Възрастната, по своему неразбираща, се сърдеше и псуваше. Пак ги подгониха. Децата подрипнаха, като врани и клекнаха. Събраха нови камъчета и… Това трая около два часа. После, уморени от продължителността на еднообразието, децата се запиляха по течението на реката, а възрастните, капнали, отидоха да обядват, заместени от селския пъдар. Не след дълго дойде и полицаят, поздрави, зае място на другия бряг на реката и запали цигара.
— Нелепо е, а наборе — подхвърли по едно време пъдарят.
— Кое? — обърна се полицаят.
— Да завиваш реката. Тя ни студ знае, ни кожа има да почувства завивката. Небивалица е това. А ние седим тука и я пазим.
— Де да знам. Законът е затова, да пази и бивало и небивало, щото преливат те в света ни едно в друго, като пръстите на влюбени и също като тях губят представата за цялост — обобщи полицаят и тръсна цигарата. Дръпна, изпусна шепа дим и пред очите на смаяния пъдар дима се оформи в сърце изрязано в кората на дъб столетник, а насред контурите му буква по буква се изписа името на една жена, която пъдарят бе открил и изгубил в едно друго лято на неповити реки и разголени трепети и докато той разсълзни очи за да допрочете името, полицаят пусна нова струйка, превърна я в стрела, която прободе сърцето за вечно, разтопи го и го остави с едно сърце по-малко. След обяд работниците се върнаха, но пъдаря и полицая останаха. Малко подир това, подушили нова забава, породена от предишната, се появиха децата, предшествани от кикот, от който на работниците им изпръхнаха кожите, но съзряха пазителите на реда, повисяха, повисяха встрани, като грънци, па се запиляха към други щуротии. А проекта напредваше. Забиваха колчета, размотаваха част от плата, опъваха го и го завързваха за тях. Рекичката спотайваше гъгнивия си брътвеж затрупана под тънката материя, изчезваше от погледа, ненужна му сякаш за миг, но отместения взор я улавяше да изрипва кипра по женски, тънка като бедняшка ръкойка и бъбрива по сврачи. Съпротивляваше се тя. На места избиваше над бреговете си, но работниците ловко преместваха колчетата и я покриваха, събираше платнището и го повличаше, но ония дружно го издърпваха до началното му място. Бореше се водата, но бе слаба. Та тя беше малко поточе, дете на река, прилично на струйка кърма върху устните на гладно бебе. Ако да бе силна, като Струма или Янтра… Ако беше. Но сътворението винаги е било чуждо на желанието, независимо колко са ти големи ушите.
Привечер при работниците дойде Кристо. Водеше и жена си. Бяха обути във високи туристически обуща с дебели чорапи и шушлякови якета. Жегата не ги плашеше види се. Бяха насъбрали твърде чуждоземски студ в тънките си катетрени кости. Кристо одобри започнатото. Тук там поклати доволно глава, тук там посгълчи, даде наставления и приседна на шуплест варовиков камък. Откъм селото се зададе Верю Матин. Стъпваше бавно подпрян на бастуна си с достолепие присъщо на римски патриций. Той и такъв беше, но на свойта си селска империя.
— Добра вечер — поздрави и приседна до Кристо. — Гледам напредвате.
— Добра… Напредваме — отвърна творецът, ама с половин уста.
— Бе то хубаво ама… — старецът гледаше върха на бастуна си, който очертаваше нервни окръжности в праха.
— Що се не откажеш, бе момче — вдигна зеница Верю — за кой дявол ти е? Ей го и селото няма къде да се умие и децата къде да се цамбуркат.
— Аз този проект съм го мислил с години и някакво си цамбуркане не може да ме спре.
Верю поклати глава:
— Всяка пръска вода, всеки откъслек смях на дете са по-важно от което и да е ръкотворство човешко.
— Кажи поне колко метра ще затулиш реката и колко време ще остане?
— Десет километра. И три месеца ще остане творбата, за да могат да го видят хора от цял свят и да й се полюбуват.
— Десет километра?!!! Ти чуваш ли се, бе. А и три месеца отгоре?!!! — старецът подрипна — ти знаеш ли, че ние водопровод нямаме, а. Знаеш ли че тая река ни мие, от нея добитъка жажда утолява, па не рядко и човек морен след нива. Ако си ти луд, то защо поради това ние в мръсотия да тънем и добитъка жаден да блее — беснееше Верю.
