— Какво ти рядко. Никога.
— С тебе никога. А с нас, обикновените хора, общува, но рядко.
— И защо не го е спасил, като е „идеалният“? Или е специалист само по президентите?
— Там е работата, мамка му. Точно там! Очевидно срещу ръжен не се рита.
— „Който нищо не прави, той не бърка“ — цитира Роберт и отново млъкнаха.
По коридора прошумоля (отдясно наляво) още една монахиня (и тази с калимавка) с дебел сноп листа в ръка. Беше тихо, като в приемната на някакво високо превъзходителство, но колкото и да напрягаше слуха си Роберт, от болничната стая не излизаше нито звук и бе абсолютно невъзможно да си представи какво прави там онзи странен инвалид в син халат със сребърни дракони.
Тогава Роберт ни в клин, ни в ръкав (но по принцип ясно защо) си спомни неотдавнашния разговор между сенсея и човека, изпратен от Аятолаха по повод на Интелигента, когото наричаха дружно и без да се наговарят „нашия професор“. „В икономиката нашият професор притежава по-скоро убеждения, отколкото познания“ — бе казал тогава човекът на Аятолаха. И сенсеят вежливо отбеляза, че това звучи като цитат. „То си е цитат — рече човекът на Аятолаха (излъскан, с дълго лице, с дълги ръце, изобщо дълъг, страшно вежлив и много елегантен — от лакираните си обувки до употребяваните цитати). — Но съгласете се, че е цитат на място“. „Така ли? И откъде е?“ „Представете си, не помня. Имам странна памет: добре запомням текстове, но изобщо не помня откъде са цитатите“. Тогава сенсеят погледна Роберт и Роберт не го подведе: „Андре Жид. «Подземията на Ватикана». В превод на Лозински. Цитатът не е съвсем точен“. „Благодаря“ — каза му сенсеят и отново се обърна към човека на Аятолаха. Очевидно заговориха за подробностите (сега вече е ясно за какви: как по-ефективно да постъпят с горкия Рийзалтинг-Форс) — във всеки случай Роберт бе изпратен да прави турско кафе…
— Все пак жалко — каза внезапно Тенгиз.
— Разбира се, че е жалко — съгласи се Роберт. — Той, горкият, така се измъчи, и то напразно. Но затова пък се научи да обръща тръбата!
— Коя тръба?
— С голям диаметър.
— Абе аз не за него! — каза Тенгиз с досада. — Мамка му. С него всичко е ясно. Аз за завалията Ядозуб. Зная всичко за него. Повече от вас. И той е едно зрънце… Знаеш ли, че веднъж пред мен взе да разсъждава защо с удоволствие гледа кученца и котенца, а от малки деца му се повръща? Защо до сълзи му е жал за болно куче, а за някой клошар никак. Казва как старица разхожда мопса си, стар като египетски сфинкс, съвсем вече схванат — на мопса съчувства, а старицата и в ковчег би гледал с отвращение… Тогава му казах: може би просто много обичаш животните, Олгоша дробна черта Хорхоша? И знаеш ли какво ми отговори? Не, каза той. Аз просто никак не обичам хората. Изобщо не ги обичам. Никого. При това ме погледна, като че вижда купчина пресни лайна. Изобщо без да се притеснява и дори предизвикателно.
— Да-а, страшно симпатичен беше човекът, лека му пръст. Само че за какво му беше да трепе Интелигента?
— Ти ли, мамка му, ме питаш? И защо всъщност смяташ, че е трепал някого? Може би той по такъв, мамка му, сложен начин се е самоубил?
— Това възможно ли е? — осведоми се Роберт.
— Откъде, мамка му, да знаем какво е възможно и какво не, когато става дума за хомо сапиенс? Според мен да се помни всичко, както помниш ти, изобщо не е невъзможно, мамка му. Или да управляваш хлебарки, като нашия Велв.
— Разбрах.
— И?
— Край. Разбрах те. Разбрах какво искаш да кажеш… Една минута.
Роберт стана. Отляво се приближаваше потенциалният противник — с бърза крачка, енергично, напористо — и зад гърба му като хоругва, като рицарски плащ се виеше и трептеше във въздуха сребрист шлейф, някакво леко, полупрозрачно мержелеещо се покривало. Противникът беше прегърнал с две ръце доста дебел рулон от тази материя. Всичко това изглеждаше доста странно, но на Роберт в момента не му беше до подробности, макар и странни. Втурна се и застана пред вратата.
