принудени да се осланят на митове и предположения, поради наложената забрана Завърналите се да разказват за своите преживявания от Стената. Но нямаше забрана за катерене по ниските части на Стената. Поне до първата миля — Поста Хитиат. По този начин ни бе разрешено да вкусим малко от онова, което вероятно ни очакваше.
Аз, разбира се, вече се бях качвал до Хитиат. Всички го бяхме правили. Още от малки се промъквахме към Стената. Повечето стояха само по няколко часа, а посмелите рискуваха и оставаха дори и през нощта. Така направих и аз, когато бях на четиринайсет. Тогава ходех с Гали. Току-що бяхме станали любовници и ни забавляваше предизвикателството да правим какви ли не скандални неща. Промъкнахме се до хранилището със свещените предмети, пипахме и разглеждахме някои от тях, откраднахме от съкровищницата на клана на Стената един мех вино за размечтаване, а в една безлунна нощ ходихме да плуваме в Басейна на Къщите Майки. Веднъж казах:
— Искам да се изкача на Стената, а ти?
Тя се засмя:
— Креш! Мислиш, че ме е страх ли?
Гали беше едра, сърдечна и силна като мъж, имаше плътен и дълбок глас и смях, който кънтеше поне през три къщи. Тръгнахме рано една сутрин, минахме край Пазачите на Портата като се отправихме по обичайния път към Гробницата Рощен и разбира се, щом я доближихме, се гмурнахме в непроходимата джунгла зад нея, след това започнахме да се катерим в обратна посока през горската просека, която вървеше паралелно на главния път. Беше ясен ден и още преди да стигнем Поста Глей, се взряхме изумени пред огромния брой Къщи, които се мержелееха под нас. А когато стигнахме до Хеспен, се спряхме за по- дълго до парапета, смълчани и учудени. Пейзажът се простираше под нас като миниатюра. Селището приличаше на детска играчка струваше ми се, че ако протегна ръка, ще го събера в шепата си. Точно под нас се виждаше Къщата на Стената с аленото си замберово дърво по средата, което изглеждаше не по- голямо от кибритена клечка. До нея бе Къщата на Светците, а от другата страна Къщата на Певците, след това Къщата на Лечителите, на Дърводелците, на Музикантите, на Клоуните и на Месарите, разположили се широко на изток и на запад като малки тъмни кръгове пръснати из гората. Далеч напред Къщите най-после свършваха и оттам нататък се простираше само зеленина, а някъде чак на хоризонта, отвъд нашите граници, едвам загатнати се забелязваха чуждите селища.
В този ден аз и Гали отидохме до Поста Хитиат. Пътят ставаше все по-неравен и ние вече губехме търпение. Повърхността на Стената тук беше мека и грапава, дребни камъчета с лек шум се сипеха върху нас. От време на време падаха и по-големи парчета скали, дори няколко каменни блока, които се сгромолясаха застрашително близо до нас и продължиха да се търкалят надолу. Всичко това ни притесни, а и ставаше все по-тъмно. Знаехме, че е лудост да се ходи отвъд Хитиат, долавях, че Гали се страхува, а и тя усещаше моя страх. Но тогава ми хрумна, че ако се предизвикаме един друг, може да отидем отвъд Хитиат. Осъзнах, че ако започнем да обсъждаме авантюрата, наистина ще я предприемем, защото никой от нас няма да иска да признае пред другия своите опасения или слабост.
От пътя, покрит с дребен чакъл, се отбихме към едно равно, покрито с мъх място, откъдето наблюдавахме залеза на Екмелиос и изядохме малките парчета месо и сирене и изпихме виното, което носехме с нас. След това бавно съблякохме дрехите си, изпяхме един на друг песните на Промяната и напуснахме състоянието на безполовост. Легнах върху Гали и потънах в нейното голямо издръжливо тяло като в меко легло. Тя ме прегърна, прие ме в себе си и заедно се впуснахме радостни в безкрайни, сладостни, фантастични Промени.
— Чувстваш ли Огъня на Промяната?
— Не, а ти?
— Мисля, че не е толкова силен така близо до селището, но ме плаши мисълта, че можем да бъдем превърнати в чудовища.
— Дори и да отидем по-нагоре, няма да бъдем трансформирани, освен ако самите не го желаем — успокоих я аз; — Огъня на Промяната не може да те обсеби против волята ти. Само ако нямаш силата да останеш това, което си, можеш да бъдеш трансформиран.