Приближиха полицая и пъдаря и взеха да го успокояват. Нямало какво да се прави, рекоха. Кмета наредил, а на него от града му заповядали, че и още по-нагорно.
— Нагорно — крещеше Верю — на всички ви тука нагорно ще стане, щото аз тая работа така няма да я оставя — напсува целия род човешки малоумен и си тръгна.
Пазителите на реда отдъхнаха. Знаеха те, че е прав стария, ама, а заповед де. Иди, че я нарушавай! Макар да знаеха, че всяка заповед е едно его в повече!
От десния бряг на приспаната речица се зачу звън на чанове и се дигна прахоляк. Разнесе се блеене. Селската черда се връщаше от паша предвождана от Раид помака. Животните натежали от леност се спуснаха към водата и като вихър пометоха колчетата и изпотъпкаха плата. Наведоха се над рекичката, но уморените им от битиките с треви и трънаци езици не усетиха покоя на утолената жажда. В кухите им зеници се мерна почуда, задържа се за миг, като скочила риба и изчезна в дълбините на безсловесието им. Работниците се видяха в чудо.
Изскубнаха по колче и бирнаха добитъка. Раид вдигна гега и я стовари слепешката. Някой изпищя на болка. Кристо се хвана за главата и забрътви на чуждоземски. Полицаят насмете с „ррр“ добитък и работници назад към полето, но човек и животно се буташе и ломеше по пътя си. Пъдаря кореше Раид, че не е отвел стадото по-надоле „ей там да ги беше натирил къмто Сечен камък да пият, ненапили се и те, като тебе“. „Къмто Сечен камък нали. Та да влезат в общинското сечище и после, айде глоби додето се не втелясам“ — оправдаваше се Раид.
— А и животно е това. — продължи — От де му е пътечката, там минава. С векове се тука пият вода и при дядо ми, бог да го прости и той да прости бога и при тате, та аз се намерих вековете да троша и от тях броени часове да правя. Понявга, като съм сам на полето и ме само тишината лае, си мисля, че човек е като кошара. Цял живот се си постила сеното на уюта, а все душата му спи на пръстения под на гърдите му. Ей го оня — посочи обезумелия Кристо — кой го знае какво биле метиляво е пасал, та е решил да повива реката, а вечер като се е прибирал в кошарата на съня си неутробно му е било, че всяка слава е като току що издоено мляко — пивко и мамещо, но те пресича от раз. Докато пъдаря и Раид помака се разправяха, останалата покъщнина от хора успя да напъди добитъка на петдесетина метра нагоре по течението, а след стадото пое и пастиря му все още мърморещ и ръкомахащ. Кристо огледа щетите. Не бяха значими — десетина метра изпокъсан плат, някое и друго строшено колче, но кой творец не понася от време на време поражения, особено от създания нямащи си хал-хабер от изкуство! Той нареди да се изреже съсипания плат и да се изхвърли.
— То, ако ви не трябва да… — заумилква му се полицаят — да го взема аз.
Кристо кимна.
Полицаят и пъдарят отвлякоха плячката на страни като вълци и я поделиха. Е, не мина и без сръдни.
След добитъка се заприбираха и обитателите селски от полето. Минаха като всеки път и се умиха на чешмата в Долна махала, а някои и на реката, там където я имаше и се запътиха къмто домовете си. Пътем хвърляха по едно око на работещите, които привършваха за днес и в гърдите им се наслояваше чувство, че са ограбени. Малката река изглеждаше заспала под булото си, но на селяните по им приличаше на мъртва. Някои от жените дори пребърсаха сълза издайница на горест, която преряза бузите им проправи, прилична на по-малка сестра на рекичката бразда и капна опитомена от гравитацията.
Прибраха се по домовете. Издоиха стоката, погалиха кучетата и котките, и мъжете се изнизаха към кръчмата.
Вечерта беше душна. Дори самата тя едва си поемаше въздух, ето защо мъжете излязоха от кръчмата приоблили длани в кръглостта на чашите и се скупчиха около пейката до кметството под знамето, висящо досущ изплезен кучешки език:
— Тия от дума не разбират — поде Верю Матин, — а талазите на желанието им ще погребат реката
