Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Когато у Станислав се събираше компания, Виконта рядко, ни в клин ни в ръкав, започваше да разказва за чужди страни. Беше изключителен сладкодумец. Всички притихваха, слушаха със затаен дъх, от страх да не би да спре да разказва така, толкова неочаквано и безпричинно, както беше започнал.

Начеваше винаги от средата, от някаква неразбираема отправна точка, която очевидно му се струваше ключова. Например:

— … Бял пояс около гора. Бели дървета… по-точно бели СКЕЛЕТИ на дървета в отвратителна, отровна мъгла. Сякаш не си в девствен лес, а в някакво забравено от Бога, дишащо изпарения, гробище… гробище на нечовеци… А сред вълмата пара — бодливи растения с остри листа, които тук наричат „трънения венец на Христос“… И гигантски паяци, опънали паяжини между растенията… Почвата изобщо не се вижда, защото е покрита с гъст, уродлив мъх и ями, пълни с черна вода. По всеки белезникав ствол растат гнусни, слузести, разноцветни гъби…

Тясното му лице посивяваше, сякаш от непоносима вътрешна болка, гласът му спадаше — споменът го измъчваше. Тези разкази, всъщност не те самите, а начинът, по който говореше, правеше изключително впечатление на слушателите. Разбира се и на Станислав. В такива минути Виконта му приличаше я на свръхчовек, я на същество от ада, я на върколак. И му се струваше непознат… Но веднъж прочете един от неговите разкази в книжка на издателство „Географ“ (май че автор беше Кауъл2 „В сърцето на гората“). Съвпадението беше почти пълно. В първия момент не повярва на очите си. После се ядоса. Накрая му се възхити. Помисли си: „За чий дявол го правиш, хвалипръцко неден?“

Разбира се, че беше самохвалко. И то във всичко — в разговорите, в литературните си пристрастия, в обикновения живот. Заставайки на опашката пред павильона за бира той можеше с неописуемо високомерие да попита: „Я да чуя кой не се страхува да си признае, че е последен?“ Това ужасно стряскаше треперещите от махмурлук и нетърпение алкохолици…

В стаята му на ниска полирана масичка се мъдреше широка дървена черна чаша от остров Минданао, изписана със златисти дракони. В нея имаше към тридесетина лули — от самоделни, разкривени негърски до тежки произведения на изкуството от чемширено дърво — музейни експонати, антикварни и с надписи… Той машинално заравяше лявата си, с липсващи пръсти ръка в тази воняща на изгорял тютюн купчина, безпогрешно изваждаше търсената лула, пълнеше я, палеше я с клечка кибрит, обвиваше се в дим, ароматен като пчелен мед, и присвиваше сляпото си ляво око… И изведнъж започваше да рецитира на пресекулки:

Ти седиш пред камината и огнените езици
танцуват наоколо, повтарят шарките на завесите,
ридаейки над римите, ти на мрака четеш сонети.
Замислено те гледа твоят фокстериер…
На софата дреме маймунка от Само,
кълбест мрак обвива картините на Вато.
Седиш пред камината с шал „димуамо“,
на коленете ти шумят страниците на Стак…

„Кой е Стак?“ — питаше Станислав. „Не ти ли е все едно? — отговаряше Виконта с величествено раздразнение. — Ами например СТА-нислав К-расногоров, доволен ли си?“ — „Добре, добре… А защо Само? Няма никакво Само, има Сомо“. — „Защото димуАмо звучи, а димуОмо не“. Така си беше: димуамо звучеше, а димуомо, по някаква причина, не…

Когато се запознаха в пети клас, той беше дребен, не опасен, но остроумен хулиган. Носеше клошпанталони и моряшка фланелка с походка на стар морски вълк. Беше майстор на пакостите. Веднъж, през пролетта на четирийсет и пета, заедно дежуряха в класната стая по време на междучасието. Съучениците им шумяха в коридора, а те седяха на перваза на прозореца на втория етаж и гледаха към двора. Отначало там нямаше нищо интересно, но после под самия прозорец се появи директорът на училището. С шапка. Виконта (тогава беше просто Кикон или Киконя) не издържа, изхрачи се и улучи.

