на бога; защо позволява такива несправедливости.
— Не бива да губим вяра, Джордж. Госпожата ми каза, че даже в най-тежките си дни трябва да вярваме, че бог прави всичко за наше добро.
— Лесно им е да говорят така тези които се излежават по канапетата и се возят в карети. НО нека да дойдат на мое място, ще заговорят по-другояче. Бих искал да бъда добър, но сърцето ми гори, не мога да се примиря. И ти на мое място не би могла — и ти няма да се примириш, като чуеш всичко. Ти още не знаеш всичко.
— Боже мой, какво има още?
— Ето какво. Напоследък господарят често ми повтаряше, че било безумие от негова страна, дето ми е позволил да взема жена от чужд чифлик, че той мразел мистър Шелби и цялото му семейство, защото били горди й се държали надменно с него. Казва още, че ти си ме направила горделив и затова нямало да ми позволява вече да идвам при тебе — трябвало да си взема жена от неговото имение и там да се установя. Отначало той само се караше и мърмореше, но вчера ми каза, че трябва да се оженя за Мина и да живея с нея в една от неговите колиби, а ако не се съглася, щял да ме продаде на Юг.
— Та нали си женен за мене и нали ни венча пасторът, тъй както венчава белите? — каза с простодушие Елиза.
— Не знаеш ли, че роб не може да се жени? Няма закон в нашата страна, който да ни закриля. Ако господарят пожелае, може да ни раздели. Ето защо ти казах, че щеше да е по-добре никога да не бях те срещал, никога да не бях се раждал. По-добре щеше да бъде и за двама ни, по-добре щеше да бъде и за нещастното ни дете никога да не бе виждало бял свят. Може би и него го чака такава участ.
— О, но моят господар е толкова добър!
— Да, но кой знае какво ще стане! Господарят може да умре и тогава може да продадат Хари бог знае на кого. Какво от това, че е красив и умен, и даровит? Казвам ти, Елиза, само болка ще ни причинят всички тези негови качества. Именно заради тях не биха ни го оставили.
Тези думи жегнаха Елиза право в сърцето. Пред погледа й се изправи образът на търговеца на роби. Тя побледня и едва поемаше дъх, като че някой беше й нанесъл смъртен удар. Погледна тревожно към верандата, където детето, отегчено от сериозния разговор на родителите си, бе отишло да играе. То победоносно галопираше нагоре-надолу, яхнало бастуна на мистър Шелби. Елиза се поколеба дали да каже на мъжа си за своите опасения, но се спря. „Не, не — размисли тя. — И без това му е много тежко. Няма да му кажа. А освен това не е вярно. Господарката никога не ме е лъгала…“
— Елиза, скъпа моя — каза тъжно мъжът й. — Бъди твърда. Сбогом… Аз заминавам.
— Заминаваш ли, Джордж? Къде?
— В Канада — каза той и се изправи. — Оттам ще те откупя. Това е единствената надежда, която ни остава. Твоят господар е добър и няма да ми откаже да те продаде. Ще купя тебе и детето. Господ ще ми помогне и ще ви откупя.
— Това е ужасно. Ами ако те хванат?
— Няма да ме хванат, Елиза. Жив няма да се дам. Ще умра или ще бъда свободен.
— Нима ще посегнеш на живота си?
— Не ще бъде нужно. Те сами ще се погрижат за това, защото няма да им позволя жив да ме продадат на Юг.
— О, Джордж, пази се заради мене. Не влизай в грях. Не убивай никого: нито себе си. Изкушението е голямо, много голямо, но не се поддавай. Да, ти трябва да избягаш, но бъди предпазлив, благоразумен. Моли се на бога да ти помогне.
— Ето какъв е моят план, Елиза. На господаря му хрумна да ме изпрати да занеса писмо на мистър Симс, който живее на една миля оттук. Пътят ми минава покрай вас и струва ми се, той нарочно ме праща, защото знае, че ще се отбия при теб и ще ти разкажа всичко. С това той иска да ядоса „племето Шелби“, както той се изразява. Аз ще се върна в къщи напълно примирен — разбираш, нали? — като че ли всичко вече е свършено. Но аз съм подготвил бягството си. Намерил съм и хората, които ще ми помогнат. След около седмица ще бъда между изчезналите… А сега, сбогом — каза Джордж, като стисна ръцете на Елиза и впи поглед в очите й.
