Барбара Смит
Грешница на любовта
Глава 1
Той възнамеряваше да й даде добър урок.
Застанал в мрака под сянката на едно дърво, мъжът оглеждаше къщата. На външен вид не приличаше на бордей. Бе построена от същия светъл камък, от който бяха построени и съседните домове в тихата уличка. Дъждът обливаше високите прозорци и се спускаше по колоните от двете страни на верандата. Три гранитни стъпала водеха към дискретна бяла врата, чието бронзово чукче блестеше леко в сумрака. От време на време върху дантелените завеси се открояваха силуетите на хора, които се движеха из осветените стаи на приземния етаж.
Според информацията, която беше получил от шпионите си, сега проститутките трябваше да вечерят. На втория етаж се виждаше само мъждукащата светлина на свещ в една от стаите.
Нейната стая.
Изпита прилив на решителност. Никой не трябваше да стане свидетел на срещата им. Възнамеряваше да я изчака в будоара й и да се възползва от изненадата…
Завъртя се на пети и прекоси мокрия паваж. Дъждовните капки се разбиваха в наметалото му. С дрънчене на сбруя край него мина един файтон. Мъжът извърна глава и се вмъкна зад редицата от къщи.
При третата забеляза една обикновена дървена врата, която служеше за входа за прислугата.
Беше отключено и той влезе вътре. Спря се и се огледа в здрача. Откъм предната част на къщата долиташе дрънченето на прибори, примесено с оплакванията на някаква жена и пискливия смях на друга. Вляво от него се намираше вратата за кухнята в мазето. Вратата вдясно водеше към стълбището и той мина през нея.
Стените на коридора на втория етаж бяха покрити с похотливи картини. Златен лъч светлина излизаше от една отворена врата и сякаш го подканваше да тръгне натам.
Вървеше бързо и безшумно. Щеше да я изненада, когато тя се върнеше след вечерята, и веднъж завинаги щеше да сложи край на плановете й.
Прекрачи прага и замръзна на мястото си.
Тя беше в стаята.
Жената седеше на столче пред тоалетната масичка. Прашенето на огъня в камината сигурно беше заглушило шума от стъпките му, защото тя не го забеляза и продължи да реши косата си.
Изглеждаше млада, на не повече от осемнайсет години. Не че възрастта й имаше значение. Като другите жени с нейната професия, госпожица Изабел Дарлинг беше несравнима в манипулирането на мъжете.
Този път обаче си беше намерила майстора.
Тя се любуваше на отражението си в огледалото, като обръщаше леко глава с полузатворени очи, сякаш беше пленена от собствената си красота. Всяко движение на четката повдигаше косата и откриваше съблазнителните форми на тяло, облечено в медночервен пеньоар.
Тялото му реагира с естествена възбуда. Кръвта му закипя и слабините му се стегнаха. Прииска му се да изостави намеренията си и да се възползва от услугите й.
Дяволите да я вземат!
Той стисна пръсти и влезе в будоара, дебелият килим заглуши стъпките му. Една отворена врата в далечната стена откриваше стая, в която се виждаше огромно легло с огледало на таблата. Леглото, в което тя обслужваше клиентите си.
Той застана зад нея и се спря. Тънките му пръсти, облечени в черни ръкавици, се спуснаха върху раменете й и се забиха леко в нежната плът. Кожата й беше като бебешка, топла и мека като коприна.
Четката й застина във въздуха и изненаданият й поглед се стрелна към неговия в огледалото. Очите й бяха големи и кафяви, а миглите й — гъсти.
Тя си пое дълбоко дъх, при което гърдите й се издигнаха и привлякоха погледа му. Той се наведе по- близо, за да ги огледа. Това можеше да му отреди място в ада, но така му се искаше да я вкуси…
Тя изкрещя диво и се обърна рязко, без да става от столчето. Четката за коса се заби в ребрата му. Лицето й беше изкривено от ярост, когато тя замахна отново.
Той сграбчи китката й.
— На ваше място не бих направил това, госпожице Дарлинг.
— Кой сте вие? Кой ви пусна тук?
— Сам се пуснах.
Тя се опита да издърпа ръката си.
— Махнете се, преди да започна да викам.
— Давайте. Останалите жени са твърде далеч и няма да ви чуят.
Той долавяше страха й. Ноздрите й се бяха разширили, а устните й трепереха едва забележимо. Мъжът се наслаждаваше на властта си над нея. Само с едно рязко извиване на ръката си можеше да счупи китката й. Можеше да я накаже за онова, което бе сторила, и за онова, което възнамеряваше да стори.
Измъкна четката от пръстите й и я остави върху тоалетната масичка. След това сложи ръцете си от двете й страни и прошепна в ухото й:
— Това не е начинът, по който се посреща гост. Отразява се зле на бизнеса.
Изабел Дарлинг се дръпна назад и премигна подозрително.
— Не знам кой сте, но не съм ви канила тук. Тази къща е затворена.
— Не и за херцог Линууд.
— За херцог…? — Тя го огледа без притеснение от главата до петите — бяла вратовръзка, сако, сиво наметало, черни панталони и лъснати до блясък скъпи обувки. След това отметна глава, при което косата й се разпиля около стройното й тяло и докосна места, които желязната му воля и самообладание го възпираха да не докосне с пръсти. — Твърде сте млад, за да бъдете Негова светлост. Твърде… твърде…
— Цивилизован — довърши той с нотка на презрение.
Тя дори не можеше да си представи колко се различаваха бащата и синът.
Изабел Дарлинг седеше и го наблюдаваше.
— Вие сте синът на Линууд — каза бавно след малко. — Вие сте Джъстин Кълвър. Граф Керн.
Той потвърди предположението й с подигравателен поклон.
— Виждам, че сте направили необходимите проучвания.
Тя погледна в огледалото и сръчно прибра косата си в кок. Женствеността на движенията й го омагьоса. Желанието да впие устни в меката й кожа се бореше с решителността му да довърши онова, за което бе дошъл тук.
— Вървете си. Аз имам работа с Линууд.
— Вие имате работа с мен. Баща ми е неразположен и аз се грижа за делата му.
— Въпросът е деликатен. — Тя сложи ръце върху тоалетната масичка. — Мога да почакам, докато херцогът се почувства по-добре, за да разговарям лично с него.
— Не. Ще уредим въпроса още сега.
— Напротив, трябва да настоя…
— Настоявайте колкото си искате, госпожице Дарлинг. Няма да постигнете нищо. — Тонът на Керн не оставяше никакво съмнение — Прочетох онези измислени мемоари, или поне частта, която сте му изпратили.
Тя посрещна хладния му поглед.
— Винаги ли отваряте писма, на които пише „поверително и лично“! Това не е почтено. — Обърна му гръб и продължи да оправя косата си. — А сега си вървете.
Керн се задъха от гнева, който едва успяваше да овладее. Тя никога нямаше да се види с баща му. Всъщност никой извън семейството нямаше да се види с баща му.
Успял да се овладее, наведе се напред и й се намръщи в огледалото.
— Чуйте ме добре. Ще имате работа с мен и само с мен. Мога да се обзаложа, че не сте предвидили това, когато сте замислили малката си измама.
