насочи към религията.
Едва след раждането на Хари Елиза почна да си възвръща душевното спокойствие. Сърдечните й рани заздравяха, нервите й се успокоиха и с малкото същество до себе си тя се почувствува отново щастлива до момента, когато мъжът й бе насила откъснат от фабриката и наново поставен под тежкия гнет на законния му господар.
Верен на думата си, фабрикантът посети мистър Харис две седмици след отвеждането на Джордж. Той се надяваше, че гневът му е преминал и опита всички възможни доводи да го склони да върне Джордж на предишната му работа.
— Няма смисъл да си хабите повече думите, сър — каза твърдоглавият господар. — Аз си зная работата.
— Нямам намерение да се меся във вашите работи, сър. Мислех само, че би било, във ваш интерес да го върнете във фабриката при условията, които ви предлагам.
— Много добре разбирам намеренията ви. Видях как си намигахте и шушукахте, когато дойдох да го взема от фабриката. Но вие не можете да ме надхитрите така лесно. Ние живеем в свободна страна, сър. Джордж ми принадлежи и аз мога да правя с него, каквото искам. Това е то!…
Така пропадна последната надежда на Джордж. Занапред го очакваше живот, пълен само с непосилен труд и мъки, утежнен още повече от ежедневните обиди и унижения, измисляни от злобния тиранин.
Глава III
СЪПРУГ И БАЩА
Мисис Шелби отиде на гости. Елиза остана на верандата и тъжно гледаше след отдалечаващата се карета. Неочаквано някой сложи ръка на рамото й. Тя се обърна и щастлива усмивка озари прекрасните й очи.
— Ти ли си, Джордж? Как ме уплаши! Много се радвам, че дойде. Господарката излезе и ще се върне чак довечера. Да отидем в стаята ми. Там ще можем спокойно да поговорим.
Тя го поведе към малката си спретната стая, от която се излизаше на верандата. Там обикновено седеше тя и шиеше, близко до своята господарка, за да може да чуе, ако я повика.
— Колко се радвам! Но защо не се усмихваш? Я погледни Хари колко е пораснал!
Момченцето се държеше здраво за полата на майка си и гледаше срамежливо баща си през спуснатите си къдрици.
— Не е ли красавец? — запита Елиза. Тя приглади дългите му къдри и го целуна.
— По-добре никога да не беше се раждал! — каза Джордж с горчивина. — По-добре и аз самият да не бях се раждал на тоя свят!
Учудена и изплашена, Елиза седна до мъжа си, облегна се на рамото му и избухна в плач.
— Недей, Елиза — каза той нежно. — Много ми е тежко, че ти причиних такава мъка. Горкото ми момиче. Много ми е тежко. О, по-добре никога да не ме бе срещала. Може би щеше да бъдеш щастлива.
— Джордж, Джордж! Как може да говорищ така? Нещо страшно ли се е случило? Какво ни заплашва? Не бяхме ли досега ние с теб много щастливи?
— Да, бяхме щастливи, мила моя — каза Джордж. Той взе детето на коленете си, загледа се в прекрасните му тъмни очи и почна да милва дългите му къдри.
— Колко прилича на тебе, Елиза! А ти си най-красивата, най-добрата жена, която съм виждал. О, по- добре никога Да не бях те срещал!
— Но, Джордж, какво приказваш?
— Така е, Елиза. Какво друго ни очаква? Мъки, само мъки, Животът ми горчи като пелин. Просто изгарям от мъка. Аз съм един беден, нещастен, жалък роб, който ще завлече и тебе в пропастта. Какъв смисъл има да се учиш, да се стремиш към нещо — да бъдеш нещо? Какъв смисъл има да живееш? По-добре да умра!
— Мой мили Джордж, грехота е! Зная колко ти е мъчно, че загуби мястото си във фабриката, че имаш жесток господар. Но моля те, бъди търпелив, може би нещо…
— Търпелив? — прекъсна я Джордж. — Не бях ли търпелив? Казах ли дума, когато той дойде и без всякаква причина ме взе от фабриката, където всички бяха така добри с мене. Не му ли давах цялото си възнаграждение до последния цент, а всички казваха, че работя добре.
— Да, това е ужасно — каза Елиза. — Но все пак той е твой господар.
