ТАКА вече бях истински Кандидат. През първите дни на подбора изискванията за дисциплина постепенно нарастваха. Ние бяхме разделени на четирийсет групи от по около сто души всяка — Трайбън и аз попаднахме в различни групи. Започнахме да посещаваме Къщите по групи, за да получим инструкции и да държим изпити. В началото всичко изглеждаше изненадващо лесно. Като въведение ни помолиха да напишем къси изложения защо искаме да бъдем Пилигрими. Помня моето почти дума по дума:
1. Преди всичко, защото вярвам, че да извършиш Поклонение е най-хубавото нещо, което може да направи човек. Ние сме длъжни да отидем горе при боговете, да се преклоним пред тях и да научим всичко, което могат да ни дадат. Това е най-святата, най-благородната традиции на нашия народ. Аз винаги съм почитал нашите обичаи.
2. Защото на времето баща ми беше Пилигрим и вярвам, че е възможно и досега да живее в някое от Кралствата на Коза Сааг. За последен път съм го видял като дете и голямата ми мечта е да го срещна отново, когато се изкача на Стената.
3. Прекарах целия си живот с поглед вперен в Коза Сааг, възхитен от нейното величие. Сега искам да премеря сили с планината и да разбера дали ще бъда неин достоен противник.
Изложението беше хубаво. Във всеки случай благодарение на него успях да премина и Второто Пресяване. Деветдесет обаче се провалиха и бяха отпратени. Нямах представа дали заради лошите изложения, или все пак имаше и друга причина. Подозирам обаче, че изложенията нямаха решаващо значение. Задачата на Учителите бе да намират причини и да отстранят толкова от нас, че през следващите четири години да останат точно Четирийсет Пилигрими. Можеха да използват всякакъв повод, за да отстранят някой от списъка.
Последваха религиозните напътствия. Четяхме от Книгата на Първия Катерач, макар естествено да я бяхме чели вече хиляди пъти. Обсъждахме Неговия жизнен път, Неговия конфликт с по-възрастните, Неговото изгнание, Неговото решение да изкачи Стената — нещо неразрешено тогава — нещата, които Той е научил по време на Своето Поклонение. Обогатявахме знанията си за имената и образите на боговете, за техните специфични черти и характерни особености, за да можем — в случай, че ги срещнем по планинската пътека — да сме в състояние да ги разпознаем безпогрешно и да им отдадем нужното уважение. Това се извършваше по следния начин: сядахме като малки деца в една колиба, а представител от Къщата на Светците ни показваше от далече свещените портрети и ние оповестявахме на висок глас имената.
Креш! Тиг! Санду! Селемой!
Чувствах се неестествено отново на училище и мисля, че това се отнасяше и за останалите. Официално бях приключил образованието си през първите си десет години, но тъй като знаехме, че
През първите дни трябваше да посещаваме и други часове, за да получим знания за естеството на Стената. Най-впечатляващо за мен беше колко малко на практика се знае за Коза Сааг, въпреки изминалите хиляди години, през които сме изпращали Пилигрими горе. Разбира се, самите наставници никога не са се качвали на Стената по-високо и по-далече от зоните, разрешени за излети, точно над селището. Според мен няма нищо чудно.
Нашите наставници никога не са били Пилигрими. Знания от първа ръка за необикновените места, където щяхме да попаднем, имаха само Завърналите се. Но от тях не можеше да се очаква, че ще предприемат нещо толкова открито, очебийно и полезно, като например да влязат в класната стая и да ни разкажат какво са преживели. Не, нямаше да го сторят. Надявах се, че за нас ще направят някакво изключение и ще изоставят обичайното си надменно и мистично отчуждение от света, от всичко земно и всекидневно. Но грешах. Завърналите се не споделиха нищо с нас, абсолютно нищо. И така, нашите наставници — едни бъбрещи черноработници от Къщата на Учените ни поднасяха мъглява безполезна смесица от слухове, легенди и предания.
