Микроинфарктът на Маджо и последвалото го възстановяване му даде известна възможност да премисли нещата и да потърси решение. В крайна сметка Поли го намери. Една сутрин извика Женята в Борисовата градина и директно му заяви:
— Ти поемаш мокрите поръчки, приятелю!
— Не се чувствам достатъчно подготвен — уплаши се Женята.
Поли знаеше, че Женята наистина трудно щеше да се справи сам, обаче нямаше никакво намерение да отстъпва.
— Сега ще ти разкажа схемата. Създаваш си група от килъри, аз поръчвам на теб, ти поръчваш на тях.
— Ако стане фал винаги ще стигнат до мен.
— Ще стигнат и ще те вкарат в затвора, откъдето ще те извадя за нула време.
— Мога ли да откажа?
— Не можеш.
— Как така? — подскочи Женята.
— Вече знаеш схемата, Женчо — ухили се Поли. Наричаше го така заради пискливия му глас и страхливия му нрав. — Мръднеш ли, лично ще те отстрелям. — После го погледна право в очите и добави: — Ти си голям страхливец, Женчо! Ще свършиш работа. Пъзльовците знаете как да се пазите.
Разходката им продължи дълго. Поли винаги обичаше да си изпипва нещата. Обясни подробно как да се набират членовете на групата. Трябваше да бъдат бедни и неориентирани момчета от провинцията, на които бързо да се предложат прелестите на столичния живот. Не само жени, чалга и алкохол, но и кокаин.
— После ще ги убедиш, че стрелят само по лоши хора и всичко това е бизнес! Изкарване на пари. — наставнически продължи Поли.
— Те не познават оръжията — възрази Женята.
— Ще ги водиш всеки ден на Витоша да тестват всичко, което имаме под ръка!
— Друго?
— Проверявайте по десет пъти маршрутите за бягство. Не желая да бъде заловен нито един от тях! Ако се появи такава възможност, винаги можем да се откажем от един човек.
— Разбрах те.
— То не е много сложно.
Денят напредваше, но Поли не бързаше да освободи Женята. Навик му беше да изяснява всичко докрай, в най-тънки детайли. Погледна присмехулно разтрепераните му ръце и закачливо го плесна по китките:
— Я се стегни!
— Това ли е всичко? — бръкна си в джобовете Женята.
— Не е. Слушай ме внимателно, защото оттук насетне всичко е важно! Освен стрелбата на Витоша, твоите хора задължително трябва да посещават частните стрелбища. Така дори да ги заловят, те лесно могат да докажат откъде имат нагара по ръцете. Второ: Никога да не бягат панически след убийство! Ако пристигне полиция, да открият огън по полицаите. Те са изключително страхливи и няма да ги подгонят. Трето: Веднага след това да хвърлят оръжието. Дори да са без ръкавици, няма прокурор, който може да докаже в съда, че убийството е извършено точно от нашия човек.
— Какво ще е моето възнаграждение?
— За теб, Женчо, никакво. Малко ли ти е, че ще си част от организацията?
— А за момчетата?
— Най-много до пет хиляди марки. Иначе ще се оядат и няма да можеш да ги накараш по никакъв начин отново да излезат на терен.
Времената бяха сравнително мирни и вечерно време се събирахме спокойно в една билярдна зала. Идваха момчета от всякакви групировки. Поли също минаваше, уморен до смърт от работата си в СИК. Обикновено си пушеше спокойно цигарата и си пиеше питието, без да обръща внимание на никого. Дразнеха го двама-трима души и особено един дебелак от Аполо. Беше грамаден мъжага, около сто и двайсет килограма и единстветното му прегрешение се състоеше в леко непочтителното му поведение към Поли. Поздравяваше някак си небрежно и винаги избягваше обичайното за останалите: „Добър вечер, бате!“
Никеца нахлу в билярдната късно през нощта. Никой не знаеше откъде идва прякора му. Беше около двайсетгодишен, жилест и костелив разбойник от улицата. Не се съобразяваше с нито една групировка. Въртеше се около старите бандюги, крадеше каквото намери и изобщо не се отчиташе. Веднага се залепи за Поли.
— Здрасти, бате! Напоследък ме нагазиха борците, готов съм да направя всичко за теб, ако ме отървеш.
Поли се усмихна ехидно и кимна към дебелака от Аполо.
— Виждаш ли го онзи?
— Виждам.
— Искам да го пребиеш.
— Дадено — изправи се Никеца, отиде при огромния мъжага и безочливо вдигна една от билярдните топки. — Защо и без шапка, тъпако? — попита той.
— С шапка съм — засмя се мъжагата. Огледа с насмешка два пъти по-дребното от него момче и преспокойно продължи да играе билярд.
И тогава Никеца изненадващо се нахвърли върху него. Владееше всички хватки на улицата. Успяваше да отбягва ударите, а самият той безмилостно го налагаше по раменните мускули и бицепсите. Така го изтощи и накрая го нокаутира. Получи се нещо като боксов мач, който развесели всички, включително мрачния до този момент Поли.
— Какво искаш за награда? — покани той Никеца на масата.
— Искам да ми дадеш наркотиците!
— Ти, луд ли си бе? — дръпна се Поли. Той знаеше, че Гоцев им беше разрешил да правят всичко. — Охранителни и застрахователни фирми, всевъзможни дружества и прочие. За наркотици обаче не даваше да се продума. Те щяха да привлекат вниманието на чуждите разузнавателни служби към България и при всички случаи да нарушат комфорта на бизнеса.
— В наркотиците има големи пари, бате Поли! — настоя Никеца.
— Остави ме да помисля!
— Ще те убедя — напусна заведението малкият. И така стана.
Глава III
Поли ми имаше голямо доверие. Външно аз по нищо не се различавах от другите борци. Носех същите гривни и ланци и се държах по същия начин. Поли обаче знаеше, че никога не вземам прибързани решения и винаги внимателно изчислявам шансовете. Връчи ми Никеца и ми нареди заедно да проучим пазара на наркотици.
Вече бях понатрупал пари и карах спортно ауди — двувратка, с двигател двеста коня. Събирах очите на всички маниаци. Натоварих Никеца и тръгнахме към сладкарница „Кравай“, която се водеше официалното свърталище на дилърите. По пътя ни засече някаква нещастна лада. Разрази се неописуем скандал. Никеца без друго се правеше на борец, но този път надмина себе си. Докато се усетя изскочи от колата и заби два юмрука на шофьора. Отвори вратата на ладата, извади ключовете от таблото и ги захвърли в центъра на задръстванията. Мина половин час преди да се размърдаме.
В „Кравай“ също предизвикахме огромна паника. Мен ме познаваха всички, което гарантираше сигурността на Никеца. От друга страна дилърите знаеха прекрасно, че групировките не се интересуват от наркотици. До този момент си живееха спокойно. Освен това всички се бяха напатили от лошия нрав на Никеца и се разбягаха. Остана единствено една мощна циганка — Зина от Благоевград.
— Какво искаш? — нахвърли се тя върху мен. Беше заобиколена от петнайсетина наркомани,
