— Не бъди толкова безкомпромисен, Джъстин. Всички правим грешки. — Хатауей обърна лице към камината и чертите му се откроиха рязко на фона на силната светлина. — Истината е, че е по-добре да отстъпим пред страстта, отколкото да отричаме нейното съществуване.
Керн скочи на крака от изненада.
— И това го казваш ти? Ти, който си водил живот за пример?
— Аз не съм мраморен герой, който може да бъде поставен на пиедестал. — Когато Керн понечи да възрази, маркизът прокара ръка по лицето си. — Нямам желание да влизам в спорове тази вечер. Върви си. Въпросът е приключен.
Графът знаеше от личен опит, че когато Хатауей решеше нещо, нямаше начин да бъде разубеден. Той преглътна раздразнението, пожела лека нощ на домакина и излезе от къщата.
Керн не се чувстваше длъжен да приеме Изабел Дарлинг. Точно обратното. Тя беше нахлула в подредения му живот, най-нахално се беше промъкнала в обществото и сега търсеше някой нищо неподозиращ уважаван господин, когото да покори. Самата мисъл за това вбесяваше Керн и той вече не можеше да си позволи да не обръща внимание на машинациите й.
Докато подкарваше коня си в леката мъгла, той почувства, че трябваше да спре Изабел Дарлинг, да не й позволи да се настани завинаги сред елита. Вече до пустия ъгъл, хвърли един поглед към страничната уличка и вниманието му беше привлечено от нещо.
Една, тъмна фигурка се беше появила откъм конюшните.
Изабел се промъкна по тясното стълбище на слабата светлина на свещта. На младите дами беше забранено да влизат в помещенията на слугите и тя не беше идвала досега в тази част на къщата.
— Къде води това? — прошепна тя на Кали, която вървеше пред нея.
— Към склада. Внимавай да не събудиш иконома. Той спи пред среброто.
— Той какво?
— Пази сребърните прибори. — Кали се ухили в тъмнината. — И се грижи никой от прислугата да не се измъкне навън през нощта.
— Тогава ние как…?
Но Кали вече отваряше вратата в подножието на стълбите. Тя подаде глава вътре и даде знак на Изабел, която надничаше над рамото й.
Складът представляваше тясно, овално помещение, покрай чиито стени бяха наредени високи шкафове. Слабата светлина на свещта хвърляше отблясъци върху сребърните прибори, наредени по полиците. За разлика от пълната тишина на стълбището, тук въздухът буквално се тресеше от ритмично хъркане.
Изабел успя да различи очертанията на нара и едрото тяло на иконома Ботс под одеялото. Тя се помоли мислено да не го събудят и тръгна внимателно след Кали, която си вървеше, сякаш не я беше грижа за нищо.
Когато излязоха от склада. Кали я поведе през лабиринт от тъмни стаи. Минаха през коридора, в който се намираха стаите на слуги, влязоха в някакъв друг коридор и след няколко секунди се озоваха навън в студената нощ.
Кали посочи към една пътека, която пресичаше малката градина.
— Мини през онази врата и завий надясно. Внимавай къде стъпваш, хлъзгаво е. — Замълча и погледна загрижено Изабел. — Не искаш ли да дойда с теб?
— Не. Ти ще останеш тук, в случай че някой почука на вратата ми. Ако не се върна до сутринта, кажи на всички, че съм се успала.
Изабел тръгна бързо по пътеката. Вятърът откъсна листата на едно дърво и те паднаха бавно на влажната земя. Мъглата беше надвиснала като призрачен саван над тъмните очертания на храстите. Изабел отвори вратата на градината, благодарна, че пантите й не скърцаха.
Откъм конюшнята се чу цвилене на кон, след което настъпи тишина. Конярите сигурно вече спяха. Тя тръгна в тъмнината към един по-светъл квадрат, който показваше края на конюшнята. Балните й обувки не й осигуряваха кой знае каква защита от по-острите камъчета.
