— Вие ли сте най-големият писател на Япония? — попитах го.
— Трудно е да се каже — усмихна се той. Общувах през онези дни с одухотворена личност.
Затворен човек. Не позволяваше на журналист да се доближи до него, с писателите беше пестелив на думи. Но не и с мен, не зная защо.
Йошие Хотта се е срещал с доктор Опенхаймер — бащата на атомната бомба — в хотел „Интернационал“ в Токио. Не защото Йошие Хотта е искал това, а тъй като доктор Опенхаймер е настоявал да го види. Опенхаймер е бил висок, с ниско подстригана коса и огромна ерудиция. Той можел да говори почти за всичко. Темите, на които двамата са се спрели, се превърнали в малка енциклопедия. Страшно чувство измъчвало доктор Опенхаймер, след като атомната бомба била хвърлена. Нямал покой. Той попитал Иошие Хотта да отиде ли в Хирошима.
— Идете в Хирошима — тихо му казал японецът.
Готов съм да потвърдя под клетва, че той точно така е изрекъл тези думи: тихо и ясно. Без да ги натрапва. Иошие Хотта можеше да вмъква точни изрази на точни места. Тихото произнасяне на дълбоко осъзнати мисли беше маниер на един от най-големите писатели на Япония. Когато Йошие Хотта съветва, напътства, бих казал, дори когато заповядва, трудно ти е след думите му да поставиш препинателен знак. Той ги изживява и произнася меко. Тихото произнасяне на думи със значение е маниер и на други японци. Те се настаняват в главата ти с много по-голяма сила, отколкото ако някой ги изкрещи. Откъде ли идва силата на тихо поставените въпроси? Думите на Йошие Хотта за доктор Опенхаймер. Цитирам ги дословно: „Опенхаймер почина и аз много съжалявам за смъртта му.“
Японците, със своите нрави… Патриархът на българската литература Иван Вазов влязъл в гора със селянин и дочул да пеят славеи. Писателят се заковал на мястото си, заслушал се, а накарал и селянина да не шава, за да не изплаши славеите. По едно време на човека му омръзнало да стои вдървен и се размърдал.
Иван Вазов му казал:
„Ш-шт! Ш-шт!… Тихо!“
Селянинът рекъл:
„Абе, господин Вазов! Те тия «стички» от сто години така си чуруликат, бе.“
Японците от векове така постъпват. Национална памет. Йошие Хотта странстваше в сложен мисловен свят и трябваше да направя опит да го открия, за да го приобщя към японците, които небесата ми изпратиха. Разказвах му как преди години негов сънародник се е подвизавал в Европа. Писателят познаваше онзи човек и сподели с мен съмнението си, че той е бил шпионин — така се говорело в Япония. И с това сякаш искаше да сложи край на разговора. Струва ли си да разговаряш за такъв… Половин век живеех с насаждана героика за опасните професии. Помислих си, ето една възможност да вляза в спор, за да докажа на този човек нещо, което той не разбира. И започнах да му обяснявам разликата между шпионин и разузнавач. Говорех ентусиазирано. Питах го.
— Къде е шпионирал? В Европа ли?
— Да — кротко се обади писателят. — Така се говори.
И моят час удари.
— Тогава — казах — той е бил разузнавач. Шпионин щеше да бъде, ако е шпионирал в Япония…
В края на обяснението си обаче се затрудних. Този мозък срещу мен излъчваше мисли, които ме смущаваха. Йошие Хотта схвана затруднението ми и рече:
— Трудно, а?
Трудно беше да разгранича шпионин от разузнавач в негово присъствие. Замислих се. Стереотипите, натрупани с години в съзнанието ми, бързо започнаха да се рушат. Така филмова камера показва цвете да се разлиства за секунди. Разбрах, че японският писател не само не схвана разликата между шпионин и разузнавач, но и не искаше да знае за нея. Отдадох това на стремежа му към научни изследвания. Отговорите на въпросите си той търсеше по научен път.
Разказах на Йошие Хотта трогателната постъпка на японеца Маеда, който идва в Пловдив от Япония да моли родителите на починалата му съпруга жда се ожени за японка. Никаква реакция. Сякаш бях рекъл: „Вижте, навън ръми.“ Нищо по-естествено. Йошие Хотта леко кимна. С кимването на главата си той искаше да каже, че така трябва да бъде.
