вече поднесен и затова можеха свободно да побъбрят с нея и да чуят нейното мнение.
— Такива като него ще горят във вечен огън, нали? — запита Анди. — Ех, да можех да го видя — извика малкия Джек; — Деца — каза един глас зад тях. Всички трепнаха и се обърнаха. Чичо Том стоеше на вратата и бе чул техния разговор. — Деца — повтори той, — вие не знаете какво приказвате. „Вечно“ — това е ужасна дума. Страшно е дори и да си помисли човек за тази дума. Вечни мъчения! Не бива да пожелавате това на което и да е човешко същество.
— Не на който и да е, а само на такива кръвопийци — каза Анди. — Те го заслужават, щом са толкова зли.
— Самата природа е против тях — каза леля Клоу. — Нима те не откъсват кърмачето от майчината гръд? Не изтръгват ли малките деца, които плачат, вкопчели се в полите на майките си, за да ги продадат. Нима те не разделят жена от съпруг — каза леля Клоу и заплака, — когато тази раздяла е за тях самата смърт. А тях много ги е грижа — пушат си, пият си и се веселят. Ако дяволите не се заемат с тях, за какво са те тогава? — И леля Клоу закри лице с пъстрата си престилка и заплака неудържимо.
— Светото писание ни учи: „Моли се за враговете си…“ — каза Том.
— Да се моля за тях? — извика леля Клоу. — Господи, това не е по силите ми. Не мога да се моля за тях! „Природата е против тях“, казваш, Клоу. Природата е силна. Но милостта господня е по-силна. Помисли си само каква е неговата душа и благодари на бога, че ти не си като него. Предпочитам да ме продадат десет пъти, отколкото да имам греховете на този нещастник. Доволен съм, че господарят не замина тази сутрин, както бе намислил — продължи Том. — Щеше да ме наскърби повече, отколкото с това, че ме е продал. Може би за него щеше да е в реда на нещата, но за мене щеше да бъде страшно тежко. Та аз го знам още от бебе… Но аз се видях с господаря и почвам да се примирявам с божията воля. Господарят не е имал друг изход. Той постъпи правилно, но боя се, че като си отида, работите тука няма да вървят добре. Господарят едва ли ще може да следи за всичко отблизо и да бъде навсякъде, както аз правех. Нашите хора не са лоши, но са много небрежни. Ето това ме тревожи.
В този момент се позвъни — викаха Том в столовата.
— Том — обърна се към него добродушно мистър Шелби, — бих желал да знаеш, че ще трябва да заплатя хиляда долара неустойка на този джентълмен, ако ти не си тука, когато той те потърси. Днес той има друга работа и ти си свободен да правиш, каквото искаш, и да отидеш, където искаш.
— Благодаря ви, господарю — каза Том.
— И мисли му — намеси се търговецът на роби, — ако изиграеш на господаря си някой от вашите негърски номера, аз ще му взема всичко до последния цент. Ако ме слуша мене, той не би трябвало да има вяра в никого от вас — изплъзвате се като змиорки.
— Господарю — каза Том и се изпъна, — аз бях само осемгодишен, когато старата господарка ви повери на мене; тогава вие бяхте едва на година. „Ето, Том — каза тя, — това е твоя млад господар. Грижи се добре за него.“ И кажете ми, господарю, случило ли се е някога да съм ви излъгал, или да съм отишъл против вашата воля?
Мистър Шелби дълбоко се развълнува и сълзи се показаха на очите му.
— Добри ми приятелю — каза той, — господ ми е свидетел, че ти казваш самата истина и ако имаше и най-малка възможност, не бих те продал за нищо на света.
— Вярвай ми, Том — каза мисис Шелби, — ние ще те откупим веднага, щом съберем необходимата сума. Сър — обърна се тя към Хейли, — разберете добре на кого го продавате и ме уведомете.
— Непременно ще ви уведомя — каза търговецът на роби.
— А бих могъл да ви го доведа след година цял-целеничък и да ви го продам обратно.
— Ние ще го купим тогава, и то при изгодни за вас условия — каза мисис Шелби.
— Разбира се — отвърна търговецът, — за мене е все едно на кого ще го продам, стига да направя добра сделка. Трябва да се живее, госпожо… И за мене, и за всеки, мисля, това е първата грижа.
