по-възрастните жители селски виждайки палатките се сетиха за разказите на баби и дядовци, а те от своите знаели, че подобен стан на същото място бил издигнат, кога неверниците на султан Мурад 1-ви поробвали селото. Та тогава погнали те три моми, излезли да берат омайниче, и притиснати от безчестието рипнали горки в Щукин вир и се самоудавили. На такива спомени се отдаваше селото, докато работниците зариваха канала, прокопан с надеждата за избавление на реката. Додето го затрупат взе да мръква. Сред полумрака повя ветрец и раздвижи астматичните дробове. Дръвчетата звъннаха с листа и приспаха клоните си. От към същия десен бряг се зачу дрънчене на чанове, което заплашително доближаваше. Замириса на пръч. Поучени от вчерашната битка, работниците се пръснаха стратегически във верига, уловиха се за ръце и подгониха стадото надоле, където реката все още открито ромонеше. Животните упорито се бутаха, напъваха към своето си място, но не можаха да сломят хорското упорство. Преминаха по надоле, запътени към спокойствието на незагърлените си кошари с натежало виме и уморено пресипнали хлопки. Между тях крачеше Раид помака и брътвеше сърдито, как дошли времена безсловесно по от дума да разбира нежели човек: „Щото ето ти им викаш, че тука живинката си е хвърлила пъпа и тука си иска и жажда утоли, и брод да прегази, а те, не, надоле викат. Ама така е, щото животинката е козинява отвънка, а човек е безвълнен, та козинясва изотвътре и така му обраства на душата дънцето, а с нея и думата тръгнала към небцето. А обраслата дума излязла веднъж хваща гората и броди юродива, и не стига тя до извивката на ухото“ — клатеше глава Раид помака.
Заприбираха се и стопаните от полето. Минаваха, поглеждаха сърдито, препсуваха под мустак, почесваха мишци и отминаваха. Само една малка част се спря и се изми там дето беше прегазил добитъка. Реката още не бе успяла да изглади следите от копита под ласките си. Към девет часа мъжете се събраха за пореден път. Сега зад кръчмата. Имаше някаква символика в промяната на местата за съвещание. Сякаш се търсеше най-доброто такова, за най-правилното решение. Не бяха бойки, като предните вечери. Бяха уморени, с пробити лица и вече не вярващи скули:
— Излишно е — започна Енчо кръчмаря — Те се не предават. Явно ушите на желанието им са по- големи. А аз що желание изжелах. Другите го загледаха неволно и се удивиха на ушите му — огромни, клепнали като на животно африканско, но малцина се сетиха за името на животното, а още по малко си спомниха, че Енчо си имаше същите уши по рождение.
— Не се издържа вече — оплака се той. — Не мога да спя нощем. Чувам как черна мравка тича, носейки яйцето си да го спаси от червена такава, как тичинка се отронва и се гуши под листец утробно, и как ледена шапка се топи на полюса. Прошепна:
— Но най-ме е страх да слушам как кръвта ми стърже стените на вените и отъняват те, и ме приближават до деня в който ще отдам и аз дължимото на пръстта.
Всички затаиха дъх:
— Смъртта ли? — преглътна Радул.
— Не — поклати глава Енчо и ушите му изплющяха по бузите. — Не тя, а вярата, че един живот е достатъчен.
— За какво?
— Да пребъдеш — отсече Енчо и присви уши във формата на убеденост.
Верю Матин на свой ред взе думата:
— Сега не е време да захвърлим захванатото — размаха бастун — Да копаем пак няма смисъл. Те пак ще го зарият, а и по-надеждна стража ще турят. Сами явно не можем се пребори. За това ще помолим природата за помощ. Тя щом разбере, че за добро я викаме, ще се отзове.
И той им разкри плана си.
Селяните се въодушевиха. Енчо изтича в кръчмата и се върна с дузина стъкленици. Вдигнаха тостове. Пиха за Верю, за реката, за селото, за световните работи и не съвсем, а най-сетне пиха за самото пиене, решили, че отдавна заслужава подобна чест. Пяха весело. После тъжно. После пак весело. И тъжно. Песента на талази ту бодри, ту морни в съзаклятие с вятъра натискаше стените на палатките отвън, но спящите вътре не чуха нищо. Бяха капнали от призрачната борба с реката и селото. Бяха изтощени от непотребните си усилия издаващи безплодието на замисъла им.
Селските съзаклятници отстояваха правото на леещото се вино някъде до след полунощ, след което се разотидоха. Чакаше ги труден ден.