Въпреки че краката вече я боляха от танците и отдавна минаваше полунощ, Изабел знаеше, че нямаше да се успокои, докато не се увереше, че състоянието на леля й Пърси не беше сериозно. Ако вървеше бързо, щеше да стигне до къщата за около половин час и да се върне преди изгрева.
Тя зави зад ъгъла и тръгна забързано по страничната уличка към площада. Тук мъглата беше по-гъста отколкото край конюшнята. Клоните на дърветата стърчаха като черни ръце. В далечината отекна глухият тропот на конски копита и след малко се изгуби. Колко необичайно беше да върви по пустите улици, да не вижда карети и слуги, забързани да изпълнят заръките на господарите си. Почувства се съвсем сама и това я накара да потръпне.
Изабел ускори крачка, плъзна ръка в джоба си и сграбчи дръжката на камата. Не сваляше поглед от смътната жълтеникава светлина в далечния край на площада. Пламъчетата на газените лампи щяха да я водят в тъмнината. Тя се замисли. Дали леля Мини си беше спомнила, че леля Пърси винаги се чувстваше по-добре, когато й дадяха смес от мента и градински чай? Дали й беше дала достатъчно капки лауданум?
Изабел стигна до газената лампа. Странно беше как един толкова малък кръг светлина можеше да й даде такава увереност. Въпреки че се изкушаваше да поостане тук, тя слезе от тротоара, като повдигна ръба на роклята си, за да не го изцапа в някоя локва. Тропотът на конски копита я изненада.
От мрака на една странична уличка се появи ездач, който се насочи право към нея.
Изабел извика приглушено. Измъкна камата си и отскочи назад, при което се блъсна в железния стълб на лампата. Ездачът спря пред нея, фигурата й му се стори заплашителна на фона на мъглата.
— Госпожице Дарлинг — процеди конникът. — Значи наистина сте вие.
Лорд Керн. Нямаше как да сбърка този саркастичен глас. Сега Изабел успя да различи арогантно вирнатата му брадичка, въпреки че тъмнината прикриваше изражението му. Изненадата й прерасна в гняв.
— Какво си мислите, че правите, като си позволявате да ме плашите така?
— Видях ви да се промъквате като крадец през конюшнята. — Конят му се раздвижи и той дръпна юздите, за да го успокои. — Приберете ножа.
Колкото и да й се искаше да забие острието в сърцето му, Изабел прибра камата.
— Не съм крадец, така че можете да си вървите.
— Какво търсите тук?
— Не можех да заспя — излъга тя. — Затова излязох да се поразходя.
— Никоя дама не се разхожда сама по улиците. — Огледа я от главата до петите. — Разбира се, старите навици умират трудно.
— Достатъчно обиди чух от вас за една вечер.
— А на мен ми омръзнаха вашите глупости.
Той понечи да слезе от коня си и тя се възползва от възможността да пресече улицата.
— Не се притеснявайте — извика му през рамо. — Ако с мен се случи нещо, сигурно ще се зарадвате, че сте се отървали.
Той пришпори коня си и го изравни с нея.
— Ако някой ви забележи, ще се понесат клюки. Не можете да рискувате да провалите дяволския си план заради една разходка в парка.
Тя се напрегна. За миг й се стори, че той някак си беше успял да разбере истинските й намерения. Но не, Керн все още вярваше, че Изабел си търсеше богат съпруг. Тя продължи да върви бързо напред.
— Ако се притеснявате, че може да стане скандал, вървете си и не привличайте вниманието към мен.
— Искам да знам къде отивате.
— Нямам определена цел.
— Сигурно. — Гласът му беше по-твърд и пропит с подозрение — Да не би да имате тайна среща с Мобри? Най-малкото, което е можел да направи, е да изпрати каретата си да ви вземе.
Изабел сви юмруци под палтото си. По дяволите лорд Керн! Винаги мислеше само най-лошото за нея!
— Колко сте проницателен, щом сте успели да отгатнете тайната ми — каза иронично тя. — Каретата му
