Започваше да ме ядосва. Смушках го с ръка.
— Престани — сопнах се аз. — Като децата си — непрекъснато питат „Защо, защо“, колкото и да им обясняват. Какъв е смисълът наистина? Ние искаме да живеем по-добре, защото е по-хубаво, отколкото да живеем зле.
— Да, да, разбира се.
— Защо се изтощаваш с такива безсмислени въпроси, Трайбън?
Той замълча, после рече:
— Нищо няма смисъл, Полър. Всичко е безсмислено, ако го погледнеш отблизо. Ние казваме „Това е добро или това е зло, или боговете желаят това, или онова“, но откъде го знаем? Защо едното е добро, а другото е зло? Защото го казваме ние? Или защото боговете казват така? Откъде знаем какво казват те? Никой от моите познати не ги е чувал да говорят.
— Достатъчно, Трайбън!
Когато тези настроения го обхванеха, започваше да води безкрайно и непонятно разследване — на никого не хрумваха такива мисли — и нямаше спиране, докато не стигнеше до заключение, което сякаш нямаше никаква връзка с първоначално поставените въпроси.
Сега той заключи:
— Въпреки че нищо няма значение, убеден съм, че сме длъжни да търсим смисъла. Съгласен ли си?
Въздъхнах.
— Да, Трайбън.
— Трябва да се изкачим на Стената, защото мислим, че боговете го желаят, а ние се надяваме да придобием знания, които ще направят живота ни по-добър.
— Да, разбира се. Това е общоизвестно.
Очите му пламнаха:
— Но сега проумях, че има трета причина, за да се качим. Тя е да се опитаме да разберем какви същества са боговете. По какво се различават от нас и в какво се състои тяхното превъзходство.
— Какъв е смисълът да го правим?
— За да можем самите ние да станем богове.
— Нима искаш да бъдеш бог, Трайбън?
— Защо не? Доволен ли си от това, което представляваш?
— Да. Много — отсякох аз.
— А какво си ти? Какви сме ние?
— Ние сме същества, създадени от боговете, за да изпълняват повелите им. Свещените книги ни го казват. Ние сме създадени, за да бъдем смъртни, те са създадени, за да бъдат богове. За мен това е достатъчно. Защо не е достатъчно за теб?
— Не е достатъчно, защото не е. Деня, в който кажа „Това е достатъчно за мен“ ще бъде денят, когато започвам да умирам, Полър. Аз искам да знам какъв съм. А после ще искам да разбера какъв мога да бъда. И тогава ще поискам да стана такъв. Ще искам да продължа да ставам нещо все повече и повече.
Спомних си моя Звезден сън, как лежах, напълно обладан от видението, как се мятах и протягах ръце към Небесата. И мисля, че разбрах думите на Трайбън, защото нали след това започнах да изгарям от страст да се кача до най-високата точка на планината. Исках да застана пред светите същества — обитателите на най-високи части — и да се предам на тяхната воля, за да мога да стана нещо повече отколкото съм?
Но аз поклатих глава. Той беше прекалил.
— Не, Трайбън. Според мен е ужасна глупост да бръщолевиш как смъртните ще станат богове. Във всеки случай, аз не искам.
— Предпочиташ да останеш смъртен?
— Да. Аз съм смъртен, защото волята на боговете е такава.
— Ти трябва да мислиш повече по тези въпроси — натърти Трайбън. — Умът ти се върти в порочен кръг. И краката ти ще започнат да правят същото, ако не си по-внимателен.
Поклатих глава.
— Понякога си мисля, че си луд, Трайбън.
— Понякога ми се иска ти да беше малко по-луд — отвърна той.
БРОЯТ на Кандидатите намаляваше непрекъснато. Стопи се до сто, до деветдесет, до осемдесет, до седемдесет. За онези, които останаха това беше особен момент. Всичките бяхме безнадеждно обречени на Поклонението. Които можеха да се огънат и да отпаднат, вече го бяха сторили. Непохватните или недостатъчно внимателните, бяха убити или ранени по време на обучението и отдавна не бяха между нас. Ние превъзмогнахме всичко това и възнамерявахме да издържим до края. Между нас се бе развило много силно чувство за сплотеност. Но все още бяхме много, така че гледахме нашите обичани приятели с безочлива жестокост, тайно си мислехме: „Дано утре Господ те порази, дано душата ти изтече като тънка ледена струйка от тялото, дано паднеш и си счупиш и двата крака, дано те напусне целият кураж. Каквото ще да стане, само се махни от пътя ми“. И се усмихвахме, макар всеки да знаеше, че другият мисли за него същото, което и той.