— Но човекът идва чак от другия край на света с молба за разрешение да се ожени! Само затова пътува! — развълнувано говорех аз.
— Е — меко каза японецът.
Питах писателя как се пише: Йок/о/хама, или Йок/а/хама; /Ш/инджуку, или /С/инджуку; Хо/к/айдо, или Хо/кк/айдо… Интересувах се дали богинята на слънцето в японската митология наистина се изобразява с две „оо“ — Аматерасу Оомиками. Проверявах дали бяха точни формите и цветовете, които видях по японските острови. Той направи поправки с ръката си в моя ръкопис.
Йошие Хотта живееше повече от шест години в Европа, изследваше живота на континента през X век. Неговото откритие: човек, изглежда, се страхува, че заедно с края на едно явление ще настъпи и краят на други явления. Хората търсят взаимовръзка. Японският писател твърдеше, че в края на десети век човечеството се е питало дали ще оцелее. Страхувало се е да не настъпи потоп, да не дойде Страшният съд или някакво друго унищожително природно бедствие и то да загине. В края на всеки век човечеството се е питало дали ще доживее следващия век. И е доживявало.
Искра на надеждата. „Ще оцелеем и този път, не може да не оцелеем!“ — мислех си, докато слушах Йошие Хотта. Хората се страхуваха, че през 2000 г. ще настъпи краят на света, защото не познаваха този японец и не са чували за откритието му.
Срещата ми с Йошие Хотта беше едно малко чудо. Ние двамата се увлякохме в разговори… Търсехме се във фоайето на хотела, където бяхме отседнали, усмихвахме се, когато се срещнем, кланяхме се един на друг с най-дълбоките поклони, които можех да направя. Аз самият не разбирах откъде се появи у нас двамата тази душевна близост. Все нещо събира двама души.
Вече мислехме за раздяла. Тогава Йошие Хотта ми съобщи вест, която ме покърти: в Токио беше починал Маеда — зетят на България. Очите ми станаха ей такива… Изтръпнах. И се развиках:
— Не! Не!…
Бях пристрастен към любовната история на първата омъжена за японец българка. Още можех да нанеса поправки в ръкописа на документалната книга.
— Не! Аз няма да го убивам в спомените си — крещях срещу Йошие Хотта.
— Не го убивайте — меко каза той.
И точно така, както се е изразил пред доктор Опенхаймер: „Идете в Хирошима“… за да го убие. (В книгата на Йошие Хотта „Съд“, която беше публикувана у нас, изобретателят на атомната бомба слага край на живота си в Хирошима.)
Изразите, които употребяваше големият японски писател, бяха най-обикновени: „Не го убивайте“, „Идете в Хирошима“… Те звучаха като пословици поради факта, че именно той казваше това, и то така тихо. Йошие Хотта можеше да направи мисъл само с една буква. „Е“ бях склонен да приема за мъдрост, тъй като буквата беше изречена от мъдър човек. На факта, че една книга за Япония, преди тя да се появи, беше обсъдена със световноизвестния писател японеца Йошие Хотта, който нанесе в ръкописа поправки с ръката си, гледах като на документ със значение.
Японецът се поклони, когато се разделяхме във фоайето на хотела — с ръце, поставени отпред на коленете. Направих и аз дълбокия си сърдечен поклон, но моята войнишка служба беше неимоверно дълга. В казармата, като войник, служих три години без нито ден домашен отпуск. Не можех да си представя лицето на майка ми. Вродени привички ме караха, докато се кланям, да си поставя ръцете встрани на краката — като при войнишка стойка.
Японецът ме зърна, очите му светнаха… и той заигра с ръцете си, които отскачаха като чувствителен уред. Успокоиха се едва когато намериха мястото встрани на краката му, за да отговорят на положението на моите ръце. Еднаквостта в позата при поклон е задължителна.
В а к и. В чест на възкачването на престола (интронизацията) на Император Акихито беше организирана изложба на японската калиграфия. Тя стана със съдействието на японската академия за калиграфско изкуство. Академията е основана от покойния господин Шинтаро Фукушима — дипломат, който навремето е бил представител на Япония в Общото събрание на ООН. Като президент на комитетите по японски език е
