малки петна от кръв: първо Мерибайл, старейшината на моята Къща, после Стен от Музикантите, Гълтин от Адвокатите и така до края в нужния ред. Тук бяха моите роднини, за да се сбогуваме. Прегърнах майка си, но не знам защо тя ми изглеждаше безкрайно далеч, говореше неясно за деня, когато бе стояла край същото ярколисто дърво, за да си вземе сбогом с баща ми, тръгващ на Поклонението, от което не се завърна. До майка ми бе нейният брат — той ме отгледа като баща, ала всичко, което имаше да ми каже беше:
— Запомни, Полър, Стената е Свят. Стената е Вселена.
Е да, Урилийн, така е, но аз предпочитах няколко по-топли думи или поне нещо полезно.
Завършихме обиколката на дървото замбер и поговорихме с всички, дошли да ни изпратят. Озовахме се на другия край на площада и се загледахме в планинския път. Златните килими бяха положени и се стелеха далеч напред като река от разтопен метал. При вида им започнах да се опиянявам от възторг. Чак до костите ме побиха тръпки и за момент си помислих, че ще се разплача. Погледнах към Чализа. Лицето й беше мокро от блестящи ивици като пътеки от сълзи. Усмихнах й се и кимнах към Стената:
— Тръгваме.
И така ние поехме нагоре към земята на мечтите, към мястото на тайните, към планината на боговете.
Стъпка по стъпка, крачка след крачка. Една, после още една и още една и така нататък. От всички страни чувахме окуражителни възгласи, радостни възхвали, звън от тържествена музика. Възгласи долитаха дори отзад, където неиздържалите изпитанията Кандидати вървяха скромно, както изисква традицията, и носеха нашия багаж. Погледнах веднъж крадешком през рамо и останах поразен колко много бяха. Хиляди. В техните очи се отразяваше блясъка на нашата победа. Защо не бяха огорчени, защо не ни завиждаха? Хиляди, които се бяха провалили, а пред тях ние — шепа хора спечелили наградата, за която се бяхме борили.
В ниските части всички познаваха пътя, павиран от памтивека с бели гладки и широки камъни, а палисадата на пътя блестеше от жълти знамена. Като внимавахме да стъпваме само по златния килим на честта, ние минахме през сърцето на селището и се спуснахме надолу до мястото, където пътят първо леко слиза преди да се устреми отново нагоре. Накрая стигнахме до поста Ротен — до Портата. Пазачите ни отдадоха чест и един след друг ние докоснахме с ръка Рощенския километричен стълб, за да отбележим, че напускаме селището и започваме нашето същинско изкачване. Все още бях начело, макар че вече не бяхме строго подредени. Киларион, Джайв и още неколцина избързаха, за да вървят до мен. Чувстваше се, че въздухът вече е по-свеж и по-хладен, въпреки че едва бяхме започнали изкачването.
Коза Сааг изпълваше цялото небе пред нас.
Когато човек стигне до подножието, тя се превръща в целия свят. Престава да се усеща височината й. Издига се просто като стена, Стената, която стои между теб и непознатите пространства на света от другата страна. След време престава да се възприема като нещо вертикално. Тя се разгъва отпред сякаш дълъг криволичещ път — той продължава напред и все напред, и обикновено не се издига така стръмно нагоре, както човек очаква. Пристъпваш, без изобщо да мислиш какво лежи пред теб, защото разбиращ, че ако си позволиш мисъл за друго, освен за следващата стъпка или най-много за по-следващата, ще загубиш разсъдъка си.
Бързо оставихме зад гърба си познатите километрични стълбове: постовете Ащен, Глей, Хеспен, Сент. Всички се бяхме изкачвали някога до тук, по празници: тогава Стената е отворена за свещени церемонии в чест на Този, Който се Изкачи или се бяхме промъквали сами, както Гали и аз направихме. При всеки Пост изричахме кратка молитва, защото всеки символизира определен бог. Продължихме, без излишно бавене. Погледнах Гали, а тя ми се ухили може би, за да потвърди, че си спомня как бяхме идвали до Хитиат като деца и бяхме правили Промените върху легло от мъх. Връщайки се сега към онези дни, сякаш усетих с ръцете си гърдите на Гали, докато езикът й се движеше в устата ми. Питах се дали ще иска да легне с мен тази нощ. За последен път имах контакт с жена преди половин година и в това настроение бях в състояние да направя Промени с всичките двайсет жени от Поклонението, без да се налага да си поема дъх.
Но на първо място беше изкачването нагоре.
