да отрича до последно каквато и да било агресия върху него.
— Какво правите бе, пичове? — опита да се прави на изненадан той.
— Чак сега ще ти разкажа аз къде расте лимонтозуто — цапардосах го жестоко по главата. И дружески го посъветвах: — Моли се всичко да мине добре, защото иначе ще забравиш цялата си наука само за един час!
След това го закарахме до най-близкото езеро. Вързахме ръцете и краката му на „люлка“ и го оставихме да гледа тъпо напред без да ни вижда. През цялото време се опитвах да се свържа със Женята, но в крайна сметка той се свърза с мен. Явно говореше от някакво шумно място, защото едва го чувах.
— Всичко е наред. Успях да им избягам.
— Никога не съм се съмнявал. Държа тук онзи капут и се чудя какво да правя с него.
— Ще ти се обадя след малко — затвори ми той. Даскалът ме беше вбесил. Извадих пълнителя на пистолета си и го опрях в главата му.
— Ей сега ще те гръмна.
— Свършени сте момчета. Ченгетата знаят всичко за вас.
— Така ли? — дръпнах предпазителя аз и натиснах спусъка. Празният пистолет изщрака на милиметри от ухото му.
Човекът буквално откачи от страх. Бог го знае какво си е мислил до този момент, обаче сега наистина разбра, че нещата отиват към лошо.
— Ти ме би най-много — проплака той. — Пуснете ме да си ида или ме застреляйте. Не мога да издържам повече.
— Готово! — съгласих се аз. Взех пистолета на Бори, който беше с пълнител и демонстративно му го показах. След това се присегнах за моя и му го наврях в устата. Даскалът изпадна в ужасна криза. Квичеше като недозаклано прасе. Не му се разбираше нищо, макар че очите му всъщност издаваха всичко. Едва не изхвръкнаха от орбитите си. Натиснах спусъка, пистолетът изщрака и този път нервите не му не издържаха. За момент си помислих, че е изгубил съзнание.
— Всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа… — повтаряше като побъркан той.
— Няма нужда — потупах го по темето. — Ние вече знаем.
Захладняваше все повече, но не смеехме да мръднем от езерото без разрешение. На четвъртия час Женята най-сетне отново звънна.
— Оставете го вързан и до десетина минути да ви няма — изрепчи се той.
— Я не ми се прави на началник! — срязах го аз.
— Поли, братче — смекчи гласа си Женята и веднага ми стана ясно кой е дал разрешение даскала да бъде екзекутиран.
Оставихме го вързан, качихме се на колата и излязохме на алеята. След стотина метра накарах Иван да спре. Изтичах обратно в тъмното и се скрих в сянката на едно дърво. Не чаках дълго. Първо пристигнаха Данкина и Ганеца, а след тях и Бесника. Натовариха даскала като чувал в колата и отпрашиха нанякъде. По това време аз следях организацията, защото исках да знам всичко, каквото става в нея. Нямах никакво намерение да ме ползват като дребна пионка.
Късно вечерта все пак стигнахме до Поли. В апартамента му влязох само аз, а Женята вече беше вътре. Стоте хиляди марки лежаха разпиляни по масата. Правилата бяха такива — един лев да вземеш, трябваше да го дадеш на някой от главните акционери, а те решаваха как да го разпределят. Ако някой от бригадирите си позволеше да ги разпредели сам, наказанието беше начупване, а можеше да стигне и до смърт.
— Добра работа свършихте, момчета! — изгледа ни отдолу нагоре Поли. Не изглеждаше особено весел, нито пък доволен. Явно полицейската намеса бе смутила и него.
— Къде отмъкнахте даскала? — попитах аз.
— Никой не може да си позволява да застава срещу организацията! Най-малко да търси помощта на полицията.
— Това какво означава?
— Това означава следното — не ми обърна внимание Поли. — Организацията взема обичайните трийсет хиляди марки, аз също смятам да си оставя трийсет хиляди марки, а останалите четиридесет си ги делете със Женята както искате! — Поли побутна парите към нас.
— Ами другите двама?
— За тях вие решавате:
Мобилният телефон на Женята имаше особен и изключително дразнещ звук. Винаги съм го ненавиждал. Разкудкудяка се с нарастваща сила, Женята го вдигна без да каже дума, изслуша какво му говорят отсреща и кимна на Поли.
— Даскалът ли? — попитах аз.
— Не мисли за него. Той е вече в един по-добър свят — отряза ме Поли.
Отношенията ми с него винаги са били доста особени. Поли не си позволяваше да се държи с мен както с останалите бригадири, защото интуицията му подсказваше колко ще сбърка, ако се опита да ме наругае пред всички. Бях готов да му посегна за всяка обида и той го съзнаваше прекрасно. Затова сдържа нервите си, когато вбесен докрай се обадих.
— За втори път ни преебаваш, Поли! Нищо не взехме от парите на Амигоса, а пък сега и от тези.
— При Амигоса бяха деветдесет хиляди, нали така? — просъска той.
— Толкова.
— Ти беше наел Никеца без да ме питаш, а пък Венци сам напусна?
— Е, и?
— Значи те няма какви пари да търсят от мен. А за теб остават трийсет хиляди, нали?
— Така е.
— Така е, но сега ти налагам глоба двайсет хиляди за дето си вкарал Никеца в играта без мое знание. Затова вземи десет хиляди — отброи от купчината Поли и ми ги подаде.
— Дай да тръгваме — дръпнах Женята с раздразнение и след малко бяхме на чист въздух.
Чувствахме се безкрайно уморени и изтощени. Изминалият ден не беше от най-хубавите в живота. На всичко отгоре, трябваше да дадем по някоя марка и на нашите помощници.
— Хиляда марки им стигат — заяви безцеремонно Женята.
— За двамата? — учудих се аз.
— Не бе, по хиляда на всеки. И без друго Иван нищо не е свършил.
— Как не е свършил? Той ни домъкна даскала.
— Хиляда на Иван и две хиляди на Бори — отсече Женята. — Нито искам да се карам с тебе, нито да се пазаря.
— ОК — съгласих се аз.
Беше ми криво и единственото ми желание се въртеше около леглото вкъщи. Едва ли щях да заспя без диазепам. Надежда, както винаги, щеше да дойде със следващия ден и със слънцето. Бедата беше, че все още не знаех надежда за какво.
Глава XX
Имаше разбира се и хубави дни. Точно в един такъв спрях аудито си кабрио пред басейна „Спартак“, целият окичен в златни ланци и златен кръст на гърдите. Тези атрибути изглеждаха смешни и ненужни, обаче посветените знаеха много добре какво означават. Всъщност, правото да ги носиш определяше точното ти място в йерархията. Изкачих се бавно по стълбите и забелязах група стилно облечени момчета, които пиеха различни безалкохолни питиета, разположени около две пластмасови маси.
— Кой от вас е Златко? — попитах небрежно, гледайки една педя над тях. Това си ми беше стар навик. Никога не се интересувах от събеседниците си.
— Аз съм Златко — изправи се един здрав мъжага, приблизително една глава по-нисък от мен, но видимо много як. Носеше дънково, изрязано около раменете яке, дънков панталон и маркови маратонки. Веднага го познах. Бяхме приблизително на еднакви години и доста често се засичахме във фитнес-залите. Нямах представа за кого работи, а както се оказа по-късно, той пък съвсем не знаеше аз къде съм.
