съдбата.
Трите кучета не се виждаха никъде. Те безшумно обикаляха котловината. Бяха сигурни пазачи, които никога нямаше да допуснат да се приближи враг.
Тор Ериксън видя, че Ласитър отваря очи.
— Най-после дойде на себе си — промълви траперът. — Вече си мислех, че оня негодник ти е пръснал черепа.
Очертанията на белокосия мъж все още бяха като размазани пред очите на Ласитър. Главата му бучеше. Болките направо го подлудяваха.
Действителност ли беше това или някакъв страшен кошмар?
Той посегна с две ръце към главата си. Притисна здраво с длани слепоочията си. Погледът му постепенно се проясни.
Лицето на трапера бавно изникна от разсеялата се мъгла.
— Кой си ти, омбре? — попита Ласитър.
— Тор Ериксън — отговори мъжът с побелели коси. — А другият е Кастило де Тамарит. Мисля, че това е най-добрият човек, когото някога съм познавал. Ти също ще го опознаеш. Надявам се поне, че ще ни остане време да се представим един на друг.
Вниманието на Ласитър бързо се изостри.
Кастило де Тамарит! Та това беше името на човека, когото трябваше да намери и арестува! Ето че наистина го откри, макар и по много необикновен начин. Никога не беше и помислял, че нещата ще се развият така.
През цялото време вярваше, че са го изпратили да търси престъпник, човек, който е заслужил наказанието си. Но в този миг съвсем не се виждаше в ролята на ловец. Като размисли по-добре, разбра, че нещата са се обърнали. Той беше този, който се нуждаеше от помощ, и я получи именно от човека, когото беше изпратен да залови.
— А ти кой си? — обърна се той към трапера.
Старецът се усмихна приятелски.
— Казвам се Тор Ериксън — представи се той. — Аз съм един от хората, които наричат „синове на планините“. Имаме доста общо с тебе, Ласитър. По характер ти също си син на планините. За теб свободата е по-важна от всичко друго на света. Познавам те. Знам що за човек си. Много съм слушал за теб.
Ласитър затвори очи. Имаше нужда да размисли.
Кастило де Тамарит, испански гранд, търсен за престъпление, за което той не знаеше нищо.
И траперът Тор Ериксън, появил се внезапно по причина, за която Ласитър нямаше и най-малка представа.
— По вида ти личи, че разсъждаваш, Ласитър — каза Тор Ериксън. — Опитваш се да откриеш връзката. Искаш да разплетеш конците, сплетени на кълбо в мозъка ти. Но ще ти бъде невъзможно да получиш отговор на всичките си въпроси. Никога няма да се справиш сам. Ти имаш нужда от нас — от графа и от мен. Ние също разчитаме на теб.
Ласитър седна, без да може да потисне един стон. В черепа му сякаш се беше загнездило цяло ято стършели, което вдигаше оглушителен шум. Така щеше да бъде още известно време.
— Откъде знаеш името ми? — попита той.
Старецът тихо се изсмя. Смехът му беше пълен с ирония.
— Тук всеки те познава, амиго — отговори той.
— Но досега не сме се срещали, Ериксън.
Траперът небрежно махна с ръка.
— Виждал съм те, когато ти изобщо не подозираше — заговори той. — Бях наблизо, когато се пребори с убийците на семейство Кейн. Ако беше нужно, щях да се намеся. Но не се наложи дори да си помръдна пръста. Ти сам се справи с ония типове. Великолепно го направи, Ласитър. Заслужи уважението ми. Никога не бях виждал човек да премахне наведнъж тримата си противници.
— Прекалено много говориш — промърмори измъчено големият мъж.
Траперът сви рамене.
— Такъв си ми е обичаят. Ще трябва да свикнеш с това, Ласитър. Никой не може да прескочи сянката си. Имаш си работа с едно старо момче, което с течение на годините малко не е наред с главата. Но това си има и своите предимства.
Ласитър уморено кимна.
— Така — прошепна той. — Всичко си има своите предимства. Всеки се опитва да извлече най-доброто от съответната ситуация. Точно така постъпи и ти, Ериксън.
Траперът смръщи чело. Той за малко щеше да избухне, но бързо успя да се овладее.
— Какво искаш да кажеш?
Говореше както винаги меко, но тази кротост беше измамна.
— Говоря за златото — каза спокойно Ласитър. — Нима не си ти човекът, който го е откраднал?
Старият трапер кимна угрижено.
— Значи смяташ, че съм крадец, Ласитър?
— Казах само това, което знам.
Тор Ериксън отново кимна. Въпреки че кипеше от гняв, външно запазваше цялото си спокойствие и увереност.
— Погледни ме в очите! — заповяда той и Ласитър се подчини.
— Приличам ли ти на крадец? — попита Тор Ериксън.
Ласитър направи успокоителен жест с ръка.
— Никой не изглежда като крадец, Ериксън — отговори той. — Нито пък като убиец. Въпреки това има много, които вършат подобни престъпления. Никога не съм преценявал един човек по това, как изглежда. За мен важи само това, което е направил този човек. Ти признаваш ли, че взе златото от скривалището?
Внезапно Тор Ериксън се усмихна. По прорязаното му от бръчки лице се изписа задоволство.
— Благодаря ти, Ласитър — промълви той. — Така ми харесваш повече. Имаш право. Истина е това, което току-що каза. Взех златото, но не съм го откраднал. Има разлика, нали?
— А защо го взе, Ериксън?
Старият трапер пусна пушката си на земята и се подпря на дулото й. Леко приведен, той се вгледа в Ласитър и продължи:
— Най-добре е да ти разкажа всичко от самото начало. Така ще ме разбереш. Пък и после няма да има нужда да ти давам подробни обяснения.
Той леко обърна глава и повика испанеца.
— Елате при нас, графе! Крайно време е да се опознаем по-добре.
Стройният тъмнокос гранд пристъпи към двамата мъже. По лицето му все още личеше напрежението от борбата. Спря на половин крачка от големият мъж и го погледна в очите. Погледът му беше замислен, изучаващ и Ласитър не се почувствува особено добре при мисълта, че е получил поръчение да залови точно него.
В следващия миг той осъзна, че никога няма да бъде в състояние да предприеме нещо срещу испанския граф. Този човек имаше някакво особено излъчване. И в никакъв случай не беше престъпник. Ласитър беше убеден в това.
Кастило де Тамарит протегна ръка.
— Бяхте много смел, сеньор Ласитър — промълви той.
Големият мъж отговори на здравото ръкостискане.
Траперът учтиво се покашля и заговори:
— Предлагам най-после да престанем с проклетите формалности. Край с „мистър“ и „сеньор“! Най-добре е да се държим един към друг като истински партньори. Нека си спестим учтивостите.
Ласитър сви рамене.
— Нямам нищо против.
Тор Ериксън и графът също приседнаха на земята. Така тримата мъже приличаха на индиански вождове по време на голям военен съвет. Сякаш не ги интересуваше, че отвсякъде ги дебнат опасности. Дали не бяха забравили и най-важното — че две жени ги очакват с надежда да получат помощ?
