих по противника с ракетомета. Съборих го, при падането той натисна спусъка, ракетата избухна между двамата и обгори лицето на другия, който изпищя, притисна очите си с лапи и хукна безцелно. Гръмнах го в главата.

Двамата рреи на склона бяха преодолели уплахата и отново напредваха към мен. Метнах още една граната към тях, за да им намеря поне за известно време занимание, и запълзях към Джейн. Гранатата тупна право в краката на единия от двамата, — взриви се и ги откъсна, като го лиши от възможността да участва в общото ни занимание. Вторият понечи да се прикрие. Пуснах по него друга граната. Този път не беше толкова чевръст.

Коленичих до Джейн — тя продължаваше да потрепва — и видях, че в главата й се е забило назъбено парче от скалата. УмнаКръв вече бе затворила раната, само по края са стичаха тънки струйки. Повиках я, но тя не отговори. От нейния МозКом приемах само болка, объркани послания и кратки емоционални изблици. Очите й бяха изцъклени. Знаех, че всеки момент ще издъхне. Улових я за ръката и се опитах да овладея световъртежа и да прогоня отвратителния спомен, че това вече съм го преживял.

Контраатаката бе започнала призори, малко след като превзехме локаторната станция, и се оказа не само „мощна“, а направо свирепа. Осъзнали, че са изгубили единствения си коз във войната, рреите се нахвърлиха с всички сили, за да си възвърнат станцията. Нападението им беше хаотично, заради липсата на време за подготовка, но въпреки това безмилостно. В далечината непрестанно се спускаха транспортни кораби, прехвърляха нови части на бойното поле.

Войниците от Специалните части също имаха какво да предложат. Прибягваха до изпреварваща тактика, като пращаха малки мобилни групи, които причакваха спускащите се кораби и откриваха стрелба право в хангарите веднага щом се разтворят вратите. След малко рреите се сетиха да повикат въздушна поддръжка и следващите подкрепления вече можеха да бъдат разтоварени без опасността да бъдат подлагани на убийствен ракетен огън. Основната част от нашите сили бе заела позиция около командния център, но отрядът на Джейн остана на външния периметър, за да отвлича вниманието на настъпващия противник и да затруднява всячески подходите към центъра. Ето защо двамата с Джейн бяхме зад скалите и на няколкостотин метра от командния пункт.

Точно под нашата позиция друг отряд рреи започна да се катери нагоре. Време беше да се изтегляме. Пуснах две ракети, колкото да ги забавя, наведох се и вдигнах Джейн. Тя изстена от болка, но сега не бе време да мисля за това. Огледах се, избрах една малка издатина нагоре по склона и се отправих към нея. Рреите, изглежда, отново се бяха окопитили и стреляха по мен, за което можеше да се съди по свистящите над главата ми куршуми. Успях да се добера до издатината, наместих Джейн зад нея и изстрелях една ракета към преследващия ме противник. В мига, когато избухна, скочих и се затичах право към тях. Рреите се разкрещяха изненадано, очевидно не знаеха какво да правят с човек, който лети насреща им като снаряд. Превключих пушката на автоматична стрелба и ги разстрелях от упор още преди да преодолеят изненадата. Върнах се при Джейн и се свързах с нейния МозКом. Все още бе жива.

Следващият етап от изкачването ни щеше да е по-труден — стотина метра открита местност до неголяма работилница. Освен пехотата, която настъпваше от всички страни, този път над района кръжеше и ррейски самолет, търсеше цели на земята. Поисках от Задник да ми даде местонахождението на останалите войници от взвода и установих, че трима са близо до нас — двама от отсамната страна на склона, само на трийсетина метра, а третият отвъд билото.

Наредих им да ни прикриват, вдигнах Джейн и се затичах към постройката.

Все едно бягах през дъжд от метал. Земята под краката ми вреше от изстрелите, често на места, където подметките ми бяха преди секунда. Един куршум одраска левия ми хълбок, втори премина през долната част на бедрото. Успях да се задържа на крака и продължих да тичам. Чух зад мен първите трясъци от попадналите върху позициите на рреите наши ракети. Помощта бе пристигнала.

Ррейският самолет описа кръг и се насочи към мен, но бе принуден да се отклони, когато една ракета

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×