Глава I
В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЕДИН „ХУМАНЕН“ ЧОВЕК
През един студен февруарски следобед в гр. П., щата Кентъки1, двама джентълмени седяха в богато наредена столова на чаша вино. В стаята нямаше прислуга и те, седнали близо един до друг, очевидно водеха много сериозен разговор.
Ние само за удобство нарекохме и двамата „джентълмени“. Всъщност, строго погледнато, единият от събеседниците съвсем нямаше вид на джентълмен. Той беше нисък, набит, с груби черти на лицето, а напереното му държание издаваше човек от долен произход, решен на всяка цена да си пробие път в обществото. Той беше облечен натруфено: с пъстра безвкусна жилетка и синя връзка на яркожълти капки, контешки вързана, които напълно отговаряха на общия му вид. Големите му Груби ръце бяха отрупани с пръстени, а по дебелия златен ланец на часовника му бяха накачени разноцветни украшения, които той подрънкваше самодоволно по време на разгорещения разговор. Езикът му, който противоречеше на всички граматически правила, бе изпъстрен с такива вулгарни изрази, които не бихме могли да предадем въпреки желанието ни да разкажем всичко най-точно.
Неговият събеседник, мистър Шелби, имаше вид на истински джентълмен. Всичко в неговата къща — и наредбата, и начинът, по който се водеше домакинството — показваше, че той живее не само добре, но дори охолно. Както вече казахме, двамата мъже водеха сериозен разговор.
— Бих искал така да уредим този въпрос — каза мистър Шелби…
— Не мога да се съглася с вашето предложение, мистър Шелби.
Решително не мога — отвърна неговият събеседник, като вдигна пълната си чаша срещу светлината.
— Но, Хейли! Навсякъде ще получите за Том тази цена. Той е необикновен човек: верен, честен и способен. Том ръководи цялата ми ферма като по часовник.
— Искате да кажете, честен като негър — подметна подигравателно Хейли, като си напълни наново чашата.
— Не! Честен в истинския смисъл на думата. Том е добър, прилежен, разумен и набожен човек. Той беше приет в лоното на църквата преди четири години и оттогава аз му поверявам всичко, което имам — и пари, и къща, и коне. Оставям го да ходи свободно навсякъде и винаги съм се уверявал в неговата почтеност и преданост.
— Мнозина не вярват, че има набожни негри, но аз вярвам — каза Хейли и за да подчертае своята искреност, сложи ръка на гърдите си. — В последната група, която отведох в Орлеан тази година, имаше един негър. Да бяхте го чули как пее молитви — като в църква. И какъв тих и кротък!… Доста спечелих от него. Купих го на безценица от човек, който бе принуден да разпродава. Чистата ми печалба беше шестстотин долара. Да, набожността у негрите е ценно нещо — ако е искрена, разбира се, а не подправена стока.
— У Том тя съвсем не е подправена; в това мога да ви уверя — отговори мистър Шелби. — Ето миналата есен го пратих в Цинцинати по моя работа и да ми донесе оттам петстотин долара. „Том — казах му аз, — имам доверие в теб, защото мисля, че си добър християнин. Знам, че няма да ме измамиш.“ И Том наистина се върна; така си и знаех. После ми разправиха, че някои подлеци го попитали: „Том, защо не избягаш в Канада?“ „Не — отговорил Том. — Не мога. Господарят има доверие в мене.“ Да ви кажа откровено, мъчно ми е да се разделя с Том. Неговата цена би трябвало да покрие целия ми дълг. Вие трябва да се съгласите на това, Хейли, ако имате поне капка съвест.
— О, съвест имам точно толкова, колкото е необходимо на един търговец — каза Хейли насмешливо. — То значи — твърде малко. Разбира се, на приятели съм готов да услужа с каквото мога. Но вие искате прекалено много от мене… Да, прекалено много! — Той въздъхна замислено и си наля още вино.
— Тогава, Хейли, какви са вашите условия? — попита мистър Шелби след няколко минути неловко мълчание.