Като на забавен каданс директорът се спря, внимателно сне шапката си, разгледа храчката и неописуемо, мъчително, влудяващо бавно взе да вдига глава…

Сякаш вятър ги издуха от перваза. Като две торпеда излетяха в коридора и тогава на Станислав му се стори, че Кикон е обезумял от страх: той се нахвърли на Татето — най-страшният, безпощаден и як хулиган от пети „А“ клас, и го удари по лицето!

Онзи се шашардиса. Беше с две глави по-висок от дребния Кикон и от височината на ръста си пулеше срещу него обезумелите си очи, очевидно изгубил връзка с реалността. Тогава Кикон го зашлеви още веднъж… И се започна!

„Кикон натупал Татето!“ — се разнесе из цялото училище. Веднага ги обгради тълпа от любопитни зрители и застъпници. Татето най-сетне осъзна какво става и ревейки като звяр се нахвърли върху нахалника, размахвайки едновременно и четирите си огромни крайника… Тъй че, когато директорът се показа в коридора, отначало дори не му обърнаха внимание.

„Кой направи това?“ — гракна даскалът и високо вдигна шапката си, но не го чуха, нито го видяха. „Прекратете боя!“ — гърмеше гласът на директора, но това вече не беше сбиване, а възпитателна работа, специална процедура и тя не можеше да бъде прекъсната просто така… И когато най-сетне редът бе възстановен и в настъпилата тишина шефът зададе ГЛАВНИЯ си въпрос: „Кой е дежурен?“, Кикон радостно откликна: „Аз!“. Веднага стана ясно, че той с окървавения си нос, насиненото око и разкъсаната до пъпа риза не е престъпникът, че не е бил ТАМ, че е бил ТУК, а кой е бил ТАМ той не знае и не би могъл да знае…

„Къде умният човек скрива листо? — В гората“3. Честъртън те прочетоха след две-три години и не се впечатлиха особено. Бяха се запознали вече с Конан Дойл, Луи Бусенар и Понсон дьо Терайл4.

През лятото на четирийсет и пета в ръцете на Кикон избухна детонатор. С други хлапета бе отишъл извън града, където по бившите бойни полета все още гниеха непогребани трупове и се въргаляха хиляди и най-разнообразни оръжия. От тази експедиция той донесе вкъщи цял чувал боеприпаси — най-вече жълтеникави макарони бездимен барут, кълбета бикфордов шнур и огромно количество разнокалибрени патрони за всякакви видове стрелково оръжие. Скри ги в мазето, а в своята стая занесе само една красива многоцветна метална тръба с размерите на молив. Взе да я човърка с нож, за да я разглоби. Тя гръмна.

За късмет баба му бе вкъщи, извика познат лекар и закараха Кикон във Военномедицинската академия. Наложи се да му отрежат три пръста на лявата ръка — останаха само кутрето и безименният. В лявото му око завинаги остана малка частица — беше медна и не можаха да я извадят с магнит. Взривът бе отнесъл голямо парче месо с кожа от дясната ръка. С цел да възстановят, доколкото може, загубата, лекарите направиха така, че ръката да зараства към корема и всеки ден дърпаха мястото с нагорещени щипки, за да не се срастне напълно с корема. (Очевидно подобни операции тогава са били на мода. В стаята заедно с Кикон лежеше войник, на когото докторите по същия начин възстановяваха изгубената в боя красота — лявата му ръка бе залепена за мястото, където той преди е имал нос. С изключение на това, според Кикон, воинът си бил от здрав по-здрав. Два пъти в месеца той напускал клиниката, тръгвал по жени, напивал се, биел се и мястото на срастването се късало. Сутрин се връщал окървавен в стаята и докторите започвали отначало.)

Киконя пролежа в болницата повече от половин година и когато отново се появи в училище, бе съвсем различен. Беше станал интелектуалец. Оказа се, че е начетен, добре играеше на шах и доста сносно четеше на немски и английски. С него бе вече интересно да се разговаря за книги, за кино и за марки. Беше в състояние с изискана небрежност да разказва за Мато Гроос, Гранд Сабана и тайнствените mesas, послужили като първообраз на „Изгубения свят“5. Без запъване цитираше имената на първобитни чудовища, обитаващи блатата на Конго и