Те ни учеха, че на Стената силата на боговете е огромна и тези, които изживяват своя живот там, се превъплащават изненадващо леко. Учеха ни, че горе всичко е магия, мистерия и загадка, и е извън нашите възможности да го разберем. Предупредиха, че докато се катерим има опасност да се сблъскаме с Огъня на Промяната. Казваха, че самите камъни на Стената излъчват тайнствена топлина, която разпалва мъждукащата тихо и кротко у всекиго от нас искра на Трансформацията в бушуващ пожар, което превръща катерачите в чудовища.
Казваха, че горе всичко е подвижно, че нищо не е ясно определено; че не е такова, каквото съществува в нашите понятия. Било така поради необикновения, тлеещ в скалите огън, който никой не можел да види, но съвсем лесно се усещал.
— Казват, че на Стената реалността се изкривява — тържествено разказваха нашите наставници.
Как следваше да си го обясним? Те не можеха да ни кажат.
— На Стената — обявяваха те — небето понякога е отдолу, а земята отгоре.
Е, добре! Но как да се разбира това? Говореха за чудовища, демони и полубогове, които ни чакат в безбройните Кралства на Стената над линията на облаците. Предупредиха ни за огнени езера и дървета от метал. Разправяха ни за мъртъвци, които ходят с обърнати назад стъпала, а очите им — същински нажежени въглени — гледали изцъклено от тила. Даваха ни да четем Тайната Книга на Мейлат Гакерел. Предполагаше се, че тя е трихилядолетно доказателство от Единствения Завърнал Се, споменал изобщо нещо за онова, с което се е сблъскал при изкачването си по Коза Сааг. Единственият, освен Самия Първи Катерач, естествено. Но за разлика от Книгата на Самия Първи Катерач, която беше изключително ясна и проста в своето повествование за Посещението Му в дома на боговете и в описанието на нещата, на които са Го научили докато е бил там — Тайната Книга на Мейлат Гакерел беше богато украсена притча и поезия: плетеница от фантастични подробности и детайлни описания; загадъчен стил, тъй различен от всякакъв вид съвременна реч, че се налагаше непрекъснато да се ползват бележките и обясненията под линия, изпълнили целия текст. Малцина от нас успяха да прехвърлят повече от дванайсет страници от нея. От там си спомням само за някакви неясни нелепи образи, сякаш обвити в мараня, които нямаха никакъв смисъл. Една изпълнена с вълшебство приказка, разказ за височини, които се превръщали в пропасти; за дъждовни капки, които ставали на ножове; за скали, които танцували и пеели; за демони, които разярено хвърляли един след друг крайниците си по изкачващите се Пилигрими, докато не останели само подскачащите им черепи; за мъдреци, които предлагали съвети как да се изкачваш нагоре по пътя, но изречените думи били на език обърнат отпред назад. Според мен Тайната Книга също можеше да бъде написана на този език — отзад напред и ползата от нея щеше да бъде същата.
Реших, че и часовете на обучение са част от Пресяването. Те имаха за цел да ни стреснат, да ни накарат да проумеем, че никой жител от равнината няма ни най-малка представа какво го очаква нагоре по Стената. Бяхме поразени, че изучаваме просто предания и легенди, неприложими на практика и съвсем естествено само след няколко седмици престанах да им обръщам внимание. Други, които повярваха, че техният живот зависи от това доколко добре са овладели тази купчина глупости, си водеха бележки и много скоро — щом се натрупа огромно количество противоречия, загадки и мистерии — започнаха да се движат със замаян поглед и странни изражения на лицата.
През този период се оттеглиха, почти цяла дузина Кандидати. Повечето от тях си бяха водили бележки. Според мен те си натъпкаха главите с толкова много нелепости за Стената, че просто се уплашиха да продължат.
Имахме и други часове, наистина ценни имам предвид часовете по оцеляване. Учеха ни на различни техники за изкачване и как да се справяме със специфичните условия, за които се предполагаше, че щяха да възникнат в по-високите части на Стената; на хитрости и трикове при лов и събиране на плодове, които трябваше да ни влязат в работа щом свършим взетата от селището храна. И тук наставниците бяха
