салона, и си поръчахме кафе.
— Е, Майк, дай да се разберем — каза Пат.
— Предоставям това на теб.
— Приятелю, не ми харесват тези съвпадения. Все се забъркваш в някакви убийства.
Свих рамене и отпих от кафето.
— Не прикривам клиент, момчето ми. Цял ден изяснявах нещата, свързани с нещастния случай с Краус- Тилман от Кейпхарт Билдинг. Намира се през пет квартала, на север от мястото, където открих детето.
— Зная къде се намира.
— Тогава ме провери.
— По дяволите, ако не те познавах добре, щях да го направя. Не си пъхай носа в тази работа!
— Че защо ми е притрябвало?
— Защото обичаш да си пъхаш дългия нос навсякъде! Сам ми го каза снощи. Ще бъда дяволски щастлив, ако Велда се омъжи за теб и ти стегне малко юздите.
— Много ти благодаря — усмихнах се кисело аз.
Двамата с Пат сме приятели от много години. Доста добре го познавам. Той винаги умее да разговаря без много излишни приказки. Много малко се е променил от деня на първата ни среша. Още приличаше на представител на търговска фирма, а не на ченге, докато човек не го погледнеше в очите. Но ако надникнеше в тях, щеше да забележи много странен израз. Тези очи бяха виждали толкова много насилие и убийства, толкова упорито са се борили с тях, че на човек му се струваше, че са били свидетели на цялата човешка история — минала, настояща и бъдеща.
— Какво си си наумил, Пат? — попитах го аз.
Той също добре ме познаваше. Бяхме от един дол дренки. Областите на дейността ни бяха различни, но въпреки това свързани помежду си. Твърде често ни се беше налагало да бъдем един до друг. Не един труп бяхме оглеждали заедно и затова той не можеше да не разбере за какво го питам.
— Става въпрос за онова нещо, с което беше облечена — каза той.
— Е и какво?
— Спомняш ли си блондинката, която измъкнахме от реката миналия месен… учителката от Небраска?
— Смътно. Четох във вестниците. Какво общо има това с нея?
— Тя беше облечена в също такова потресаващо боди, както и тази, само че черно.
Аз мълчах и той ме погледна над ръба на чашката за кафе.
— Случаят беше регистриран като самоубийство, но сегашният ни съдебен лекар има много интересно хоби — колекционира убийства, предизвикани от отравяне с химични вещества. Та той мисли, че са я отровили.
— Той мисли? Нима не е правил аутопсия?
— Разбира се, че е. Но тялото беше престояло във водата пяла седмица и той не успя да открие никакви конкретни следи от това, което може да е причинило смъртта.
— Тогава какво е предизвикало съмненията му?
— Характерната деформация на венците, която е общ признак при всички случаи на отравяне. Но той не можа да определи точно, защото тялото твърде дълго е било във вода, замърсена с отпадъци от завода за преработка на химикали, намиращ се близо до мястото, където е било открито. Искаше да направи някои подробни анализи, но възможността да установи нещо определено беше доста съмнителна, а уликите — толкова неопределени, че трябваше да предадем тялото на момичето на родителите му, които по-късно го кремираха.
— Имаш ли нещо определено предвид? — попитах го отново аз.
— Ако съдебният лекар е прав, има и още нещо. Той мисли, че това е била бавнодействаща отрова, която предизвиква много болезнена смърт. Използват я някои племена от Южна Америка, за да наказват своите съплеменници, извършили някакво престъпление, което се приема като сериозно нарушение на техните табу.
— Мъчение?
— Именно — каза Пат, поколеба се за секунда и после добави: — Имам странно предчувствие. Не ми харесва, когато ти си замесен.
— Хайде, Пат, но какъв начин мога да бъда замесен. Предадох ти веднага всичко в твои ръце.
— Добре, нека бъде така. Сам знаеш как вестниците предъвкват всяка работа, с която си свързан. Днес за тях е богат ден. Винаги им създаваш работа.
— Безпокоиш се заради новата администрация?
— Братко! — избухна Пат. — Много добре знаеш, че сме с вързани ръце от политиката и постоянната снизходителност на съда. Да се работи в тези условия е равносилно на това да се разхождаш по минно поле без детектор.
Хвърлих една банкнота на масата и посегнах към шапката си.
— Не се тревожи за мен — казах на Пат. — И ми се обади, ако научиш нещо по-определено.
Пат ми кимна и каза:
— Разбира се.
Но в гласа му не звучеше увереност.
Влажната утрин над Ню Йорк беше сива, пропита от речната мъгла, в която като че ли се бяха разтворили саждите и прахът — тези продукти от белите дробове на големия град. По улиците вече се бяха появили първите минувачи и скоро градът закипя като истински мравуняк. Като че ли никой не обръщаше внимание на градския шум, в който еднакво бързо умираха и звуците на радостта, и звуците на тъгата. Всички живееха и се движеха по навик, по утъпкани пътища и никой не можеше да се измъкне от този капан, в който сам се беше натикал.
Гледах от прозореца на офиса си и виждах един дремещ звяр, пълен с бълхи и кърлежи, на които той не обръщаше никакво внимание, докато не усетеше някое по-силно ухапване. Едва тогава се събуждаше, за да хване и накаже нарушителя на спокойствието му.
Вратата зад мен се отвори. Усетих слабия гъделичкащ аромат на „Черна коприна“, който лекото течение откъм хола донесе до мен. Обърнах се и казах:
— Здравей, котенце.
Велда ми хвърли нежен поглед, с който искаше да ми каже, че нещата между нас са си както преди, и остави шумно върху масата сутрешната поща. Тя винаги ме изненадваше. Моето мило момиче, моята забележителна красавица, моята елегантна кукличка. Разкошни златни коси, падащи по раменете, дрехи, които не скриваха великолепната й фигура — широки рамене, стегнати гърди и прекрасни крака на танцьорка, които като че ли се движеха в такт с някаква тайнствена музика. Тя бе самата женственост. Но също така и опасна: ушитият по поръчка костюм, който носеше под мантото си, криеше под себе си един браунинг, а в джоба на сакото й имаше удостоверение от същата агенция, както и моето.
Не биваше толкова дълго да протакаме женитбата. Вече бяхме доста близки. Тези страстни устни се бяха впивали не един път в моите и аз бях потъвал в омаята на дълбоките й кафяви очи.
Шантав свят! Но тя беше готова да продължава играта дотогава, докато това ми харесваше.
— Видя ли вестниците? — попита тя.
— Още не.
— Добре си се справил. Човек не трябва да те оставя нито за момент сам.
Взех първия попаднал ми вестник и го разгърнах. Както обикновено, снимката ми се мъдреше на първа страница. Полицията не беше разрешила да се публикуват подробности, но все пак разполагаха с достатъчно материал, който можеше да даде повод за разговор. Цялата история беше разказана в най-общи линии: как съм чул плача на детето и съм намерил трупа. Но не се споменаваше нищо за това, което би могло да причини смъртта на девойката. Разказваха подробно как детето си играело на строителната площадка, как погледнало под бетонната плоча и открило трупа. До този момент тялото на жената не беше идентифицирано и никой не го беше потърсил, но появата ми на сцената се обсъждаше с апломб и на
