действия срещу Китай, нападайки го от създадената от нея в Североизточен Китай марионетна държава Манджоу-Го.
В списъка на жертвите измежду европейските държави, които изгубват независимостта си преди започването на новата световна война, първа е Австрия. За заграбването й в Германия е подготвен планът „Ото“. От Великобритания дават зелена улица на агресията. Правителството на Невил Чембърлейн провежда политика, с която признава моралното право на правителството на Хитлер да иска промяна на границите в полза на Германия. В консервативната партия тази политика не се е споделяла от Чърчил и от министъра на външните работи Идън. Чърчил е предвиждал борба срещу „социалистическия звяр“ от „една хайка хрътки“, а не „от стадо овце“ — от Европа обединена, а не разкъсвана на части от Германия. Прекомерното засилване на Германия заплашва империята на Великобритания, защото е ясно, че който владее Европа, ще владее и колониите. Но от друга страна и Чърчил няма нищо против Хитлер да се използва като ударен юмрук за смазването на Съветския съюз — по-добре Германия да насочи военната си мощ на изток, отколкото да пакости на запад. Развитието на събитията показва, че единствената спасителна за световния мир политика е била възможна да се осъществи в Париж през 1919 г. на конференцията за мир. Антантата тогава пропуска големия шанс да промени в миротворческа посока съдбата на човечеството.
В началото на 1938 г. Рузвелт изпраща поверителни послания до Чембърлейн с предложение за англо- френска-американска политика в Европа за спасяването на мира. Чембърлейн отклонява предложението и Идън подава оставка.
„За мен е ясно, че именно в началото на пролетта на 1938 г. часовникът на историята прозвъни решаващия за мира час“ — твърди френският дипломат Кулондр, забравил звъна на часовника в Огледалния салон на Версайския дворец. На 12 март след ултиматум до правителството на Шушниг да отмени насрочения за 13 март референдум за независимостта на Австрия, след втори ултиматум до Шушниг да си подаде оставката и след трети — до президента на републиката, да повери кан-цлерския пост на пронацист, германската армия получава заповед да навлезе в Австрия. Фашистка Италия не се противопоставя на агресията, защото Мусолини вече е влязъл в съюз с Хитлер.
Във Франция в този момент има правителствена криза, но Париж вече е дал доказателства, че следва политиката на Лондон. Съветското правителство оценява аншлуса като „военно нахлуване в Австрия“, като „насилие в центъра на Европа“ и „несъмнена опасност не само за единадесетте държави, които сега граничат с агресора, но и за всички европейски държави, и не само за европейските“. В нотата на министъра на външните работи Литвинов се съдържа предупреждението, че заплахата не надвисва само над малките народи, но и създава предпоставки за „нападение и върху големите държави“. Литвинов посочва, че „на първо място възниква заплаха за Чехословакия“. А Хитлер пристъпва към изпълнението на плана „Грюн“ („Зеленият“ план). В Прага чувстват тази заплаха, тъй като след аншлуса границата на Чехословакия от юг е назащитена, за разлика от границата й на запад — със „стара“ Германия. При 14 730 000 население на Чехословакия 3 230 000 са германци, които живеят главно в Судетската област. Въпреки че тази област е влизала в състава на Австрийската империя, а не на Германската, Хитлер не е криел апетитите си към нея. Судетските германци са поощрени от нацистите към провокационни действия, които да дадат козове в ръцете на Хитлер срещу едно от най-демократичните правителства в света — чехословашкото. Правителството на президента Бенеш напразно търси помощта, гарантирана му с договора с Франция. На думите на един германски министър, че аншлусът „ще гръмне над Европа като оръдеен изстрел“, предадени на Бенеш от един западен журналист, Бенеш отговаря: „Този изстрел ще бъде първият оръдеен изстрел на новата световна война“.
От Берлин се сипят все по-остри нападки срещу Прага. „Чехословакия е апендиксът на Европа! Трябва да се оперира!“ — заявява Гьоринг, вторият човек в нацистката йерархия.
Във Франция крайната десница играе опасна игра. Тя води огъня срещу Чехословакия в „името на мира“ — „Костите на едно само френско войниче струват повече от всички чехословаци, взети заедно“. Същевременно страхът от Германия е достатъчно силен, за да не се разбира, че ако Германия не бъде тласната на изток, Франция ще трябва да брани Елзас и Лотарингия в нова, много по-страшна война.