— Аз само да го предам — каза вражеският бодигард с неочаквано умолителна интонация. Роберт мимоходом отбеляза, че мъжът никак не се е задъхал, сякаш изобщо не е крачил бързо, почти тичайки. И изражението на лицето му бе напълно човешко, а не на вълче. И изобщо…
Роберт сви устни и като се обърна, тихичко почука на вратата. Тя се отвори мигновено, сякаш там стояха и чакаха с нетърпение това почукване. Зад вратата цареше непрогледна тъмнина, лъхна го жега като от сауна. Сенсеят вече протягаше дългите си жадни ръце и мърмореше нетърпеливо: „Давайте… Хайде! Какво има?“
Роберт се вкамени. До него изшумоля копринено сребристата тъкан, докосна лицето му (слабо изпукаха статични заряди), а той не можеше да откъсне очи от мрачното видение: на слабата светлина на нощната лампа, изправена като готическа фигура — гаргойл, горгона, харпия — с черни ръце върху одеялото в постелята, седеше мумия с полуотворена хлътнала уста, с разрошени като сухи кълчища коси, тъмножълта, мъртва, а кръглите й неподвижни очи светеха в червено…
Вратата се хлопна и Роберт въздъхна, идвайки на себе си като след кратко безсъзнание. Вражеският бодигард мърмореше нещо на ухото му, но той не го чуваше. Проклето да е всичко, мислеше си безсилно. За какво… е всичко това, ако свършва така? Не искам!
Той сякаш бе погледнал, бе се гмурнал в преизподнята, в адската сяра и изплувал изгорен, покрит с пот.
— Ако разрешиш, аз все пак ще тръгвам — каза Тенгиз.
Роберт го погледна. Очевидно, Тенгиз нищо не бе видял. Очевидно, отстрани всичко изглеждаше напълно обикновено, пристойно, нормално — никакво общо позеленяване, помътняване на взора и други признаци на кратковременна психопатия.
— Не ми харесва колата да е отключена — поясни Тенгиз. — Всичко става.
— Да, разбира се — проговори Роберт небрежно. — Върви. Аз ще се оправя.
— Ако нещо… — каза Тенгиз многозначително, поглеждайки към потенциалния противник (който отново разлистваше списание до телевизора).
— Разбира се — каза Роберт.
— Чао — рече Тенгиз и се отдалечи, стъпвайки безшумно по пътеката.
Роберт застана пред прозореца сред палмите и наблюдаваше как Тенгиз бърше стъклата на колата, номера, покрива… По небето облаците тичаха неестествено бързо за декември, заплашително бързо, както понякога ги даваха на кино, и Роберт изведнъж измисли гатанка: „Нямат нозе, а тичат бързо — що е то?“ Добра е, помисли си. Трябва да я подаря на сенсея. Когато това свърши. А то ще свърши — рано или късно, така или иначе…
Гатанката се получи, но не беше истински въпрос. Чувстваше го. Поредният неистински въпрос. Празнословие. Фраза с въпросителна накрая. Впрочем никой никога не може да каже ще има ли полза от въпроса, или не. Трябва да се опита. Методът на пробата и грешката. Историческите проби и тъпи грешки.
Той записа в паметта си: „Нямат нозе, а тичат бързо — що е то?“ За всеки случай. Бореше се със спомена, който изведнъж нахлу в съзнанието му, по чиста аналогия изпълзя от тинята на паметта като мрачно, уродливо животно… Оказа се невъзможно да го игнорира и той внимателно си позволи да си спомни. Не изцяло. На абзаци. За да не си спомни нещо излишно. Непрекъснато се натъкваше на излишни неща и трескаво ги натикваше обратно в най-дълбокото…
… Обаждане в ада — ето какво беше това. Господи, сенсеят никак не искаше да се обажда! Хвърляше къчове, съскаше, злобееше, почти физически се измъчваше, но в края на краищата се обади — веднага стана фалшиво бодър, изпълнен с формален оптимизъм и измъчено съчувствие… А онзи вече умираше. Безнадеждно. От саркома на белите дробове. Роберт чуваше всичко това в слушалката (постоянното му дяволско задължение — да слуша в слушалката, ако няма отменящо разпореждане, дяволите да ги вземат тези порядки…). „Стени, миличък… Толкова се мъча… толкова се мъча… Остави и забрави. Това не е наша работа… Такава разплата, Стени…“ (Слаб глас от димящия пъкъл. И видение: задимена, черна, затворена отвсякъде стая. Черна кърпа върху нощната лампа. Безсмислено и безпощадно петно светлина върху
