защото никак не му се искаше да излиза навън — в купето все още бе топло.
— Не мисля — отвърна Иван. — Предполагам, че те са я демонтирали преди това. Почакайте, Стас Зиновиевич, не излизайте засега. Имам в багажника някакви дрехи — може да не са вашият номер, но все пак ще сте по-добре, отколкото с тези болнични дрипи…
— Добре — каза той послушно. — Чакам.
Трябваше още веднъж да обмисли ситуацията. Самостоятелно. Без Едик. Без Кузма Иванич. Без Николас. Без свитата, която в този момент обичаше повече от всичко на света. Без своето знаменито Министерство на пробите и грешките… Някъде сбърках, помисли си той. Нещо много важно не съм разбрал навреме (отдавна, много отдавна!) и именно заради това днес се оказах в небрано лозе.
… „Салам от човешко месо…“ Не, не е, това е само фигуративно казано. Нещо друго ми бе казал той преди много време, преди много години, когато още нищо не беше решено, когато всичко едва започваше и нищо още не изглеждаше окончателно. (За президента Красногоров всичко започваше, а за член- кореспондента Киконин вече всичко е било решено и се е развивало с пълна сила.)
… „Боговете даряват Предназначението. И онзи, който получи този дар, става един от тях… Ти дори не можеш да си представиш, мой Стак, какво рядко нещо е ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО!“
… Виконте, приятелю, ти единствен ми остана. Как така се случи, че именно ти се оказа сред моите неприятели? Да, ти не си приятел на човечеството, ти си враг на неговите врагове. Но нали и аз също! Как се оказа между нас генерал Малнич с просташкия си лик на лъжец и мошеник? Защо моят божествен дар е безсилен пред него?
Не виждаше отговор.
Честно казано и въпрос не виждаше. Ставаше нещо смътно, необяснимо и хлъзгаво като парче лед. Отдавна бе отвикнал от това — бе вече разглезен. Чувстваше се необикновено стар, слаб и безсилен. Беше мъчително и гадно чувство, каквото се случва в лош сън, когато искаш, но не можеш да се събудиш…
Заслуша се. Отвън се чуваше някакъв шум. Сякаш оправяха шушляков плащ. Кой сега помни какво е това шушляков плащ? Впрочем Ванечка е прав — по-добре е от тези лилави наполеонки… Плащът още един път шумна и изведнъж някой се засмя. Не беше познат. Не беше Ванечка.
… Той се дръпна силно и удари главата си в стъклото на дясната врата. Пред лявата стоеше баскер, гледаше го със святкащите си червени като въгленчета очи и се смееше.
Изпита внезапен задушаващ ужас. Тик, който сви душата му в точка. Безумие, вцепеняване, изгуби себе си. Баскерът продължаваше да стои неподвижно, да го гледа — като мрачен ескиз на Франсиско Гоя и също толкова неправдоподобен.
… Говореше се, че имат поглед на базилиск58, под който набелязаната жертва се вкаменявала, онемявала и кръвта й спирала. Говореше се, че някои баскери откъсвали краката на човека и го оставяли да поизгние. После се връщали и го изяждали. Говореше се, че всъщност не обичали да убиват — не харесвали прясно месо. Говореше се, че ако не виждаш друг изход, е по-добре да се застреляш…
Първият шок премина, той беше целият в ледена пот, но вече разбираше всичко. Отново бе старият, обладан от гордост, злобен и властен човек, привикнал да подчинява и отвикнал да се подчинява. Не желаеше нито да умира мъчително, нито да се застреля, за да избегне мъките. Искаше да живее. (Колко много загуби за едно денонощие!… Проклета нощ. Проклета липса на късмет…) Той не откъсваше очи от мрачното видение зад стъклото, протегна ръка и отвори жабката. Пистолетът не беше там. Прапорщикът го беше откраднал. Впрочем пистолетът беше газов и безполезен срещу баскера. (Колко необратими загуби само за една нощ!) Свиня, помръдна устни той, без да издава звук. Обхвана го пристъп на омраза, която потисна всички останали чувства. Опипа пространството под седалката, там където Ванечка тайно държеше осколъчна граната за всеки случай.
