го галили с кадифени ръкавици. През целия си досегашен живот се беше сблъсквал с най-страшните неща, които изобщо съществуват. Вероятно затова беше станал такъв, какъвто беше сега.
Студеният глас на маскирания прекъсна хода на мислите му.
— Върви напред, Ласитър! Още веднъж те предупреждавам: не прави глупости! Жестоко ще съжаляваш.
Ласитър сви рамене.
— Мъжът умира само веднъж. Вече ти го казах, нали?
Маскираният се изсмя.
— А аз ти обясних, че за всеки човек може да има хиляди видове смърт. Ти, разбира се, ще умреш. Важното е обаче как ще стане това. Бързо или бавно. От теб зависи колко ще трае фиестата на смъртта.
Фиестата на смъртта. Ласитър се раздвижи и тръгна пред палачите си.
Слезе в долината, без да се огледа. Скоро стигна мястото, където беше заровил златното съкровище на мъртвия си приятел. Беше го скрил между скалите, облени сега от лунната светлина. Мястото беше удачно избрано и без помощта на Ласитър бандитите едва ли щяха да го намерят. Но той с удоволствие им направи тази услуга, защото така шансовете му за бягство се увеличаваха.
— Ето тук е — промълви той и се вмъкна в една цепнатина между грамадните скални отломъци. После започна да разбутва камъните, натрупани върху дупката, в която бяха заровени златните зърна.
Ласитър не бързаше. Бандитите и босът им, застанал пред тях, го гледаха с нетърпеливи жадни очи.
След няколко минути Ласитър спря. Беше махнал толкова много камъни, но все още не се виждаше дори част от обкованото с желязо ковчеже, в което беше златото.
Къде ли беше то, по дяволите?
Може би беше сбъркал мястото?
Ласитър бавно обърна глава и видя навелия се над него бандитски главатар.
— Не мога да си го обясня — каза той. — Тук няма нищо.
За момент се възцари тишина. После прозвуча гласът на Похитителя на жени. Приличаше на вълчи вой.
— Лъжеш, Ласитър! Ти си един гаден лъжец!
И той бавно измъкна кожен камшик изпод черната си пелерина. Ласитър забеляза къса дръжка и привързан към нея плетен ремък. Маскираният размаха камшика със садистично удоволствие и той се изви във въздуха като дълга змия.
През отворите на маската го гледаха две горящи очи. Ласитър отново видя тези жестоки пламъчета, които беше запомнил от първата си среща с него в салона на станцията.
— Ще нацепя кожата ти на тесни ивици, Ласитър — изсъска маскираният. — Ей сега ще се проснеш по очи пред мен и ще молиш за жалкия си живот. Давам ти все пак последен шанс. Покажи ми истинското скривалище на златото! Обещавам ти бърза смърт.
Ласитър беше скрил ковчежето именно тук и не можеше да си обясни как така е изчезнало. Но каква полза от това? Даже и да се закълне във всичко свято, никой нямаше да му повярва. Всички тук го смятаха за лъжец.
Явно някой беше откраднал златото. И този някой е наблюдавал Ласитър, когато го е заравял.
Но нямаше никакъв смисъл да обяснява това на маскирания. И без това този тип се интересуваше не толкова от златото, колкото от отмъщението. Той искаше да отмъсти за смъртта на сина си.
В следващия миг бандитът щеше да го удари с камшика. И щеше да престане едва тогава, когато Ласитър се свлече в безсъзнание на земята.
Тъй като Ласитър беше сигурен в това, което щеше да последва, му оставаше един-единствен изход. Трябваше на всяка цена да предприеме нещо, и то бързо. По-добре да загине в бой, отколкото да се предаде без борба.
И всичко, насъбрало се в гърдите му през дългите часове на мъченичеството, избухна с първичната сила на цял товар динамит.
В същия миг, в който маскираният замахна да го удари с камшика, Ласитър премина в атака. Изкрещя като някой първобитен дивак и при този нечовешки вик втурналите се напред бандити спряха като вцепенени. Ласитър използува моментното им стъписване и се нахвърли върху главатаря им. Само той имаше значение за него. Единствената му последна и отчаяна надежда се крепеше върху този човек.
Оттук нататък много неща станаха едновременно.
В дивия крясък на Ласитър се примеси още един, може би дори по-ужасен от неговия. Сякаш самият ад се беше разтворил в нощния мрак.
Нечовешки рев огласи нощта. Огромни четирикраки сенки се втурнаха от всички страни към онемелите от ужас бандити. Изстрели плющяха отвсякъде. Ласитър едва ли разбираше какво точно става. Но ясно беше едно — отнякъде беше пристигнала помощ.
Това беше същинско чудо. Но големият мъж нямаше никакво време за размишления. Цялото му внимание беше концентрирано върху бандитския бос. Него трябваше да залови.
Двамата се бяха сблъскали с все сила. Маскираният изпусна камшика и в същия миг в ръката му се появи револвер. Беше бърз като светкавица.
Мълниеносно Ласитър изби с ръба на лявата си ръка оръжието му. Почти в същата част от секундата десният му юмрук се стовари право в маската на главатаря. Удареният мъж нададе протяжен вой и се олюля назад. Беше обхванат от паника. Хвърли се настрана в отчаян опит за бягство. Ласитър го последва. Покрай ушите му свиреха куршуми. Беше засегнат два пъти, но не усети никаква болка.
Наоколо цареше пълна бъркотия.
Ревящи четирикраки чудовища с огромни озъбени муцуни — вълците на трапера Тор Ериксън.
Крещящи бандити, обхванати от смъртен страх.
Тор Ериксън и испанският гранд.
Всесилният бандитски бос, който явно беше изпуснал нервите си. И накрая Ласитър, който се биеше като дявол.
Ноктите на дясната му ръка се впиха в черното одеяние. Дръпна го силно и маскираният се строполи на земята. Ласитър се нахвърли върху него. Между двата удара посегна с ръка и издърпа маската от главата му.
Видя изпито, бледо, грозно мъжко лице. От носа му, улучен от юмручния удар на Ласитър, се стичаха капки кръв. Тънките му устни бяха изкривени от ужас.
Този миг Ласитър нямаше да забрави до края на живота си.
Никога не беше виждал подобно нещо.
В същия момент един от бандитите с все сила стовари приклада на пушката си в тила му, но той не усети болка.
Страшна нощ беше тази. Безмилостна и безпощадна.
— Назад! — изкрещя босът, едва дошъл на себе си. Хората му с радост се подчиниха. Повечето от тях и без това се бяха изпокрили наоколо.
Заповедта на главатаря едва заглъхна, когато бандитите се разпръснаха на всички страни в нощния мрак. Ранените отчаяно запълзяха напред с надеждата да се скрият в близкия блокхаус. Кастило де Тамарит изтича към един от тях, наведе се над него и опря дългия си испански нож в гърлото му. В този миг зад гърба му изникна сянката на Тор Ериксън.
— Остави това! — каза тихо траперът. Графът отпусна ножа и бавно се изправи.
Изглеждаше като човек, на чиито плещи тегне огромен товар. После изгледа трапера, сякаш току-що се беше събудил.
— Bueno, amigo4 — промълви той. — Прав си. Наистина няма смисъл.
Между скалите се възцари тишина.
— Това беше едва началото — отговори Тор Ериксън. — Какъв ли ще бъде краят!
Той коленичи до Ласитър и избута настрана бандита, съборен от голямото куче.
Кастило де Тамарит застана до него — мрачна, мълчалива фигура на човек, понесъл тежки удари от