— Откъде го знаеш? Никога не съм чувала някой да говори така.
— Зная! — заявих аз тържествено. Но истината беше, че само предполагах.
Около нас тихо падаше мрак. Бяхме твърде уплашени, за да заспим. Седяхме един до друг в очакване да се зазори и се удивлявахме на пронизителните звуци, които се носеха към нас от островърхите кули и шпилове. Не можехме да ги видим, но всички бяхме слушали ужасните приказки за Ястребите от Стената — толкова големи, че могат да носят Пилигрим в човката си. Но Ястребите от Стената, ако това изобщо бяха те, ни пощадиха и на зазоряване се върнахме в селището. Никой не го беше грижа къде сме ходили. Бащата на Гали беше пияница, а моят бе изчезнал на Стената преди много години. Добродушният Урилийн, братът на майка ми, който се грижеше за мен през детските ми години, никога за нищо не ме е наказвал. Така че никой не ни каза нищо за отсъствието.
С Гали преживяхме голямо приключение в планината. Но нашите тренировки за катерене по Стената през часовете за обучение, бяха много по-тежки от този излет. Вместо да следваме главния или някой от заобиколните пътища, ние трябваше да се движим и да си проправяме пътеки през гори в подножието на Планината. Пълзяхме по колосални скали и възлести коренища на дървета, преодолявахме отвесни скали, влагайки цялото си умение да боравим с въжета, куки и съоръжения, които ни предпазваха да не паднем и да се размажем. Нямаше нито месо, нито сирене, нито вино, и естествено не правехме Промени. Седмично предприемахме поне по едно изкачване, а това беше жестоко и изтощително изпитание. Връщахме се изранени и окървавени. Много се безпокоях за Трайбън, защото беше в друга група и не можех да му помагам. Но той се справяше. Понякога след часовете специално му показвах някои начини за преминаване на различни пасажи, начини за намиране на опора за краката в малките пукнатини или как да търси скални издатини, за да се захваща при придвижването. Катеренето беше не само изнурително, но и много рисковано. По време на петото изкачване Стейл от Къщата на Кожарите се загуби в гората. Търсихме го до полунощ и накрая го намерихме паднал на дъното на една пропаст. Лунната светлина обливаше изпотрошеното му тяло и разсипания около главата му мозък. Навярно в здрача се е разхождал по ръба на пропастта, без да осъзнава какво прави, макар че някой подшушна, че един Шамблър се приближил и го бутнал. Разтреперихме се, защото разправят, че Шамблър е голям колкото кръгла Къща, но не издава никакъв шум в гората и не оставя никакви следи.
Истината така и не се разбра. Но както и да е. Стейл беше мъртъв — първият от нашата група. Но не и последният.
4.
Беше отново дванайсетия ден от Елгамор и още Четирийсет тръгнаха към Стената. Наблюдавах ги с уважение — вече ме обучаваха втора година и знаех през какво бяха минали, за да стигнат до този момент.
Тази година в селището се завърнаха още двама. Това винаги е било забележителен момент, защото се случваше много рядко. Единият се казваше Кайто и беше прекарал в планината девет години. Другият беше жена на име Брил, заминала преди шест години. Видях ги как несигурно вървят по площада, мръсни и окъсани, но с онзи победоносен поглед, който имаха всички Завърнали се. Децата тичаха да ги докоснат за късмет, възрастни жени хлипаха на улицата. Извикаха един от Светците, за да ги отведе в Кръглата Къща, където живеят Завърналите се. По-късно чух да говорят, че Брил е изминала половината от пътя нагоре по Стената, а Кайто успял да стигне почти до Върха, но аз се питах колко истина имаше в това. Слушах ги как бръщолевят на улицата и започвах да разбирам истината за Завърналите се. По време на Пътуването повечето — по-точно почти всички — изгубваха разсъдъка си и се връщаха празни, неспособни да мислят. Дори самият факт, че се завръщат беше чудо. Но беше глупаво да очакваме, че ще могат да ни опишат разумно къде са били или какво са видели. Затова всяка нова група Пилигрими тръгваше с толкова малко реални знания какво има там и какво ги очаква.
За мен това нямаше значение. Каквото и да стане, аз бях определил своя път, бях му се посветил. Възнамерявах да успея там, където на другите не им бе провървяло.
Признавам обаче, че независимо от всичко, се опитах да разпитам Кайто какво е видял и направил.