Глупавият прапорщик не я беше намерил и сега той я стисна в юмрука си, със зъби издърпа шплента и протегна свободната си ръка, за да отвори лявото стъкло.
Но баскерът вече го нямаше.
Гадино умна. Мамицата ти! Излезе навън и внимателно обиколи колата, държейки гранатата, готов да я хвърли или в краен случай просто да разтвори пръсти. Вървеше през непроницаемата мъгла. Нищо не се виждаше. Абсолютно нищо. Светеха само габаритите на колата, но не осветяваха нищо.
Заобиколи колата и видя в отворения багажник Ванечка, който лежеше там неподвижен и го гледаше. Ванечка беше съвсем малък. Черна, лепкава локва заливаше целия багажник. Ванечка беше в съзнание, но мълчеше. Нямаше крака.
После заговори. Гласът му бе като звъняща струна.
— Гос-с-сподар-ю-ю, доубийте ме… — и умря.
Той видя как животът си отиде от черните неподвижни очи и как тялото, което преди малко бе пружина, натегната до край от болка и ужас, омекна…
Остана неподвижен няколко секунди.
(Никога не бе знаел как да се държи с мъртвите. Десетки хора бе изпратил вече ТАМ, но така и не се научи да склони глава, да докосне с устни леденото чело, да се изправи и отново да склони глава… Това му се струваше театър. Евтина самодейност. Представление — неизвестно защо и пред кого.)
После протегна свободната си ръка към сънната артерия на Ванечка. Нямаше пулс. Ванечка вече не беше тук. И никога нямаше да бъде. Затвори капака на багажника и сякаш внезапно се събуди. Обкръжаващият го свят, току-що съществуващ отделно и някак далече, се стовари отгоре му безпощадно. В този свят (освен ледена мъгла) имаше леден студ и вятър, ледена безнадеждна самота и мъртвешката воня на звяр, който доскоро бе тук и може би все още бе наблизо: гледаше, чакаше, преценяваше, решаваше…
Потрепери целият. Ръката му стискаше гранатата. Усети металическия вкус на шплента, който все още стискаше със зъбите си. Дойде на себе си и си спомни какво именно трябва да направи. Не можеше да върне шплента обратно. Изплю го. Гранатата остана в него. За всеки случай. Не срещу баскера — изведнъж придоби увереност, че звярът е заминал, че ще се върне след няколко дни, за да разпори със стоманените си нокти капака на багажника и да стигне до онова, което бе вътре. За да попречи на това, сега трябваше да се насили и за пореден път да преодолее себе си — да върви, да пълзи, ако е необходимо, но да намери хора, каквито ще да са, макар по-добре свои.
Вървеше бавно, почти не усещаше вкочанените си нозе, с които несигурно, като слепец, напипваше пътя. Не виждаше почти нищо пред себе си, беше протегнал напред свободната си ръка и грижливо притискаше към гърдите си юмрука с гранатата. Не мислеше за нищо. Ако имаше начин да си върне способността да мисли, сигурно щеше да мисли само за това, колко проклета бе тази нощ и за това, че няма да я преживее. Страхът тихо го ядеше и той запя: „Закука сива кукувица… по ранина, на разсъмване…“ Пееше, стараейки се да подражава на интонацията на майка си, но не знаеше украински, просто помнеше думите, мотива и интонацията наизуст. „Ой заплакали са юнаците… хей-хей, в чужбина в затвора…“ Беше забравил думите и започна отначало. Вярваше, че това ще му помогне. Страхът му вече побеждаваше разсъдъка. Но нищо не се случваше. Очевидно заклинанието притежаваше сила.
После, когато мъглата започна да се разсейва, когато на небето се появи и увисна над черната стена от храсталаци нащърбената мътна луна, той, ни в клин ни в ръкав, си спомни съчинената някога от него и отдавна забравена песничка с туристически мотиви:
Защо там мечките и слоновете бяха заедно? Кои бяха тези „ние“? Някога песничката беше съвършено конкретна, той ясно помнеше това, но сега всичко се беше изтрило, изветряло и за нищо не ставаше. И за никого. Не и за него. Не и за този бетонен път. За тази мътна огризка космическа беда над косматите храсталаци. Не и за самите храсти, където живее нещо по-зло от мечка, макар и, слава Богу, по-малко от
