чаршафите. Задушно. Страх. Болка. Смърт.) И хаотично тичащи (като подплашени хлебарки) безсмислени въпроси: какво „да остави, да забрави“?, за каква „разплата“?, каква е тази „наша работа“ — „не е наша работа?“ Дали сам сенсеят разбираше за какво иде реч? И изобщо чуваше ли? Мърмореше някакви жалостиви глупости: дръж се, дръж се, приятелю, трябва да се държиш, дръж се, моля те… За какво да се държи? И с какво? С какво да се държи? Не искам да мисля за това, каза си Роберт решително, но с тази му решителност нищо не се получаваше… Оказа се, че сега за нищо друго не може да мисли: жарка тъмнина, червените светлини на зениците и трескав шепот от миналото.
С периферното си зрение улови някакво движение и се обърна. На прага на стаята стоеше сенсеят. В своя раиран нелеп костюм приличаше на избягал затворник или на застинало привидение. Бе зелен и блед. Потен — големи капки пот се стичаха по челото, по шията му, по плешивата му глава. Очите му не мигаха. Той не беше на себе си.
Роберт направи крачка към него да го подкрепи за лакътя и да го доведе до креслото, но сенсеят отстрани дланта му, седна на дивана, поседя няколко секунди с изправен гръб, а после, сякаш нещо в него се скъса и рухна, както рухва умело взривена сграда, и лицето му веднага се сгърчи и изгуби израз.
Не трябваше да идва тук, помисли си Роберт ожесточено. Извади флакончето с нитрокор, изсипа на дланта си три хапчета и му ги предложи — сенсеят като послушно дете изплези език — обложен, с пукнатини… Не трябваше да идва. За какъв дявол изобщо дойде? Каква полза от него тук? Само напразно си къса сърцето… Вражеският бодигард остави списанието и с внимателен, дори съчувствен интерес започна да наблюдава ставащото. Само любопитни ни трябваха. Роберт направи крачка встрани, за да заслони сенсея с тялото си. Заслони го демонстративно и нагло: като искаш да гледаш, гледай ми задника…
— Той каза, че ще я изправи на крака — проговори неразбрано, сякаш с премръзнали устни сенсеят. Погледна Роберт с молба. — „Стани и върви“. И тя ще тръгне. А аз не вярвам.
Роберт мълчеше. Какво можеше да каже? Нищо не му идваше наум. И тогава се обади вражеският телохранител:
— Трябва да се вярва! — каза той разгорещено. — Трябва да се вярва! Щом го е казал ТОЙ, значи трябва да се вярва!
Сенсеят се обърна към него с цялото си тяло и отстрани Роберт, за да не му пречи. (Без никаква деликатност. Като предмет от обстановката.)
— Вие смятате това за възможно? — попита той с отчаяние.
— Не аз. ТОЙ така смята. — ТОЙ при него очевидно беше с главни букви. — Значи трябва да се вярва!
Сенсеят изблея нещо в отговор, нещо жалостиво до неприличие, но Роберт вече не ги слушаше. В коридора се появи ново действащо лице (откъм лявото стълбище): фигура, странно и в същото време страшно позната, но абсолютно неуместна тук — нисък човек с червено-кафяво лице, проблясващо като огънче на лула; дребен, набит, уверен. Спря, гледайки към тях, и в същото време бавно и откровено си вдигаше ципа. Застрахователят. Ангелът на Смъртта. Само неизвестно защо в лекарска престилка и дори с накривена хирургическа шапка. Какво прави той тук, помисли си Роберт, а в това време до застраховате ля се появи още една бяла престилка, и още една, и още — в коридора се събра цял консилиум. Взираха се почтително в онзи с червеното лице (всички до един бяха с папки под мишниците, с докторски слушалки на шиите, с бели шапки и почти всички с очила). Петима. Може би дори шестима. Ежедневната визитация с главния лекар начело — медицински отряд със специално предназначение.
Застрахователят (главният лекар?) завърши деликатната си процедура и на лицето му цъфна усмивка, която се стори на Роберт зловеща, въпреки че в действителност бе по-скоро иронична, а може би и дори приветлива.
— Пвиятелю мой! — провъзгласи главният лекар (застрахователят) със скърцащ, но висок и дори звучен глас. — Каква свеща! Вадвам се да те видя!