Беше лесно и познато. Пътят към Стената под Хитиат е добре поддържан, а наклонът — лек, както на обичайните планинските пътища. Вече споменах, че всички бяхме идвали много пъти тук. Движехме се в стегната група, шегувахме се и се смеехме, от време на време спирахме на места удобни за наблюдение и гледахме как селището става все по-малко и по-малко. Бяхме развълнувани и нетърпеливи, а свежият планински въздух — несравним със задухата на селището. Всичко това ни превъзбуждаше. Спомням си една от жените, мисля, че беше Грисиндил Тъкачката или може би Стам от Дърводелците, дойде при мене и ми каза с ликуващ вид:
— Представяш ли си, ако са ни излъгали и пътят с така гладък чак до Върха! Представяш ли си да сме горе утре след обяд, Полър! Колко хубаво ще бъде.
— Да, колко хубаво ще бъде — съгласих се аз и започнахме да се смеем невъздържано, с което искахме да скрием страховете си. Разбира се, знаех, че скоро пътят ще стане много труден, че най-вероятно само след няколко дни ще открием, че изобщо няма път и ще се наложи да преодолеем с върховни усилия стръмното сурово лице на Стената. Мисля, че и тя го знаеше.
НА ПОСТА Денбайл трябваше да си получим багажа от нашите носачи. Застанахме на самия ръб на обредния килим, а отхвърлените Кандидати, носили нещата ни до тук, ни подадоха товара, тъй като не можеха да продължат нагоре, защото им бе забранено да стъпят на паветата в тази част на пътя. Моят багаж го бе носила Стрелца от Фокусниците — бяхме правили секс един-два пъти миналата година. Тя стоеше точно на ръба на килима и се пресегна, за да ми го подаде, но тъкмо когато посегнах, се засмя, дръпна се назад и трябваше с усилие да се протегна към нея, за да го достигна. Недъгавият ми крак ми изневери и се олюлях, но успях да се задържа да не падна. Още не бях възстановил равновесието си, а тя ме дръпна с лявата ръка към себе си и ме ухапа отстрани на шията така силно, че потече кръв.
— За късмет! — извика тя. Очите й светеха диво. Очевидно бе дъвкала упойващите листа гейт.
Аз я заплюх. Бе ме накарала да стъпя на килима още веднъж, което беше всичко друго, но не и добър късмет. Ала Стрелца се засмя отново и ми изпрати въздушна целувка. Сграбчих моя денк, а тя отново ми изврати въздушна целувка. После бръкна в пазвата си, извади нещо и го хвърли. Инстинктивно го хванах преди да падне.
Беше малък гравиран идол от бяла кост — Санду Отмъстителя. Очите му бяха яркозелени скъпоценни камъни, а той беше в състояние на пълна Промяна — със силно издаден от слабините пенис. Гледах свирепо към Стрелца и започнах да подхвърлям идола над парапета, но изведнъж чух нейния вик, изпълнен с ужас и страх. Спрях преди да съм го хвърлил. Видях я, че трепери и жестикулира към мен:
Тиса Магьосницата видя всичко. Докосна кръвта на врата ми.
— Тя те обича — прошепна Тиса. — Знае, че никога повече няма да те види.
— Ще ме види — сопнах се аз. — И когато се върна, ще я завържа гола на площада и ще я накарам да направи Промените с нейния мръсен малък идол.
Страните на нежната Тиса пламнаха. Тя поклати глава ужасена и направи бърз магьоснически знак към мене, взе Отмъстителя от ръцете ми и го пъхна дълбоко в денка.
— Внимавай да не го загубиш — предупреди ме тя. — Той ще пази всички ни. Много злини ни чакат. — И ме целуна, за да ме успокои, защото треперех от ярост и страх.
Това не бе добро начало.
Носачите си отидоха. Останахме само ние, Четирийсетте. Непостланият път ставаше много по-неравен от пътя извън селището — камъните, нареждани много, много отдавна, се бяха напукали и наклонили под невероятни ъгли, но от моето предишно изкачване с Гали знаех, че много скоро пътят щеше да стане още по-неравен. Денковете ни смазваха с тежестта си: бяхме взели храна за няколко седмици и толкова лагерни принадлежности, колкото можехме да носим, защото съзнавахме, че докато се изкачваме няма откъде да получим каквото и да било. Над Денбайл пътят се спуска в една падина на Стената, раздвоява се и прави завой, така че селището не се виждаше повече — завладя ни усещането, че сме скъсали и последната