Седемдесет беше критично число. Настъпи часът на Последното Пресяване — Мълчаливото Пресяване, когато щяха да бъдат избрани Четирийсетте. И така, пак стояхме на полето, там, където преди три години имаше повече от четири хиляди и Учителите се движеха между редиците ни, но сега бяхме останали само една шепа. Най-необикновеното при последното преброяване е, че няма докосване. Трийсет трябваше да бъдат отстранени, но нямаше да им го кажат. Тъкмо затова се наричаше Мълчаливо Пресяване. Още шест месеца щяха да ни оставят без да знаем дали сме отпаднали, или не, и въпреки това трябваше да продължим да понасяме изпитанията и несгодите на подготовката.
— Как мислиш, защо е направено така? — попитах Трайбън и той ми обясни:
— Винаги има вероятност някой от избраните Четирийсет да умре през време на последните месеци от изпитанията. Тогава ще го заместят с онези от Трийсетицата. Но ако се наложи да включат някой заместник, той никога няма да го разбере, защото всеки, който изкачва Стената трябва да мисли, че е бил от избраните.
— Значи и ти, и аз може да сме от Трийсетте?
— Ние сме от Четирийсетте — каза Трайбън спокойно. — Нашата задача сега е просто да оцелеем до Затварянето на Вратите.
Той наистина беше прав. Денят на преброяването дойде, десетият ден от Слит — точно половин година преди новите Пилигрими да тръгнат. Учителите ни посетиха на зазоряване, събудиха някои — включително Трайбън и мен — и ни отведоха в Ложата на Пилигримите. Така разбрахме, че сме избрани. Поради момчешкия си нрав очаквах, че ще изпитам бурна радост, но в мен само трепна искрица задоволство. Бях се трудил твърде дълго и твърде усилено, за да мога сега да реагирам по-емоционално. Един етап от моя живот бе приключил, започваше следващият, това беше всичко. След като зад нас се затворят тези големи врати от преплетена дървесина, няма да излезем на слънчева светлина и няма да виждаме жив човек, освен нас самите, до дванайсетия ден на Елгамор, когато ще започнем нашето изкачване.
Не бях учуден, че е избран Киларион Строителя. Той беше най-едрият, най-силният, с малко бавен ум, освен ако не ставаше дума за неговия занаят, но беше хубаво да е до теб на трудно място. Изборът на Джайв Певеца също ме зарадва — беше спокоен, непоколебим и на него можеше да се разчита. Но защо Учителите ни бяха дали лукавия, несигурен, малък Кат от Къщата на Адвокатите? Кат беше добър за разговор, но каква полза може да има от неговата бъбривост по склоновете на Стената; или някой като импулсивния, с гореща кръв Стан от Съдиите? Също и Накса Писаря — защо го бяха избрали? Беше умен почти колкото Трайбън, но беше противно педантичен и никой не го обичаше. И няколко други: Туйман от Металоработниците, Дорн от Къщата на Клоуните, Нарил Месаря — достатъчно поносими, но без особени достойнства или заслуги. Ако аз бях Учител, те нямаше да бъдат в моя избор. Или Мурмут от Винарите — висок, упорит, червендалест мъж, жилав и волеви, със здрави възгледи, но често своенравен и прибързан — щеше ли да има полза от него в група като нашата? Но думите на Трайбън отпреди години още горяха в съзнанието ми. „Ние Пилигримите не сме непременно най-добрите. Някои може би са изпратени на Стената просто, за да се отърват от тях. Доколкото разбирам самият аз може би съм един от тях.“
Правило бе по време на престоя в Ложата на Пилигримите мъжете да са отделени от жените. Трудно