Мистър и мисис Шелби изпитваха досада и се чувствуваха унизени от дръзката безочливост на търговеца, но и двамата виждаха, че не трябва да издават чувствата си. Колкото по-долен и безсърдечен се разкриваше този човек, толкова повече мисис Шелби се страхуваше да не би той да успее да залови Елиза и нейното дете, и естествено толкова по-усърдно тя се стараеше да го забави, като проявяваше разни женски хитрости. Тя му се усмихваше любезно, съгласяваше се с него, говореше му приятелски и правеше всичко, каквото можеше, за да мине времето незабелязано.
Точно в два часа Сам и Анди доведоха конете, които изглеждаха много освежени и ободрени от сутрешното препускане.
Подкрепен от сития обяд. Сам показваше голямо усърдие и необикновена услужливост. Когато Хейли се приближи, той започна с цветисти изрази да се хвали на Анди, че с негова помощ — „делото“ сигурно ще се увенчае с успех.
— Вашият господар държи ли кучета? — замислено попита Хейли, като се готвеше да се качи на коня.
— Колкото искате — каза Сам възторжено. — Ето го Бруно — цял звяр! А освен това всички наши негри държат кучета от една или друга порода.
— Пфу — изсумтя Хейли и добави още няколко не твърде любезни думи за гореспоменатите кучета, на което Сам измърмори:
— Не виждам защо трябва да ги ругаете.
— Но господарят ти не държи кучета — сигурен съм в това — за преследване на негри!
Сам много добре разбра какво го питат, но продължаваше да се прави на безнадеждно глупав:
— Нашите кучета много добре подушват отдалече. Сигурно на вас такива ви трябват, ако и да не са имали случай да се упражнят в подобна гонитба. Те са бързи и ще свършат работа, стига да ги насъскате. Бруно, тука — извика той и подсвирна на тромавото нюфаундлендско куче, което радостно се хвърли към тях.
— Върви по дяволите — каза Хейли и възседна коня. — Хайде, размърдайте се.
Сам се качи на коня си, но успя незабелязано да погъделичка Анди. Анди избухна в смях и страшно разгневи Хейли, който го шибна с камшика си.
— Чудя ти се на ума, Анди — каза Сам съвсем сериозно. — Тръгнали сме да вършим такава важна работа, Анди, а ти всичко вземаш на шега. Така няма да помогнем на господаря.
— Ще тръгнем направо към реката — каза Хейли решително, когато излязоха от пределите на имението. — Знам ги аз тези негри. Те всички се опитват да се доберат до подмолния5 път.
— Така е, — извика Сам. — Те точно това правят. Мистър Хейли удря право в целта. Само че виждате, има два пътя към реката — старият път и новият път. По кой смята господарят да тръгнем.
Анди, изненадан от този нов географски факт, погледна наивно към Сам, но веднага потвърди разпалено неговите думи.
— Защото — каза Сам — аз съм склонен да мисля, че Лиза е тръгнала по стария път, тъй като по него минават по-малко хора.
Хейли, въпреки че беше стара лисица и мъчно попадаше в капана, се подведе по думите на Сам.
— Ако не бяхте и двамата такива проклети лъжци… — каза той загрижено и се замисли.
Неувереният тон на Хейли се стори много смешен на Анди. Той изостана малко назад и така се затресе на седлото от смях, че едва не падна от коня. Сам остана невъзмутимо спокоен. Той погледна Хейли и съвсем сериозно каза:
— Разбира се, господарят може да постъпи както намери за добре. Да тръгнем по новия път, ако господарят иска — за нас е все едно. Сега като размислих, струва ми се, че новият път е по-добър.
— Тя естествено ще предпочете да върви, където няма много хора — каза Хейли, като мислеше на висок глас, без да обръща внимание на думите на Сам.
— Но човек не може да бъде сигурен — продължаваше Сам. — Жените са едни такива своенравни; никога не правят това, което очакваш да направят, а обикновено вършат обратното. Такива са си. Затова, ако мислиш, че са тръгнали по един път, тръгни по другия и бъди сигурен, че ще ги намериш. И аз лично мисля, че Лиза е тръгнала по стария път, значи ние трябва да тръгнем по новия!
Тази дълбокоумна оценка за жените от цял свят не успя да предразположи Хейли да избере новия път. Той решително заяви, че ще тръгнат по стария път и попита Сам кога ще стигнат до него.
