Жакмар — Сенекал
Престъплението в къщата на Грюн
Петък
1
Вик разцепи нощта. Но спокойно заспалият в тази късна есен Страсбург не трепна. Трябваше госпожа Дикбаух да нададе повторно своя писък, за да светнат най-после няколко прозореца в Птит Франс1.
Скоро я наобиколиха. Клетата жена не беше на себе си. С треперещ пръст тя посочи бреговете на Ил, които се открояваха на лунната светлина. Най-напред различиха нещо като вързоп бели парцали и вече се канеха да се присмеят на старицата, когато след по-внимателно вглеждане стана ясно, че това не е нищо друго освен човешко тяло и че това човешко тяло по всяка вероятност е мъртво. Съответно окуражена от това потвърждение, госпожа Дикбаух си достави удоволствието да изпищи трети път, което предизвика светването на още няколко прозореца и появата по пижама и халат на господин Гребер, кръчмаря. Съвсем навременна поява, защото нервното състояние на госпожа Дикбаух изискваше спешното поглъщане на някакъв алкохолен стимулатор, който на часа беше доставен от прекрасния човек.
Що се отнася до трупа — трябва все пак да се решим да наречем нещата с имената им, па макар и да разтревожим читателя, — стана ясно, че е женски, поне доколкото можеше да се прецени по общия му вид по дългата червена коса, която плуваше във водата, потрепвайки в ритъма на течението. Дългите треви, които растяха по брега, се увиваха около тялото като в последна прегръдка и не му позволяваха да потъне или да отплува надолу. Разбира се, намери се някой, който предложи да се изтръгне тялото от мокрото ложе, но друг заяви, че нищо не трябва да се пипа до идването на властите. В крайна сметка групичката утихна.
Студът ги хапеше здравата — но не и мъртвата, която пет пари не даваше за него, — та решиха да се оттеглят в пивницата на Гребер, за да пуснат в движение бутилката с черешова ракия, и едва на второ място, за да повикат по телефона полицията.
Когато полицията пристигна, тя можа да се наслади на вълнуваща гледка: достопочтената госпожа Дикбаух, седнала върху една маса, брътвеше важно сред неописуемата гълчава (затова и ние се отказваме да опишем), докато димът от лулите насищаше въздуха. Гребер с весело лице отпушваше четвъртата бутилка черешова.
Появата на инспектора Дюлак и на хората му моментално въдвори подобаваща тишина. Въпреки своите шестдесет и седем години госпожа Дикбаух скочи пъргаво на земята и се настани прилично на един стол, както подхождаше на почтената й възраст.
Дюлак беше млад за главен инспектор. В момента, когато започва тази тъмна история, той бе на не повече от тридесет и пет години. Роден бе в Париж, където бе получил солидно образование, справяйки се с лекота с математиката, граматиката и всички дисциплини, изискващи логично мислене. И все пак парадоксалното бе, че често му се случваше да произнася фрази без никаква логика, перли на абсурда, дори на неволния сюрреализъм, което пораждаше смях сред приближените му и ги караше да го считат за леко „откачен“. А това значеше, че не го познаваха добре. Истината беше, че вглъбен в мислите и разсъжденията си, той отговаряше в такива моменти напълно разсеяно, тъй като всичките му интелектуални способности бяха насочени навътре. По външен вид се отличаваше с вечно усмихнатото лице на весел Пиеро, което начеващото затлъстяване и вече напредналата плешивина полека-лека превръщаха в добродушна луна.
