Беше три дни след завръщането му. Още не се бе установил в Кръглата Къща и се шляеше из улиците. Намерих го близо до винарната на Бату Майт, хванах го под ръка и го въведох вътре, за да изпием по няколко купи младо златисто вино. Изглеждаше доволен — смееше се, намигаше ми, сръгваше ме с лакът. След втората купа се наведох към него и прошепнах с тих глас, така че Бату Майт да не разбере какъв грях вършех:
— Кажи ми, Кайто, какво видя там горе? Как изглежда?
Кайто сграбчи здраво китката ми, три пръста отгоре и три отдолу, точно както Трайбън правеше понякога и разклати ръката ми толкова силно, че аз разлях виното.
— Богове! — изкрещя той — Дървета! Въздух! Огън!
— Да, зная, но…
— Огън! Въздух! Дървета! Богове!
И после с мек умоляващ глас добави:
— Купи ми още вино и ще ти кажа останалото.
Очите му светеха с блясъка на лудостта.
Купих му още вино. Но той не каза нищо, което можеше да ми е от полза, нищо по-различно от вече чутото.
Споделих с Трайбън какво съм направил. Той ме смъмри.
— Завърналите се са свещени — напомни ми той. — Трябва да ги оставим да вървят необезпокоявани по своя път.
— Зная. Исках само да разбера как изглеждат нещата на Стената.
— Ще почакаш и ще видиш.
ВРЕМЕТО минаваше, навлизахме в последните години от втората десятка, наближавайки средата на нашия живот — годината, когато се извършва Поклонението. Бяхме достатъчно големи, за да извършим церемонията на Печата, достатъчно възрастни, за да имаме деца вместо просто да се съвокупляваме за удоволствие. Но за мен Поклонението беше всичко. Поклонението и тайнствата от Кралствата на Стената.
Отново дойде десетият ден на Оргулет — ден за поредното Пресяване. Останахме хиляда и осемстотин — все още значителен брой, но по-малко от половината Кандидати, които бяхме в началото. На Полето на Пилигримите стояхме в редици от по дванайсет дузини, Учителите минаваха между нас и ни докосваха както преди. Но този път не се страхувах. Бях се справил с всички изпитания до тук, бях усъвършенствал всички умения: щеше да бъде лудост да ме отстранят от Поклонението. И наистина, Учителя мина край мен, мина и край Трайбън. Но двеста от нас бяха отстранени без никакви обяснения.
Беше ми мъчно за тях. Те не бяха проявили страх, не бяха показали физическа слабост, не се бяха разколебали в целта. И въпреки всичко, ги докоснаха. Бяха страдали в предпланинската местност, както бях страдал и аз, бяха се катерили по въжета и бяха забивали нокти в голите скали, и все пак ги докоснаха. Наистина ми беше мъчно за тях, но не много. Още двеста си отидоха и аз бях с двеста места по-близо до избора на Четирийсетте.
Тази трета година от нашите изпитания беше най-тежка — сякаш плувахме в огнено море. Всички наши недостатъци и грехове бяха изпепелени. Измършавяхме, загрубяхме, покрихме се с белези, болеше ни всеки мускул от тялото.
Ставахме със зората и се катерехме по страховитите зеленокаменни чукари между Ащен и Глей, в източния край на Стената, раздирайки се до кръв на хиляди места по назъбените хребети. Ловяхме с голи ръце дребни животни и ги ядяхме сурови. Изравяхме корени и ги глозгахме заедно с пръстта. С камъни замеряхме птички, за да ги повалим и ако не успеехме да ги уцелим, оставахме гладни. Пълзяхме в кал и треперехме под бръснещи дъждове. Биехме се с чепати сопи, за да се научим да се отбраняваме от зверовете и демоните, за които разправяха, че обитавали тази планина. Измърсени до степен да не понасяме собствената си миризма, се къпехме в реки толкова ледени, че водата сякаш обгаряше кожата ни, а нощем лежахме будни върху голите нащърбени камъни, все едно, че бяха постеля от меки листа.