…А той се оказа точно такъв. Още родилните напъни на заранта го доказаха. Неузрялото слънце се бавеше в утробата й, сякаш подозираше за езическите намерения на селяните. Криеше се зад височините на Сечен камък, защото се срамуваше, че бог може да узнае, че е присъствало на съзаклятието. Но не издържа дълго. Блъвна горещо и червено, омазано от родилна кръв, и възсия.
Слънцето забеляза хората. Пълзяха бавно по Мали рид. Цялото село бе тук с изключение на кмета, полицая и пъдаря, но жените им присъстваха, като половинките на последните двама бяха пременени с нови синьозеленикави рокли, удивително приличащи на материята с която опаковаха реката. Пъплеше селото по Мали рид понесло със себе си надеждата за освобождение на рекичката, а погледнато отгоре шествието имаше формата на огромна пеперуда. И слънцето изтръпнало разбра отведнъж и за вечно. Щяха да правят пеперуда за дъжд. Никога обаче слънцето не бе виждало подобна молитва за дъжд. Най-отпред подскачаха децата и носеха в ръцете си мрежички в които трептеше живот. След тях идеха жените държащи огромни стъкленици в които пърхаше друг живот, а най-отзад крачеха мъжете и също държаха нещо в ръце, но какво не се виждаше добре от високото. Хората изкачиха билото и спряха. Вдигнаха глави към небето. Слънцето се взриви в очакване. Изведнъж децата разтвориха шепи и от мрежите им изхвръкнаха с устрема на надежда безброй разноцветни пеперуди. Жените отхлупиха стъкленици и оттам излетяха нови пеперуди, и красотата им се сля с пъстрото на първите, и над главите на хората увисна дъгоцветна феерия. Мъжете подадоха на децата хвърчилата, които носеха, децата се затичаха и ги хвърлиха към висинето, те писнаха и се заиздигаха, а мъжете държаха пъпните им върви, стрелкащи се като змии из встъкления въздух. От нейде долетяха свраки привлечени от шареното и налетяха на пеперуди и хвърчила, но децата бръкнаха в пазвите си, извадиха прашки и простреляха неканените гости. Пеперудите се втурнаха след хвърчилата, хванаха ги за чевръстите опашки и се понесоха на запад където на хоризонта се бе опряло дребно като млечно зъбче облаче. Пеперудите стигнаха облачето с опашките на хвърчилата, върнаха се и увиснаха над множеството. Хората се поклониха ничком и хвъркатите вкупом полетяха към безбрежието си. После людете напънаха жили и задърпаха пъпните върви. Облачето взе да расте, да извлича снага от ръба на хоризонта, додето се превърна в туловище, бързащо към слънцето. То се уплаши не на шега от тоя змей, дето се изсулваше из небесната пещера и се приготви да бяга. Беше късно. Хората теглеха змея приближаваше и не след дълго погълна светлото дълбоко в недрата си, отдето можеха да го извадят само ветровете, но тях ги нямаше. Бяха се запилели на изток, далече някъде над морето и помагаха на вълните да залеят с милувки едно пясъчно парче суша, което морето отдавна си бе харесало, но го беше срам да си го поиска.
Облака закри небето изцяло. Мъжете завързаха хвърчилата за околните дървета и кимнаха на децата. Те събраха скорострелни камъчета опънаха отново прашките и хвърлиха по облака. Първите камъчета го раздраха, вторите го пробиха, удариха се в предходните и понеже бяха кремъци, треснаха гръмолно и хвърлиха светкавици. Облака се разцепи. От раните му прозирни и тънки като бебешки пръстчета заваляха капки. Пет, десет, петдесет, хиляди… милиони. Туп-туп.
Людете побягнаха, след тях се юрнаха добитъците, сподириха ги и сградите, като първо се тътреше кметството, и под гнева на нискочелото небе остана единствена реката, овързана с недомислието на някого. Скоро долетя и повиканата буря. Валя четири дни и нощи. Бурята въртеше коса, събаряше дървета, ломеше камъни. В тъмното, прорязвано от светкавици се не знаеше кое е земя и кое въздух, защото халата ги бе омесила, и бе ги превърнала в родство. Небесната теч напълни коритото на реката, а тя, почувствала сила, отпуши ненавистта си, хвърли се надолу към палатките и… помете всичко по пътя си. Насъбра платно и колчета, смля ги и ги изхвърли връз драките. Събори палатките и бирна обитателите им. Които можаха се спасиха, но не малко тя и удави, и изплю подпухналите им тела нейде далеко зад пределите на човешкото
