и спокойно се прибра вкъщи. Пътьом размени по няколко реплики със стоящите по пейките бабички. Заговори се с домоуправителя във връзка с някакъв предстоящ ремонт. Той не отказваше на никого нищо. Жена му понякога се караше заради безкрайната му доброта и склонност да обръща внимание на всякакви отрепки.
— Нашият човек, а? — вдигна най-сетне плешивата си кратуна Иван Кубето.
— Поръчка, братко! — яростно се зачеса по врата Мени. — Свястно момче, ама какво да правиш… Не е като Васил, който мразеше дъртите тарикати като нас и само се чудеше как да ги изчисти от пазара.
— Васил си получи заслуженото — ухили се нагло Кубето.
— Нали това ти казвам, а това момче си е свястно.
— Какво му е свястното? Сега ще иде да гушне красивата си кукличка и двете морски свинчета, а ние с теб висим като парцали.
— Човекът почерпи по две ракии.
— Черпил той… Мангизите му течат от крачолите.
— Добре, де — приключи разговора помирително Мени. — Дай да я свършваме тази работа, че да вземем някой лев.
Кимбата имаше слабост към нетрадиционните автомобили. Напоследък караше един червен пикап с луксозно купе. Оставяше го след работа в собствения си паркинг под моста на булевард Цариградско шосе, здрависваше се приятелски с пазачите и се прибираше вкъщи с обичайната си ведра походка. Понякога пазаруваше от съседните магазини. Тази вечер обаче жена му не беше поръчала нищо. Мина покрай Мени без да го забележи. Нито пък чу, когато онзи вдигна мобилния си телефон и каза само една дума:
— Сега.
Иван Кубето чакаше малко по-надолу със зареден пистолет.
Пашата научи за убийството на Кимбата половин час по-късно. Изтича разтреперан до колата и стигна до „Дружба“ за някакви минути. Някой вече беше прибрал момчетата, но жената на Кимбата все още стоеше изпаднала в шок, заобиколена от млади и напълно безразлични полицайчета.
— Как си, мила? — прегърна я Пашата.
— Никак — отвърна му тя.
— Нали разбираш, че не мога да остана дълго тук! Копоите във всички случаи ще заподозрат нещо, а след малко ще дойдат и журналистите.
— Разбирам — кимна тя.
Епилог
Няколко месеца по-късно Пашата караше по стръмния път към родното си село, където беше построил малък храм в памет на Кимбата. Всъщност, по стар навик не се мина докрай. Даде част от парите, а майка му събра останалите от дарения. Ходеше там обикновено нощем, палеше свещ и молеше Господ за милост. Все някой трябваше да опрости греховете му.
Пашата беше умен мъж, но му предстояха още доста дни, за да разбере, че няма значение каква карта си изтеглил от колодата. На трътлестия Мени се беше паднала седмица спатия. С нея той не можеше да участва в никаква игра. Румен и Маджо държаха в ръцете си по два попа, но никой от двамата нямаше намерение да отстъпи на единия, за да направи другия тройка. Генерала по правило притежаваше каре Аса.
И въпреки това те всички бяха обречени.
Информация за текста
© 2007 Георги Стоев
Сканиране, разпознаване и редакция: Magna Aura, 2008 (първа и втора книга)
Публикация:
Георги Стоев. СИК (в три части)
Поредица: Свидетели на времето
Под редакцията на: Владо Даверов
Издателство: Световит, 2007
Част I: Страници: 128. Корица: Мека. ISBN: 9549761223
Част II: Страници: 136. Корица: Мека. ISBN: 9549761290
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5496]
Последна редакция: 2008-11-13 17:30:00