През септември 1938 г. Хитлер предявява открито претенциите на Германия за Судетската област. Гьоринг пак е особено цветист срещу чехите: „Тези окаяни пигмеи потискат един култивиран народ, а зад тях е Москва и вечната маска на еврейския дявол.“ На 14 септември телеграфните агенции разнасят сензационна новина: на другия ден в Мюнхен щели да се срещнат Чембърлейн и Хитлер. „Война няма да има — казва Мусолини на своя зет, министъра на външните работи граф Чано, — но това е ликвидация на английския престиж.“ Недоволният от Чембърлейн Чърчил споделя в разговор със съветския посланик в Лондон Майски: „Невил е глупак. Той си мисли, че може да се язди върху тигър.“
В Мюнхен Чембърлейн поема тежка отговорност: да убеди своите колеги от кабинета, своите френски съюзници и техните чехословашки съюзници, че Германия трябва незабавно да получи Судетската област. Чехословашкото правителство се съпротивлява две седмици. Една от най-позорните страници в историята на дипломацията е написана в нощта срещу 21 септември — в 2 ч. след полунощ посланиците на Великобритания и Франция в Прага буквално измъкват Бенеш от леглото, за да му връчат нота-ултиматум — или Чехословакия приема германските искания, или остава сама, без френска помощ срещу Германия.
Правителството на Чехословакия отстъпва пред бруталния натиск и позорния отказ на френското правителство от подписи, с които е гарантирана независимостта на една малки страна. На 21 септември Чърчил обвинява правителствата на Великобритания и Франция в пълна капитулация пред нацизма и в хвърляне на Чехословакия „в бърлогата на звяра“. Лозунгът „по-добре Хитлер, отколкото Сталин“ действа този път срещу Чехословакия. На 22 септември Чембърлейн лети още веднъж до Германия и в нова среща с Хитлер подготвя предпоследния удар срещу Чехословакия.
Последният е колективен. На 29 септември в Мюнхен Чембърлейн, Даладие и Мусолини предават на Хитлер Судетската област — територия от 28 600 км2, а 1 млн. чехи са обречени да живеят в нацистка Германия. Полша получава територия от 1700 км2, а Унгария — от 19 500 км2 с 500 хил. унгарци и 272 хил. словаци. Чехословашката делегация е извикана само за да получи присъдата. От името на своето правителство на 30 септември в Прага министърът на външните работи декларира, че за тях това е незаслужена катастрофа и че те не са последните — същата участ ще сполети и други. Един френски журналист оценява Мюнхен твърде образно: „Клубът на касапите се събра, за да отсече главата на чехословашката кокошка, която никой не се сети да попита с какъв сос предпочита да бъде изядена.“
Позорната капитулация в Мюнхен е оправдана като акт на благоразумието. От балкона на правителствената резиденция в Лондон Чембърлейн уверява акламиращите го, че „за втори път“ в историята на Великобритания от Германия носели „почетен мир“ (първият „почетен мир“ са решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., разкъсали България на 5 части) и че той мярвал, че това е мир за неговото поколение. Вестник „Манчестър Гардиан“ е на друго мнение: „Хитлер спечели най-голямата победа в своята кариера.“ Чърчил е особено точен, когато по-късно оценява решенията на Мюнхенската конференция: „В Мюнхен нашите министри избираха между войната и позора. Те избраха позора, за да получат и войната.“
Войната наближава много по-бързо, отколкото са я очаквали. На 14 март 1939 г. германците предизвикват създаване на „независима“ Словашка държава, а на 15 март заграбват останалите от някогашната държава Чехословакия територии. От картата на Европа изчезва втора държава. Германия получава индустрията, необходима й за световна война — само годишната продукция на заводите „Шкода“ е почти равна на цялото военно производство на Великобритания. Германия получава 1500 самолета, хиляди оръдия и танкове с екипировка за 40 дивизии.
Окуражен от лесните успехи на Хитлер, Мусолини дава заповед на войските си да нападнат на 7 април 1939 г. Албания. На 12 април от картата на Европа изчезва още една държава. Стреснати от развитието на фашистката агресия, която сами са допуснали, Великобритания и Франция дават гаранции на Полша и започват в Москва преговори със Съветския съюз. Главният извод обаче не е направен — че трябва да се ревизират по мирен път всички договори с победените в Първата световна война страни. По същото време Хитлер и Сталин правят крачки един към друг и подготвят най-голямата изненада за непосветените в дипломатическите игри хора — пакта за ненападение, подписан в Москва от министрите на външните работи на Германия и на Съветския съюз Рибентроп и Молотов. Пактът е известен като пакт „Хитлер—Сталин“ и съдържа пазен в тайна секретен допълнителен протокол, с който Германия и Съветският съюз осъждат на смърт Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и част от Румъния — Бесарабия. След подписването на
