харесва много, но пък тя хич не го харесва. Той я тормози непрекъснато, нарежда й да не се вижда с други мъже, но самият той нито идва при нея да я види, нито й носи нещо, нито я води някъде, а отгоре на всичко, непрекъснато прави номера на всеки друг мъж, който я харесва, и особено на мен, тъй като…“
— За Бога, Гас, не можеш ли да поставиш поне една точка някъде в това?
„Е, защото аз сега съм важен за нея. За нещата, които причинява обаче, не е възможно да бъде подведен под отговорност. Искам да разбера какво право има това момче да бъде толкова ревниво, след като момичето не се интересува от него, както и какво бихме могли да направим, за да се отървем от него.“
— Ти или си изключително съвестен изследовател на литературните стилове — каза Хенри, — или всъщност именно ти си авторът на колонката на Беатрис Дис. Винаги съм се чудел как ли изглежда един от тези глупци — добави със замислен поглед към мен, сякаш бях музеен експонат. — Я ми кажи какъв е главният герой на тази твоя романтична история?
— Един призрак.
— Призрак? Призракът-ревнивец на Йола? Гас, драги, ти растеш с часове. Наистина ли мислиш, че би могъл да го прогониш с помощта на вестникарската колонка за разбити сърца?
— Той не се нуждае от изгнание.
— О, Гас, ти ще ме убиеш, изчезвай оттук.
— Ще го направя преди това — казах.
На другия ден — ново двайсет от преследвача на Йола. Не върви да се хваля с него. Останах си вкъщи, след като се обадих на шефа, че съм много тежко болен. Какво ми бе сторил — не става за печат.
Получих отговор на писмото си много по-бързо от очакваното. Не бях помолил за личен отговор, затова той бе отпечатан във вестника в този вид:
„За Г.С.:
Ако сме схванали вярно нещата, вие сте изправен пред много труден проблем. И друг път сме се сблъсквали с подобни случаи. Младежът, който преследва вас двамата, ще продължи да го прави, докато намира момичето за привлекателно според неговите си представи. Какво бихте могли да направите?
Бихте могли изцяло да се абстрахирате от него.
Или пък двамата заедно или поотделно, да го накарате да обсъди нещата с вас.
Или пък бихте могли да му намерите друг обект на внимание.
Бъдете много търпеливи. За ваше добро, не правете нищо прибързано.“
Сума ти пъти го препрочетох. Смятах тази Дис за експерт по подобни изнудвания, очаквах, че трябва да е наясно как да постъпим. А то какво? „Напълно го игнорирайте.“ Е, как да се ожениш за една жена, когато знаеш, че във всеки момент си изложен на опасността да се покриеш със слуз? „Обърнете се към добрата му страна — поговорете с него.“ Ама първо трябва да го хванеш. „Намерете му някоя друга.“ Да му хванем дама-призрак, а? И да я убедим да вампирясва с него.
Взех вестника и отидох при Хенри Гейд. Той обмисля нещата по-добре от мен.
Той захвърли вестника настрана.
— Четох го — каза, — очаквах отговора.
— Е, и какво мислиш?
— Мисля, че е добър пример да не кажеш нищо, с изключение на точното й попадение, че той ще ви притеснява, докато продължава да намира това момиче за привлекателно. Ум не ми го побира! — избухна, втренчен в мен. — След всичките тези години, нашият добър стар Гас е отново влюбен!
— Може би, точно затова и боли повече — казах, когато той престана да ми се хили като маймуна и сложи ръка на рамото ми.
— Предполагам, че е така. Понякога трябва да постигаш истината, стари приятелю.
Вкъщи ме чакаше писмо от Йола.
„Най-скъпи ми Гас,
Това е много неприятно за мен, но трябва да го направя. Предполагам с какво се сблъскваш храбро напоследък, защото той говори снощи с мен и ми каза какво ти е причинил.
Поради това, Гас, не ми пиши, не ми се обаждай по телефона и най-вече — никога, никога повече не се срещай с мен. Това е единственият изход за нас — болезнен и жесток, но е единственото разрешение.
Но, мили мой, не се опитвай да ме търсиш. Купих си един малък револвер и ако не ме послушаш, ще се самоубия. Не говоря празни приказки, Гас. Не ме е страх да го направя. Понесла съм достатъчно болки.
Любими, мили мой, сърцето ми плаче за теб с кървави сълзи!“
Прочетох го още веднъж и после опитах отново, защото някак си не виждах добре. После се хвърлих към телефона, но се сетих за револвера и се отдръпнах. Тя ще го направи, познавах я.
После излязох навън.
Хенри ме намери, след три или четири седмици. Не знаех точно, защото не давах пет пари за времето. Седях на една пейка с още неколцина господа.
— Махай се. Ти си Хенри. Помня те. Махай се оттук, Хенри.
— Гас! Я се вземи в ръце! Ти си пиян! Хайде вкъщи с мен!
Един от другите господа падна толкова ниско, че поиска от Хенри пари, за да му помогне да ме закара у тях. След като се озовах там, заспах непробуден сън.
Хенри ме събуди. Миеше лицето ми с гъба, напоена с топла вода.
— Отслабнал си дванайсетина кила; а може и да са повече — мърмореше той. — Пъпчасал си от мръсотия… десетдневна брада…
— Ти си наясно какво е ставало с мен — казах, сякаш това бе достатъчно, за да обясни и извини всичко.
— Така е, зная какво стана с теб — изрева. — Изгубил си кобилката си с нежната грива. Но опъна ли се, опита ли се да си я върнеш? Ами! Лежиш си проснат на земята и се оставяш да те ритат като никаквец!
— Но тя не би…
— Знам, знам. Тя не иска да те види. Но това няма нищо общо с въпроса. Тя те нарани и ти си свършен. Гледаш да избягаш, да се спасиш в мърсотии и гаден алкохол. Не осъзнаваш ли, че така изгаряш всичко чисто в себе си, оставяш само разваленото и в него наместваш нанесената ти рана.
Обърнах се с лице към стената, но това не спря гласа му.
— Стани, измий се и хапни здравата! Действай като човек, докато заприличаш малко на себе си.
— Няма — отвърнах мрачно.
Изведнъж той се се оказа до леглото ми, коленичи и ме сграбчи за рамото.
— Стига си бръщолевил — каза внимателно. — Гас, ти вече не си дете.
Отпусна се назад и седна. Трепереше и дишаше тежко. С рязко движение ме обърна по гръб и започна да ме налага по лицето с дясната си ръка — пляс от едната страна, пляс от другата, пак, пак и пак.
И тогава нещо в мен прещрака, измъкнах се заднишком от леглото, завъртях се и му отцепих една. Той приклекна, избягна моя удар и ми заби един ляв в слепоочието. Аз бях голям и изстискан, а той бе малък и жизнен. Голямо шоу беше. На финала той бе проснат върху килима.
— Благодаря ти, Гас — с болезнена усмивка.
— Защо ме разяри? Защо ме накара да те ударя?
— Приложна психология — опитваше се да стане, но още бе гроги. Помогнах му. Усетих подпухналия си нос.
— Пък аз си мислех, че психологията е умствен труд!
— Слушай, приятелю. Ние с теб заедно ще възстановим предишния Гас. Нанесена ти е дълбока и болезнена рана, нали така? Какво толкова намираш в това белоглаво момиче?
— Тя е… тя е… просто не мога без нея.
