връзка с нашия дом и започваме да се реем нагоре към празното небе. Постът Хитиат беше мястото, откъдето започват наистина необикновените неща.
Стигнахме го късно след обяд и по всеобщо, макар и негласно решение спряхме, за да обмислим, какво ни предстои да направим.
Трябваше да изберем водач. Всички го знаехме. По време на тренировките ни бяха казали, че е необходимо да изберем водач веднага щом се изкачим над Хитиат, защото иначе щяхме да приличаме на многоглав змей — всяка глава ще дърпа в своята посока и няма да можем да продължим.
Настъпи момент на напрежение, точно както по време на Жертвоприношението на Свещеносвързаните: никой не се чувстваше достатъчно уверен да направи нужното. Спомних си как Мурмут улови момента и стана господар на положението, а нямах намерение да му разреша да го направи отново.
— Е — започнах аз. — Моята Къща е Къщата на Стената. Това е Стената. Мястото на моята Къща. Цял живот съм чакал, за да стигна дотук. Следвайте ме и аз ще ви заведа до Върха.
— Себе си ли предлагаш? — попита Мурмут, така че веднага разбрах, че ще имам неприятности с него.
Кимнах.
— Аз ще му стана заместник — бързо се присъедини Трайбън.
— Ти си от неговата Къща — възрази Мурмут. — Не можеш да му бъдеш заместник.
— Тогава аз ще съм заместник — атакува Джайв Певеца.
— Или аз — допълни Гали от Винарите, от Къщата на Мурмут.
За момент всички се смълчаха. Обади се Стап от Съдиите:
— Щом Полър може да се кандидатира, тогава мога и аз.
Огледа се:
— Кой ще ми бъде заместник?
Някой се изкикоти.
— Кой ще ми бъде заместник? — повтори Стап и лицето му започна да се подува и зачервява гневно.
— Защо не си станеш и заместник, Стап? — подметна Кат.
— Я млъквай!
— Ти на кого говориш…
— На теб! — сопна се Стап.
Кат вдигна ръка, може би не заплашително, но секунда по-късно Стап бе пред него, готов да се бие. Гали го хвана през кръста и го върна на мястото му в кръга.
— Клетвата! — прошепна Тиса. — Помнете, че сме Свещеносвързани!
Изглежда заплахата от насилие между нас й причиняваше болка.
— Някой иска ли да бъде заместник на Стап? — попитах аз. Никой не искаше. Стап се обърна и се взря в Стената над нас. Аз чаках.
— Мурмут — предложи Туйман от Металоработниците.
— Ти избираш Мурмут?
— Да.
Очаквах го.
— Заместници?
Сепил Дърводелеца и Талбол Кожаря станаха заместници. И това очаквах. Тримата бяха неразделни.
— Предложен е Мурмут — обявих аз.
Нали забелязахте как преди избора взех нещата в свои ръце. Нямаше нищо лошо в това. Мой ред бе да водя, а така или иначе някой трябва да го направи, дори когато не е избран водача.
— Има ли други предложения?
Нямаше.
— Тогава да гласуваме — предложих аз. — Тези, които са за Полър да минат от тази страна. Тези, които са за Мурмут — от другата.
Мурмут ме изгледа злобно:
— Не може ли преди да гласуваме, да изтъкнем своите достойнства, Полър?
— Мисля, че може. Какви са твоите, Мурмут?
— Най-малкото два здрави крака.
Беше евтин трик от негова страна и бях в правото си да го ударя без колебание, но знаех, че ако сдържа гнева си, ще обърна нещата в своя полза. Затова просто се усмихнах. А Сепил Дърводелеца се изкиска, сякаш никога не беше чувал нещо по-смешно. Талбол Кожаря — един тип, който не се стесняваше от такива неща, издаде звук подобен на грухтене като най-добро доказателство за своята солидарност с Мурмут.
— Да, прекрасни крака — съгласих се, защото краката на Мурмут бяха дебели и космати. — Ако водачът трябва да мисли с краката си, твоите наистина превъзхождат моите.
— Водачът трябва да се изкачва с краката си.
— Моите ме изкачиха дотук — напомних аз. — С какво друго ще подкрепиш претенциите си?
— Знам да командвам. Давам заповеди, които другите желаят да изпълнят, защото са правилни.
— Да, ти казваш: „Сложете гроздето в тази каца“, „Смачкайте го така и така“. „Сега сложете сока в бъчвите и го оставете да стане на вино.“ Това са чудесни заповеди, когато са на място. Но подходящи ли са да водят едно Поклонение? Подигра се с недъга ми — нещо, за което съвсем не съм виновен — и това доказва, че въпреки положената кървава клетва за единство, не проявяваш много съчувствие. А ако един водач е лишен от съчувствие, какъв водач е той!
Мурмут ме гледаше свирепо, сякаш с радост би ме хвърлил от склона.
— Може би не биваше да казвам това за крака ти. Но как ще се чувстваш на опасните места, Полър? Когато се изкачваш, ще можеш ли да мислиш ясно за всичко, за което водачът е длъжен да мисли, при положение, че всяка твоя стъпка ще бъде скована от физическия ти недъг? Когато Огъня на Промяната започне да ни атакува, ще бъдеш ли достатъчно силен, за да ни предпазиш от него?
— Аз не съм немощен — възразих. — Просто имам недъгав крак.
С голямо удоволствие бих го изритал с него, но се въздържах.
— Що се отнася до Огъня на Промяната, още не знаем дали изобщо съществува, или е само мит. Но ако наистина съществува, е, тогава ще се наложи всеки сам да се защитава. Тези, които не могат да устоят на изкушението, ще останат край пътя, превърнати в чудовища, а останалите ще продължат нагоре към боговете. Така разбирам аз нещата. Искаш ли да изтъкнеш някакви други преимущества в своя полза, Мурмут?
— Мисля, че сега трябва да чуем твоите.
Започнах кротко, като гледах ту един, ту друг от моите спътници Пилигрими.
— Боговете са ме избрали да ви заведа до Върха. Всички го знаете. В една и съща нощ всички сънувахте съня, който сънувах и аз, сън, в който аз бях избраникът. Знаете, че мога да ви водя, че мога да мисля ясно и съм достатъчно силен, за да се катеря. Ако ме последвате, ще ви заведа до Върха. Стига приказки, призовавам ви да гласувате.
— Кой е заместникът — напомни Джайв.
— Стига с това — възропта Тиса тихо.
И ние гласувахме. Мурмут, Сепил и Талбол стояха от едната страна, другите пресякоха границата към мен: трима-четирима много бързо, няколко — след кратко колебание, а после — един голям поток от всички останали. Дори Туйман, който бе предложил Мурмут, го изостави. Нещата бяха решени. Мурмут не направи усилия да скрие яростта си. За момент си помислих, че в озлоблението си ще ме нападне и се приготвих. Щях да подложа недъгавия си крак зад неговия и да го хвърля на земята, после да го хвана за краката, да го завъртя няколко пъти и да натискам лицето му върху камъните, докато не ми се подчини.
Но не се наложи да го правя. Той имаше достатъчно здрав разум да не ми посегна пред останалите, още повече, че гласуването беше без съмнение в моя полза. В края на краищата се приближи към мен и с неохота ми подаде ръка. Усмивката му бе фалшива, а видът му — мрачен. Знаех, че няма да пропусне възможността да ме измести, ако може.