Виждайки го пред себе си, сенсеят (току-що мърморещ нещо за силата на вярата или вярата в силата) замълча и направи неуспешен опит да стане от дивана. Роберт пое протегнатата му напред ръка и му помогна да се изправи.
— Какво правите тук?! — възкликна сенсеят, гледайки застрахователя почти с ужас. — Как? Вие — тук?
— Аз имам намевение да купя това богоугодно заведение — обясни застрахователят, приближавайки се с усмивка — очевидно доброжелателна. — Всъщност аз вече го купих. Можеш да ме поздвавиш: вече съм собственик!
— Поздравления — каза сенсеят, а видът му изразяваше пълно и безнадеждно неразбиране.
— Благодавя. Надявам се, че ме поздвавяваш исквено?
Сенсеят издаде неопределен звук, а Роберт внезапно видя, че вражеският телохранител стои мирно и изпива застрахователя (главния лекар? собственика?) с предани очи. Настъпи нещо като класическа няма сцена: вкаменилият се телохранител, замръзнали в почтителни пози лекари, сенсеят, нищо не разбиращ, а по средата благодушно и гадно усмихващ се човек с черно-червено лице, блестящо като огън на скъпа лула.
И тогава вратата на стаята се отвори внезапно и в коридора излезе с количката си пъстрият инвалид. На рамото си държеше руло прозрачна тъкан, а количката буташе сгърбена вещица със землисто лице, полуотворена хлътнала уста и червени очи.
— „Казвам ти: стани“ — провъзгласи инвалидът пронизително и ликуващо, сякаш изсвири в тръба. — „Вземи си постелята и си върви вкъщи“! На всекиму да се въздаде според вярата му!
Никой не успя да се опомни и никой не успя дори да се учуди, когато коленете на жената се подгънаха, тя вдигна страшното си лице с внезапно умрели очи и рухна на килима меко и безшумно, както умеят да падат опитните епилептици. Или алкохолици, загубили равновесие.
— Може би все пак ще запалиш? — попита Тенгиз внимателно.
— Не. Ще се въздържа. Мисля, че той ще дойде сега.
Роберт се стараеше да говори спокойно. Пред очите му бе Татяна Олеговна — как пада по гръб, обърнала към тавана мъртвото си лице… и тичащите към нея отвсякъде бели престилки… и тревожните звънци все още звъняха в ушите, и нечленоразделният шум на множество гласове и пискливите неразбираеми заповеди: „таразепам, инжекция!“ и страшният глас на застрахователя-собственик: „Идиот космат! Полудя ли? Кветен негвамотен!“ И над всичко това сухият непреклонен глас на сенсея: „Вървете в колата. Моля ви, в колата!“ — глас на командор, а краката му треперят, старчески тънки крака в тесни панталони на райета…
— Лошо, а? — попита Тенгиз съчувствено.
— Да — промърмори Роберт.
— Ако знаех какво става с човек след смъртта — каза дълбокомислено Тенгиз, — изобщо нямаше да живея.
— След смъртта с човек нищо не става. Всичко, което става след това, става с трупа му.
— Сигурно е така — каза Тенгиз.
— Недей да философстваш. Не умееш.
— Нямам и намерение. Просто те отвличам от мрачните мисли.
— По най-добрия начин.
— Естествено. Как да се отвлечеш от неприятни мисли ли? Като си спомниш, че си смъртен. И нещата веднага застават на местата си. Появява се мащаб, разбираш ли?
— Разбирам. Само че: „Когато си представя, че бирата се състои от атоми, не ми се ще да я пия…“ Ето го, май идва. Пали.
— Запалил съм. Нали парното работи…
Роберт не го слушаше. На обширното стълбище излезе и веднага се обгърна с ръце сенсеят. Не беше сам. Застрахователят-собственик излезе заедно с него и те се спряха на най-горното стъпало, продължиха да разговарят. И двамата имаха лоша артикулация и отначало Роберт успя да прочете по устните им само странната фраза на собственика: „Ще му отпуснеш края ли? Аз какво ти обещах?“ Тогава се обърна и Роберт вече не виждаше устата му, а сенсеят каза възмутено: „А защо трябва да ви вярвам? Какво толкова сте направили, че да ви вярвам?“ Собственикът отвърна нещо невидимо, обърна се в профил и заприлича на