Мнозина умряха. Падахме от издадени оголени скали, силни потоци ни влачеха и ни отнасяха надалеч, по погрешка ядяхме отровни плодове, в дивата пустош чезнехме в агония с подути кореми, повръщахме черна жлъчка. Самият аз станах свидетел на най-малко пет-шест смъртни случая. Две от момчетата познавах от детството си.
Други не можаха да понесат напрежението и се оттеглиха от изпитанията. Нашите наставници непрекъснато ни повтаряха:
— Не е срамно да се оттеглиш.
Всеки, който можеше да повярва на тези думи, се възползваше с радост от шанса. До края на четвъртата година останахме само четиристотин. Само че сега в десетия ден на Оргулет нямаше Пресяване. В този момент щеше да бъде много жестоко да отпратят когото и да било. Вече ние сами се пресявахме — всекидневно редовете ни оредяваха поради изтощение, болест, страх или просто лош късмет.
Още веднъж моето самочувствие бе разколебано. Преживях толкова тежки моменти, че почти бях сигурен, че ще се проваля. Обсебен от съмнения, накрая отидох в магазина на Тиса Магьосницата да си купя заклинание за успех. Самата Тиса беше Кандидат и всички смятаха, че тя има добри шансове. Предполагах, че би се радвала да ме види сред Четирийсетте, затова ще ми даде добро заклинание.
В началото обаче Тиса се държа студено с мен. Беше заета и се движеше нагоре-надолу из магазинчето, местеше разни неща по тезгяха и се правеше, че няма време.
— Сега съм заета с едно проклятие, трябва да го приготвя преди да падне нощта — промърмори тя и погледна встрани.
Но аз настоявах.
— Моля те, Тиса, моля те. Иначе Учителите сигурно ще ме докоснат при следващото Пресяване.
Погалих ръката й и сврях лице в косата й. Носеше тънка лека дреха с втъкана златна нишка и обточена с мистични знаци, която добре подчертаваше формите на рамената и бедрата й. Изразих възхищението си от стройното й гъвкаво тяло, от красивите й кехлибарени очи. До този момент няколко пъти бяхме заедно като мъж и жена, макар че тя винаги идваше с неохота. Имаше нещо особено в прегръдките й, нещо, което ме караше да изтръпвам, нещо, от което оставах по-скоро озадачен и неспокоен, отколкото задоволен. Но независимо от всичко тя беше красива по свой изящен начин и аз й го казах.
Тя ме посъветва да си спестя ласкателствата, както впрочем беше правила много пъти преди. И все пак изглежда, че омекна малко. На края, след много увещания я придумах, и тя направи магията: трябваше да смеси моя и нейна урина и да я разпръсне зад Ложата на Пилигримите, нашепвайки специални слова. Знаех, че това е едно добро заклинание. И наистина беше. Дори не ми взе пари.
Отново ме обхвана оптимистично настроението. Всичко вървеше добре. Никога не се бях чувствал по- щастлив и по-изпълнен с живот. При тези изпитания недъгавият ми крак нямаше никакво значение. Изобщо не беше препятствие, защото вместо грация аз притежавах сила, вместо бързина — ловкост и самоотверженост за трима. Трайбън все още беше сред нас. Вече не се учудвах — през тези години той изненадващо възмъжа, дори загрубя и никой вече не можеше да го нарече слабак, макар че на мен още ми се струваше крехък и лесно уязвим. Вътрешният му пламък го тласкаше напред. И двамата знаехме, че ще оцелеем и ще издържим до края.
Но както и преди Трайбън показваше своите чудатости. Един ден най-неочаквано ме попита:
— Кажи, Полър, животът има ли някакъв смисъл?
Винаги в такива случаи ми идват на ум редове от катехизиса:
Нашата цел е да отидем при боговете на Върха, да им засвидетелстваме нашата почит, така както Първия Катерач ни е учил да правим — издекламирах аз. — И да научим полезни неща от тях, както Той е направил, и да ги донесем тук долу, за да обогатим нашата раса.
— Какъв е смисълът да го правим?
Катехизисът не ни даваше отговор. Озадачен, аз се впуснах в размишления:
— Хм, за да можем да живеем по-добър живот.
— А какъв е смисълът?
