Грешница на любовта

— Тогава защо се е промъкнал през задния вход, за да те види?

— Защото… — Изабел се зачуди дали да не излъже нещо, но проницателният поглед на другата жена изискваше истината, също както и онзи път, когато още едва проходила бе взела една от блестящите диамантени обеци на майка си. — Защото писах на баща му.

— На Линууд? И какво може да иска едно малко момиче като теб от такъв стар козел като него?

Изабел скочи на крака.

— Извини ме. Наистина не ми се говори повече за това.

Тя се втурна в спалнята — спалнята на майка й — и започна да отваря напосоки чекмеджетата, докато не намери квадратно парче лен измежду бельото. Изабел избърса бузите си с треперещи ръце. Дяволите да го вземат лорд Керн за това, че беше дошъл тук.

„По-лесно би било да направя дама от една прокажена, отколкото от вас.“

Изабел отметна глава назад и се втренчи в тавана с изящните позлатени корнизи. Обидните думи на графа не излизаха от ума й. Той нямаше никаква представа колко дълбока рана й беше нанесъл. Нямаше как да знае колко силно бе мечтала да бъде приета в обществото, което щеше да отблъсне детето на една куртизанка.

Когато бе видяла отражението на графа в огледалото, тя сякаш бе видяла самия дявол — онези очи с такъв необичаен зелен цвят, гарвановочерната му коса, суровото изражение, което можеше да разтопи метал. Огромен и застрашителен, той се бе извисил над нея, беше я изненадал и бе провалил подготвения й в продължение на седмици план.

Тя бе очаквала, че ще трябва да преговаря с един болнав мъж, застаряващ безскрупулен аристократ, който лесно щеше да се съгласи да изпълни желанията й. Всички благородници искаха на всяка цена да запазят безценната си репутация неопетнена. Тези страхливци бяха посещавали майка й под прикритието на тъмнината и винаги си бяха тръгвали преди разсъмване.

Сега Изабел проклинаше собствената си наивност. Трябвало бе да отиде в имението на Линууд и да поиска среща с херцога. Твърде много зависеше от приемането й във висшето общество. То беше първата стъпка към узнаването на истината. Никой не можеше да й помогне, ако херцогът отнесеше тази истина със себе си в гроба.

— Заради мемоарите е, нали? — обади се Мини иззад нея. — Намерила си мемоарите на Аврора и ги използваш за постигането на някаква глупава цел.

Изабел се обърна рязко и видя, че жената беше застанала в рамката на вратата с ръце на хълбоците.

— Откъде знаеш за дневника на мама? — попита Изабел. — Аз го открих едва преди месец.

Мини сви рамене.

— Помня, че тя пишеше често в онази малка тетрадка. Въпреки че никога не говореше много за това.

Изабел бе открила съвсем случайно малкото томче, което майка й беше скрила в пресата за дрехи.

— Съжалявам. Трябваше да ви кажа, когато открих мемоарите, но… — Тя замълча и прехапа устни. Истината беше, че не бе искала да сподели намеренията си с „лелите“ си. Дневникът беше твърде скандален, твърде красноречив. И твърде показателен за недостатъците на майка й.

Мини стоеше неподвижно на мястото си.

— И какви преувеличени глупости описва Аврора?

— Разказва истории за… мъжете, които са споделяли живота й през годините. Това е всичко. — Типично в стила си, майка й не даваше точни дати, но правеше поетични описания на бурните си любовни връзки с редица благородници.

Изабел бе прочела с удивление мемоарите от началото до края. Едно нещо беше да си представя как майка й забавлява господата, които са я посещавали, съвсем друго бе да научи подробности за сексуалния й живот. А когато бе отворила последната страница, Изабел бе останала шокирана от записаните думи…

— Тогава, да не би да изнудваш Негово превъзходителство? — Мини гледаше неодобрително — Да не би да си го заплашила, че ще публикуваш мемоарите, ако той не си плати?

