— Напротив, вие сте очарователна — възрази баронът. — Направо прекрасна. Вие внасяте нетрадиционен аромат в скучното ни общество.
— А кои са роднините на майка ви? — намеси се отново майка му. — Бих искала да се запозная с потеклото ви.
Изабел си помисли, че ако тези двамата знаеха истината, сигурно щяха да избягат с писъци от стаята. За миг тя се изкуши да направи точно това — да им каже истината, за да види шока върху надутите им физиономии, когато чуеха, че майка й беше обслужвала някои от най-уважаваните лордове и че един от тях беше бащата на незаконната й дъщеря. И че един от тях я беше убил. Може би беше същият…
Хелън се появи и тръгна към тях. В муселиновата си рокля с цвят на слонова кост, тя приличаше на приказно видение.
— О, какви красиви лилии. — Тя се наведе напред към цветята и вдъхна аромата им. — Признавам, че все още не знам дал и да избера рози или лилии за сватбата си. А трябва да помисля и за гардении. Това е ужасно трудно решение.
— Опитай със смесен букет — предложи сухо Изабел, доволна, че Хелън се бе появила и бе променила темата. — Сър, поласкана съм, че ми донесохте цветя.
— Това е само един скромен дар, който изразява моето силно възхищение към вас, госпожице Дарси — побърза да каже той. — Когато танцувахме миналата вечер, вие ме направихте най-щастливия мъж в Лондон. — Майка му изсумтя високо и той млъкна веднага и се изчерви като домат.
Възрастната дама повдигна вежди към Изабел.
— Тези лилии са набрани от моята градина. Трябва да бъдат сложени незабавно във вода, за да не повехнат. — Тя се обърна към сина си. — Тимоти, сега бих искала да поседна.
— Да, мамо. — Той хвърли един последен, изпълнен с обожание, поглед към Изабел, след което поведе майка си към една група възрастни жени, които си разменяха клюки.
— Уудбейн положително е влюбен до уши — прошепна Хелън, когато баронът и майка му вече не можеха да ги чуят.
— А майка му положително е ужасяваща — прошепна в отговор Изабел и предаде букета на един паж, който го отнесе при останалите цветя, които вече бяха подредени върху една странична маса. — Страхувам се, че тя не ме одобрява.
— Тя не одобрява нито една дама, която оглежда сина й.
— Аз танцувах с него само веднъж. Това едва ли ме прави търсачка на богатство — Изабел не добави, че се притесняваше от това, че беше подложена на разпит от някаква стара вещица, която си нямаше никаква друга работа, освен да си пъха носа в чуждите работи.
— Е, той има доход от десет хиляди годишно — каза тихо Хелън — Но дядо му е бил търговец, а ти можеш да си намериш някой по-подходящ. Да обиколим стаята. — Двете се хванаха под ръка и Хелън дръпна Изабел покрай група господа. Когато един младеж понечи да се присъедини към тях, тя го отпъди с махване на ръка и очарователна усмивка. — Виконт Липском — прошепна тя. — Въпреки че ще те направи виконтеса, той е твърде нисък. Ще изглеждаш смешно пред олтара до него.
Изабел потисна надигащия се в нея непочтителен смях.
— Хелън — прошепна тя, — аз наистина нямам никакво намерение да си търся съпруг.
— О, глупости. Всяка дама иска да си намери подходящ съпруг. Какво друго ни остава?
Когато погледна в невинните, блестящи очи на Хелън, Изабел усети как по устните й се разлива усмивка. Досега тя никога не бе имала истинска приятелка. Децата в селото, в което беше израснала я бяха подигравали заради незаконния й произход и тя се беше научила да се справя сама. Тук обаче най-сетне се намираше в безопасност между тези хора, които я смятаха за дама. Тя си помисли, че лесно можеше да свикне с този спокоен живот на посещения при модистката, разходки в парка и приятни разговори преди лягане — ако успееше да забрави тайните си тревоги за леля си. Изабел изгаряше от нетърпение да чуе от Керн какво е казал лекарят.
— Като стана въпрос за брак, къде е годеникът ти днес?
Хелън сви рамене.
— О, Джъстин не обича тези неща. Смята ги за загуба на време.
— Но сигурно ще дойде за вечеря?
— Поне така каза. — Хелън огледа тълпата от гости. — Но и той като татко често понякога се забавя в парламента.
— А чичо ти? — продължи да подпитва Изабел. През изминалите две седмици преподобният лорд Реймънд Джефрис я избягваше като чумава и нито веднъж не се беше появил в дома на брат си. — Прие ли поканата за вечеря този път?
Хелън поклати русите си къдрици.
— Отново отказа. Не разбирам защо искаш чичо Реймънд да ни посещава. Той е скучен и винаги говори за духовни неща. Когато го слушам, ми се приспива.
— Забелязах, че очите ти се затвориха в църквата миналата неделя.
— Така ли? Надявах се, че никой не е забелязал. — Хелън премигна от удивление, след което се разсмя. — О, шегуваш се. Бъди сериозна. Трябваше да ти търсим мъж. — Лицето й се озари и тя стисна ръката на Изабел. — Не е ли вълнуващо? Смея да твърдя, че всеки от господата, с които се срещна снощи, дойде да те посети днес.
— Вчера вечерта изиграх една партия карти със сър Джон Тримбъл. Не го виждам тук днес.
— Сър Джон? — Красивото лице на Хелън се намръщи. — Не мисля, че го познавам.
— Той рядко се появява в обществото. Страда от подагра.
— За бога, тогава трябва да е на възрастта на баща ми. Не може да се интересуваш от някой толкова възрастен.
— О, аз предпочитам възрастните мъже. — Това си беше чиста лъжа, но така Изабел щеше да има необходимото извинение за следващите седмици. — Те са по-улегнали и е по-малко вероятно да се впуснат в хазарт и оргии.
— Като Джъстин. Той е образец на почтеност.
Сравнението изненада Изабел.
— Лорд Керн не е стар. Той едва ли е навършил трийсет.
— На двайсет и осем е. Предполагам, че винаги съм гледала на него като на по-голям брат. Той е толкова грижлив и любезен и винаги е готов да ме поправи, ако направя някоя грешка. — Хелън въздъхна и забави крачка. — Скъпа братовчедке, искам да ти призная нещо, но трябва да ми обещаеш никога, ама наистина никога, да не споменаваш за това пред него.
— Както искаш.
Хелън се наведе по-близо до ухото на Изабел.
— Понякога си мечтая за смели разбойници. Нямам предвид тези господа тук, а мъже от приказки и легенди. Иска ми се да бъда отвлечена от смел пират или от красив разбойник на кон.
Изабел прехапа силно устната си. Миналата нощ един облечен в черно мъж я беше отнесъл на коня си. Годеникът на Хелън.
Гърдите й се изпълниха със срамен копнеж. Как можеше да изпитва желание към бъдещия съпруг на Хелън? Тази мисъл беше отвратителна проява на нелоялност. Но Изабел не можеше да отрече желанието си. Тя се бе сгорещила от копнеж, когато той я бе метнал на седлото пред себе си, и се бе чувствала по същия начин, когато я бе отвел обратно в дома на маркиза.
Страстта й можеше да бъде само моментно увлечение, естествена женска реакция на мъжко присъствие. Сега обаче й се струваше невероятно, че можеше да желае мъж, който я презираше.
— Да бъдеш отвлечена, не е толкова романтично, колкото изглежда — отбеляза Изабел. — Един разбойник ще се държи с теб грубо и вулгарно. По-вероятно е да се отвратиш от него, отколкото да се влюбиш в него.