— Мой господар! А кой го е направил мой господар? Това не мога да разбера. Какви права има той над мен? И аз съм човек като него; дори по-добър. Разбирам и се справям с работата по-добре от него; чета по-добре от него, пиша по-добре от него — и всичко това дължа не на него, а на себе си, дори против неговата воля. Какво право има той да ме превръща в товарно животно. Взе ме от фабриката, от машините, от кОито няма и понятие, и ме кара да върша неща, които всяко животно може да върши. Той казва, че иска да ме унизи и оскърби и нарочно ми дава най-мръсната, трудна и позорна работа.
— О, Джордж, Джордж, ти ме плашиш. Никога не съм те чувала да говориш така. Боя се да не направиш нещо ужасно. Разбирам те — много е тежко, но бъди въздържан, Джордж. Моля те, заради мене, заради Хари!
— Винаги съм бил въздържан и търпелив, но от ден на ден става все по-лошо и по-лошо. Никой човек от плът и кръв не може да издържа повече. Той не пропуска случай да ме измъчва и ругае. Мислех си: ще си върша работата добре, ще мълча и все ще ми остава свободно време за четене и учене. Но колкото повече работя, толкова повече той ме товари с работа. Казва ми, че макар и да мълча, в мен се е вселил дяволът и той ще го извади на бял свят. Дяволът ще излезе скоро — но съм сигурен, че няма да му хареса.
— Боже мой! Какво да правим? — тъжно промълви Елиза.
— Вчера например — продължи Джордж — товарех камъни в една талига. Синът на господаря, младият мистър Том, се въртеше наоколо и започна да плющи с камшика толкова близо до коня, че животното се изплаши. Казах му много учтиво да престане, но той продължи. Повторно го помолих, а той се обърна и почна мен да удря. Хванах му ръката, той започна да вика, да рита и изтича при баща си; оплакал му се, че съм се бил с него. Бащата дойде разярен и се развика, че ще ми даде да разбера кой ми е господар. Върза ме за едно дърво, накърши пръчки и каза на сина си, че може да ме бие, докато се умори. И той го направи. Ще го накарам да си спомни за това някой ден!
Лицето на младия човек потъмня, в очите му блесна пламък, от който младата жена потрепери.
— Кой направи този човек мой господар? Ето това искам да знам? — каза той.
— А аз — каза Елиза тъжно — винаги съм мислила, че ако съм истинска християнка, трябва да се подчинявам на господаря и господарката си.
— Твоят случай е съвсем друг. Теб са те отгледали като собствено дете: хранили са те, обличали са те, грижили са се за тебе, учили са те и са ти дали добро възпитание. Ето защо могат да имат известни права върху теб. Но аз? Аз съм получавал само ритници, удари и ругатни или в най-добрия случай никой не се е интересувал за мене. Какво им дължа? Стократно съм заплатил, каквото са похарчили за мене. Не, няма повече да търпя, няма — извика Джордж и стисна свирепо юмруци.
Елиза трепереше и мълчеше. Тя никога не беше виждала мъжа си в такова състояние. И нейните схващания се огънаха като тръстика в бурята на тези чувства.
— Помниш ли Карло — продължи Джордж, — бедното малко кученце, което ти ми подари. То бе единствената ми утеха: спеше до мене, следваше ме навсякъде и така ме гледаше с умните си очи, сякаш разбираше моята мъка. Онзи ден, точно когато му давах остатъци от храна, която бях намерил на боклука, мина господарят и се развика, че съм го хранел за негова сметка, на негов гръб и че той не можел да издържа и кучетата на негрите си. Заповяда ми да вържа камък на шията му и да го хвърля във вира.
— Джордж, но ти не направи това, нали?
— Аз ли? Не! Но той сам го направи. Господарят и синът му Том замеряха нещастното давещо се животно с камъни. Бедничкото, то ме гледаше толкова жално, като че се чудеше защо не му помагам. След това ме биха с камшик, загдето аз не съм го удавил. Нищо от това. Господарят ще се увери, че с камшик няма да ме укроти. Ще дойде и моето време, ако продължава така…
— Какво си намислил, Джордж? Не влизай в грях, моля те. Уповавай се на бога и той ще те спаси.
— Аз не съм християнин като тебе, Елиза. Сърцето ми е изпълнено с горчивина и не мога да се осланям