— Нямате ли някое момче или момиче да прибавите към Том?
— Хм… Не, нямам излишни. Право да ви кажа, само крайната нужда ме заставя да продавам. Не обичам да се разделям с робите си…
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе малко, четири-петгодишно квартеронче2. В него имаше нещо необикновено красиво и мило. Черни, лъскави като коприна къдрици се спущаха около обло личице с трапчинки на бузите, а големите му тъмни очи, пламенни и кротки, любопитно поглеждаха изпод дълги мигли. Добре ушитата му дрешка на червени и жълти квадрати подчертаваше необикновената красота на детето. То не се смути и беше твърде забавно да се види с каква увереност влезе в стаята. Личеше, че е любимец на господаря си, но все пак не можеше да прикрие напълно срамежливостта си.
— Хей, Чернушко — извика мистър Шелби и като подсвирна му хвърли чепка сухо грозде. — Дръж!
Детето се втурна с всичка сила да улови гроздето, а господарят му се засмя.
— Ела тук, Чернушко — заповяда мистър Шелби. Детето се приближи. Господарят погали къдравата му главица и го щипна под брадичката.
— Хайде сега покажи на този господин, че можеш да пееш и танцуваш.
Детето запя с ясен и звучен глас странна негърска мелодия, като съпровождаше песента с ритмични движения на ръцете, краката и цялото си тяло.
— Браво — извика Хейли и му подхвърли парче портокал.
— А сега, Чернушко, походи като дядо Къджоу, когато боледува от ревматизъм.
В миг гъвкавото телце на детето се изгърби, ръцете му се отпуснаха немощно, а лицето му се сгърчи в печална гримаса и като взе бастуна на господаря си, то закуца из стаята и почна да плюе наляво и надясно като стария човек.
Двамата мъже се превиваха от смях.
— А сега, Чернушко — каза господарят, — покажи ни как старият Робинс пее в църква.
Детето удължи неимоверно много заобленото си личице и с необикновена сериозност запя през носа си някаква черковна мелодия.
— Браво, браво. Юнак! — извика Хейли. — Това дете е чудно, уверявам ви!… Знаете ли какво? — каза той отведнъж и тупна мистър Шелби по рамото. — Хайде, дайте ми и момчето и да смятаме работата за свършена.
В този миг вратата безшумно се отвори и млада, двадесет и пет годишна квартеронка влезе в стаята.
От пръв поглед се виждаше, че тази жена е майка на детето: същите прекрасни черни очи и дълги мигли, същите тъмни копринени къдри.
— Какво има Елиза? — попита господарят, когато тя се спря и го погледна нерешително.
— Извинете сър, търся Хари.
Момченцето се спусна към майка си и й показа лакомствата, които бе сложило в полата си.
— Добре, отведи го — каза мистър Шелби. Тя прегърна детето и бързо излезе.
— Дявол да го вземе! Това се казва стока! — извика с възхищение търговецът на роби. — За тази хубавица можете да получите цяло състояние в Нови Орлеан по всяко време. Виждал съм да плащат над хиляда долара за жени, които не могат да се мерят с нея по хубост.
— Нямам желание да печеля от нея — сухо отвърна мистър Шелби и за да промени разговора, той отвори нова бутилка и попита събеседника си дали му харесва виното.
— Чудесно, сър! Първо качество — отговори търговецът на роби, после потупа безцеремонно Шелби по рамото и добави:
— Хайде, ще се спазарим ли? Колко да дам? Вие колко искате за тази жена?
— Мистър Хейли, тя не е за Продан. Жена ми не би се разделила с нея, дори да й предложат толкова злато, колкото тежи самата Елиза.
— Хайде, хайде! Жените винаги говорят така, защото не разбират нищо от сметки. А кажете им само колко часовници, щраусови пера и други дрънкулки могат да се купят с толкова злато и сигурен съм, те веднага ще променят мнението си.
— Слушайте, Хейли, няма смисъл да говорим за това. Казах ви „не“ и това е последната ми дума —