Благодарение на този свой приветлив лик и фантазиите на езика си, Дюлак умееше да предразполага хората — качество, твърде полезно при следствията, което обаче се оказа още по-полезно, когато преди пет години го произведоха в чин главен инспектор и го назначиха за началник на полицейското управление в големия елзаски град, та страсбургчани трябваше да го приемат в обществото си. Към недоверието, с което и най-честните хора се отнасят към полицаите, се беше прибавило недоверието на елзасците към този изстрелян в областта им парижанин. Бяха си правили майтап е него. Говореха му нарочно на елзаски — диалект, очевидно неразбираем за него, но който се използваше на публичните места и в страсбургските домове. Подчинените му, почти всичките родом от областта, превеждаха, подсмивайки се под мустак, тъй като бяха естествени съюзници на своите съграждани, а и може би му завиждаха за повишението, което в съзнанието им прилягаше повече на някой от тях. Но постепенно той спечели сърцата на страсбургчани благодарение на природната си приветливост, веселия си нрав и двата или трите деликатни случая, които успя да разреши тактично и компетентно. В тази ужасна нощ — в която впрочем зората полека-лека настъпваше, — в тази минута, когато, придружен от помощниците си, Дюлак влезе в кръчмата на Гребер, той фактически имаше само приятели сред тия хора с четвъртити лица. Оживени колкото от ракията, толкова и от вълнението, те сега го гледаха с известно облекчение.
— Е, какво, бедна ми госпожо Дикбаух? — рече той сърдечно на възрастната пенсионерка. — Имали сте силни преживявания, както изглежда?
Госпожа Дикбаух беше позната фигура в квартала Птит Франс. Бивша пощенска служителка, сега пенсионерка, тя отглеждаше в двора си цяла армия безстопанствени котки, които без нейната добрина отдавна биха свършили живота си в Ил по подобие на нещастната непозната, за която скоро отново ще стане дума. Тъй като госпожа Дикбаух не беше богата — пощенските пенсии не са златна мина, — тя не можеше да изхрани петдесет котки със скромните си приходи. Следователно беше принудена да става всяка сутрин много рано, преди да са минали боклукчиите, за да обиколи кофите, в които намираше с какво да задоволи глада на своите питомци. Това не я затрудняваше кой знае колко, защото не можеше да спи и притежаваше романтичен дух, две задължителни качества за истинските нощни птици. Горното отклонение, мотивирано от грижата на авторите за правдоподобност, обяснява защо една дама с толкова безукорно поведение и нрави обикаляше в четири часа сутринта живописните, но пусти улички на Птит Франс.
С престорено треперещ глас, като прикриваше грижливо удоволствието си да е център на вниманието, тя разказа на инспектора как след като приключила със събирането на отпадъците, се отправила към дома си по крайбрежната алея, когато срещу сляпата уличка Дантел, там, където алеята преминава в мостче, забелязала… тялото.
Като методичен човек Дюлак веднага поиска да види мястото и трупа, преди да изслуша другите обяснения. Малката група го последва и тъй като кръчмата беше разположена на улица Бен-о-Плант, сиреч на една минута дотам, те скоро бяха на местопроизшествието. В този момент свидетелите разбраха и проклеха своята неопитност: бяха длъжни ако не да извлекат тялото на брега, то поне да оставят някой да го наглежда. Твърде закъснели бяха техните съжаления и много безполезни: несъмнено изморила се да чака, мъртвата беше изчезнала.
2
— Хайде, хайде — каза Дюлак. — Всички сте сънували.
Би искал да е така. Не е чак толкова приятно да знаеш, че някой се е удавил. Но и малка беше вероятността да е имало пристъп на колективна халюцинация, засегнала двайсетина души. Така че репликата на инспектора беше просто риторична, колкото да се започне обсъждането. А и тези господа и дами му се заклеха, че не са сънували.
Утрото вече известяваше за себе си и все по-силно хапещият студ ги прогони в кръчмата. Като се извини на всички тези любезни хора, задето ги задържа, Дюлак, който впрочем сам умираше за сън, се опита да стигне до някакво заключение.
Дойде му наум втора, по-сериозна хипотеза: течението накрая е успяло да освободи тялото и да го завлече към моста Сен Мартен, а може би и по-далеч. Затова на първо място трябваше да се претърси реката и инспекторът даде необходимите нареждания.
— Ех! — въздъхна той. — Защо не изтеглихте тялото й на брега!
— Нарочно — каза Вецел, собственикът на едноименната художествена галерия. — В криминалните романи винаги твърдят, че не бива да се пипа нищо.
— А не беше и лесно — добави Гребер. — Ние бяхме на мостчето, а тялото се полюшваше под задънената уличка Дантел. Трябваше да заобиколим.