Мини бе отгатнала част от истината. Изабел реши да се възползва от това.

— Мама не остави нищо ценно. Знаеш колко неразумно харчеше. Прекрасно би било да се махнем от Лондон с теб, леля Кали, леля Ди и леля Пърси. На леля Пърси й е особено необходим свежият въздух в провинцията. А останалите… трябва да се освободим от всичко това. — Изабел посочи с ръка към стаята с тапицериите й от розов сатен, позлатени гълъбчета и дантели. Да се живее тук, бе все едно да се живее върху сватбена торта.

— Това обаче не е всичко — каза бавно Мини. — Чудя се дали не искаш да разбереш кой е баща ти. Какво пише в дневника за него?

Изабел усети как стомахът й се свива болезнено. Отиде до прозореца, открехна завесите и се загледа в тъмната улица.

— Мама го нарича Аполон. Не посочва истинското му име, а само, че е бил благородник. — След това тя попита тихо: — Сигурна ли си, че мама никога не ти е говорила за него?

— Не — Мини въздъхна тежко. — Аврора умееше да пази тайни, това е сигурно. Тя живя сама тук, докато не се роди ти. Тогава той я изостави… както и теб. — Тя замълча. — Но Линууд не е баща ти, ако това е, което си мислиш. Аврора се запозна с херцога едва след твоето раждане.

Изабел вече го знаеше от мемоарите на майка си. Тя продължи да гледа встрани, тъй като Мини винаги бе успявала да разчете изражението й безпогрешно.

— Благодарна съм на бога за малката услуга, която ми е направил.

— Онова, с което си се заела, не е много разумно, моето момиче. — Мини се раздвижи из спалнята зад гърба на Изабел. — Баща ти не се интересува от теб. Нито веднъж не дойде да те види. Дори не знаеш как е истинското му име.

— Той е пращал пари на мама за моето обучение.

— Ха! Веднага след смъртта на Аврора спря да изплаща тази мизерна сума. Но ние все още не сме стигнали до приюта, така че не е необходимо да се опитваш да го намериш.

— Не съм казвала, че го търся — отвърна Изабел.

Тя се беше вкопчила здраво в кадифената завеса. Преди много време, когато още бе вярвала в приказките, си бе представяла баща си като крал на някакво вълшебно кралство. Когато селските деца й се бяха присмивали, бе копняла да им докаже, че наистина е принцеса. Изабел бе изчакала едно от редките си посещения в Лондон, за да зададе на майка си всички въпроси, които я бяха вълнували.

Никога нямаше да забрави изражението на Аврора тогава. Разплакана, майка й се беше оттеглила в спалнята си. Когато бе видяла вечно веселата си майка обзета от меланхолия, Изабел бе останала потресена и болката й се беше превърнала в презрение към човека, който ги беше изоставил. Тя не се интересуваше от него като свой баща и никога нямаше да се заинтересува.

Не, Изабел имаше друга причина да се опита да го намери. Причина, която нямаше нищо общо с парите. Ако всичко се развиеше добре, скоро той щеше да разбере, че тя беше разкрила самоличността му от мемоарите на майка си.

— Все още изглеждаш твърде разстроена — каза Мини. — Да не би Аврора случайно да е писала нещо за болестта, от която си отиде?

Устата на Изабел пресъхна.

— Само няколко реда.

— И какво точно пише? — Мини се приближи до нея. — Кажи ми, миличка. Можеш да се довериш на леля си.

Тихият, успокояващ глас пропъди опасенията на Изабел. Тя не бе казала на Мини цялата истина, защото не искаше да даде на леля си повод да се опита да попречи на плановете й. Не й беше признала, че една-единствена цел я изпълваше с решителност да влезе във висшето общество, независимо от рисковете. Изабел се беше зарекла да постигне тази цел, когато бе прочела последните ужасяващи редове от мемоарите на майка си.

Може би все пак трябваше да каже за това на Мини. И без това тя рано или късно щеше да разбере.