Двамата стояха безмълвни. След това — последни думи, ридания, горчиви сълзи. Така се прощават хора, за които почти няма надежда, че ще се видят отново. Двамата съпрузи се разделиха.
Глава IV
ВЕЧЕР В КОЛИБАТА НА ЧИЧО ТОМ
Колибата на чичо Том беше малка дървена постройка, близо до „къщата“, както негрите наричаха господарския дом. Пред колибата имаше спретната градинка, където лете грижливи ръце отглеждаха ягоди, малини и разни други плодове и зеленчуци. Цялата предна част беше покрита с големи яркочервени бегонии и пълзящи рози, които така се преплитаха помежду си, че почти напълно закриваха грубите греди. Прекрасни петунии, ружи и невен се садяха всяко лято в градината и тяхната прелест изпълваше с голяма радост и гордост леля Клоу.
А сега да влезем в колибата. В господарския дом вечерята бе вече свършила и леля Клоу, която в качеството си на главна готвачка бе ръководила приготвянето на вечерята, предостави на помощничките си в кухнята да раздигат трапезата и да измият съдовете. Тя се прибра в уютния си дом, за да приготви вечеря на своя „старец“. Можете следователно да бъдете сигурни, че виждате самата нея край огнището да наблюдава напрегнато това, което се пържи в тигана. От време на време тя с видима загриженост повдига капака на тенджерата, от която излиза пара и загатва безсъмнено за нещо вкусно. Лицето на леля Клоу е обло и черно и така лъщи, като че е намазано с белтък — също както чайните бисквити, които тя често прави. Под пъстрото и колосано боне пълното й лице сияе от задоволство. Но трябва да признаем, че това задоволство се примесва с известно самодоволство, което подобава на жена, всеобщо призната за най- добра готвачка в целия този край.
Тя наистина бе готвачка по призвание. Това й беше в кръвта. Всяко пиле, всяка пуйка или патица в задния двор трепваха, щом като я видеха да се приближава, защото предчувствуваха близкия си край. А леля Клоу наистина беше погълната до такава степен от мисли върху всевъзможните начини на пържене, печене и варене, че не можеше да не навява ужас на всяка жива птица, склонна да размишлява. Нейните произведения от царевично брашно — всякакви видове баници, пирожки, бюречета и безброй още други — бяха неразрешима загадка за по-неопитните й колеги. Тя тресеше от смях пълните си бедра, когато със заслужена гордост разказваше за безплодните опити на другите готвачки да достигнат до висотата на нейното изкуство.
Гостите, които идваха в господарската къща, и приготовленията за официални обеди и вечери, развижваха цялата енергия на леля Клоу. Нищо не я радваше толкова много, колкото вида на куп куфари, стоварени на верандата, защото те предвещаваха нови усилия и нова слава.
Ето точно сега леля Клоу надзърта в тенджерата. Да я оставим на нейното приятно занимание, докато довършим описанието на цялата колиба.
В единия ъгъл на стаята имаше креват, грижливо подреден със снежнобяла покривка, а край него беше постлан голям хубав килим, който по безспорен начин доказваше, че леля Клоу не е на последните стъпала на живота. И леглото, и килимът, и целият ъгъл показваха, че на тях се гледа с особена почит и те — доколкото е възможно — бяха опазени от нашествията и пакостите на младите палавници. Всъщност този ъгъл беше гостната на колибата. В другия ъгъл имаше креват с много по-скромна външност — очевидно предназначен за спане. Стената над огнището беше украсена с няколко многоцветни литографии със сюжети от светото писание и с портрета на генерал Вашингтон, нарисуван и оцветен по такъв начин, че този герой много би се учудил, ако някога му се случеше да се види в този вид.
На груба скамейка в ъгъла две къдрокоси момчета с блестящи тъмни очи и пълни лъскави бузки наблюдаваха първите стъпки на едно малко момиченце, което, както бива обикновено, се изправяше за малко на крачетата си, опитваше се за момент да запази равновесие и след това се търкулваше на пода. Всяко негово падане се посрещаше с възторжени викове като нещо наистина забележително.
Пред огнището имаше маса с разкривени, ревматични крака, постлана с покривка, върху която се мъдреха цветни чаши, чинийки и други принадлежности; това показваше, че наближава време за вечеря. Пред тази маса беше седнал чичо Том — най-добрият работник на мистър Шелби. Тъй като той ще бъде
