— Ти би могъл да решиш сам този въпрос? — попита предпазливо той.
Сам го изгледа дебнешком. Като че ли искаше да каже нещо, но само поклати глава и след малко изръмжа сърдито:
— Ами! Само така си приказвам. Не съм имал никакви задни мисли, компадре! Затова забрави думите ми.
— Ще се постарая — отговори Ласитър. — Но сигурно няма да ми бъде много лесно.
— Продължаваме! — заповяда Сам. — Достатъчно време пропиляхме тук. Фиестата скоро ще започне. Уиски и вино има в изобилие. А жени… — той млъкна за миг и хвърли бърз поглед през рамо към двете жени, които яздеха след тях. — Е, за това ще видим — заключи той.
Ласитър все още не знаеше нищо за чернокосата жена, която маскираният беше отвлякъл от станцията. Досега не беше успял да размени нито дума с нея или с Джоузефин Кейн.
Жената беше средна на ръст, с разрошени черни коси, които падаха на раменете й. Ласитър прецени, че е около пет години по-голяма от Джоузефин.
Ездачите мълчаливо заслизаха надолу към долината. По скалистия склон тропотът от конски копита отекваше ясно, но това се промени, когато навлязоха в мекия тревен килим на долината. Не само ездачите, но и конете сякаш усещаха, че са в рая.
Само Ласитър и двете жени не мислеха така.
Пред тези трима души се разтваряше адът.
Спряха на площадката пред блокхауса. Един от бандитите помогна на Джоузефин и чернокосата жена да слязат от конете и Ласитър видя как двете потрепераха от докосването му. Но премълчаха, защото знаеха, че всяка съпротива е безмислена.
— Отведете ги в къщата! — заповяда Блек Сам. — И завържете Ласитър на оня кръст там! На десния. Тази гледка много ще зарадва шефа.
И той грозно се изсмя. Бандитите сграбчиха Ласитър и жените скоро изчезнаха от очите му. Мъжете го обградиха от всички страни и го отведоха до кръста, издигнат на гроба на двамата бандити, който се намираше на около 150 крачки от блокхауса на малко възвишение под група елхи. Гробът на Кейнови се намираше под стария дъб зад кошарата.
Дали все още имаше някакъв изход? Железните пръстени около китките му и веригата между тях бяха от собствения му багаж и той знаеше, че със собствени сили никога няма да успее да ги отвори. Всъщност механизмът беше доста прост. Трябваше само да се натиснат определени места по стоманените пръстени, после малките пера се разтваряха и белезниците отскачаха една от друга.
Стигнаха до малкия хълм и гроба. Отново се появи Блек Сам. Чернобрадият бандит доволно се ухили.
— Сега ще идеш на кръста, Ласитър! — извика той. — Хайде, побързай! Намислил съм нещо много особено. Босът страшно ще се зарадва, като те види тази вечер.
Беше късен следобед. Слънцето печеше немилостиво, а разраненият гръб на Ласитър все така беше изложен на палещите му лъчи.
Той разбра какво има предвид Сам. Този негодник винаги имаше невероятни хрумвания.
Ласитър отиде зад кръста и се спря. Погледът му се устреми към блокхауса и гроба на Кейнови зад него.
— Пако! — изкрещя Сам. — Заеми се с краката му! Нали знаеш какво да правиш.
— Ей сега, сеньор Сам — обади се един мексиканец с тънки мустачки и врат като на бик. Този тип изглеждаше като средновековен палач. Измъкна изпод пончото си още един чифт белезници и ги размаха във въздуха, за да чуе лекия им звън.
Ласитър нищо не можеше да направи. Трябваше да чака и да щади силите си. Да се опита да избяга така, слепешката — това не беше в стила му.
— На колене! — заповяда Сам.
Ласитър се поколеба. Никога доброволно не беше падал на колене пред когото и да било, дори и в ситуация като тази.
Затова гордо изгледа Сам и се изплю срещу него.
— Върви по дяволите, негоднико!
Сам се ухили предизвикателно.
— Давам ти път!
Той даде знак и Ласитър усети силен удар в колянната става. Простена от болка и загуби равновесие. Политна напред и се удари в кръста, скован от обгорените греди на опожарения хамбар. Дъските бяха черни и грапави.
В този миг цялата му овладяност отиде по дяволите. Гневът избухна като вулкан и заглуши всички останали чувства. Въпреки че беше мъж с хладен разум и внимателно преценяваше обстоятелствата, в този миг забрави всички добри намерения.
Кракът му се стрелна назад като копитото на разярен кон. Високите токове на тексаските ботуши срещнаха тялото на мъжа зад него. Чу се глух стон.
Ласитър мълниеносно се извъртя настрани и вдигна окованите си ръце.
— Кучи синове! — изкрещя диво той. — Вървете по дяволите!
Навсякъде около себе си виждаше разкривени лица. Когато размаха окованите си ръце, веригата между белезниците прозвъня. Като нападащ козел удари с глава лицето на нещастния Пако. Викове прорязаха въздуха. Ужасените бандити плахо се разпръснаха на всички страни.
А Ласитър продължаваше да щурмува стената от въоръжени мъже. Приличаше на мечка сред глутница подивели кучета и за момент изглеждаше, че ще успее да пробие тази жива преграда.
Но надеждата му се оказа измамна.
Стори му се, че е минала цяла вечност, въпреки че битката трая само няколко секунди. После всичко свърши.
Последното, което забеляза в пълно съзнание, беше някакъв черен предмет, който профуча право към челото му.
Сякаш цял товар динамит експлодира в главата на Ласитър и той дори не усети как се строполи на земята.
Когато съзнанието му се върна, трябваше да мине доста време, преди да осъзнае в какво положение се намира.
Бандитите бяха направили с него точно това, което беше предполагал. Беше завързан на колене зад кръста, точно както искаше Сам. Всъщност коленете му едва-едва докосваха земята, така че Ласитър почти висеше. Под мишниците си усещаше грапавите дъски на овъглените, напречни греди. Ръцете му висяха назад, а веригата между китките му беше спусната зад отвесната част на кръста. Краката му също бяха оковани. Друг железен пръстен беше сключен около шията му.
Той усети това едва когато поиска да вдигне глава, но не можа. Като в мъгла пред очите му се раздвижиха крака в ботуши с блестящи шпори — и сякаш някъде много отдалеч проехтя гласът на Блек Сам:
— Излейте му кофа вода на главата, за да дойде на себе си.
След секунди върху Ласитър се изсипа поток студена вода. Беше като шок за израненото му тяло, но едновременно с това — истинска наслада за душата.
Пред очите му се изпречи брадатото лице на Сам. Бандитът трябваше да се наведе, за да го види Ласитър.
— Е, компадре? — попита цинично Сам. — Все още ли не се умори? Ще разбереш ли най-после, че с теб е свършено?
Ласитър впи очи в брадатия. Бандитът беше прав. В ситуация като тази нищичко не можеше да се направи.
— Защо не говориш? — изръмжа Сам. — Езика ли си глътна? Искам да чуя гласа ти! Давай! Не обичам да чакам.
