Теодор Стърджън
Призрачен шанс
„Нещо ме преследва!“ — каза тя глухо и побягна.
По някакъв начин това ме грабна и заинтригува. Може би, поради това че бе толкова малка и крехка и с толкова бяла коса. Може би, защото с тази бяла коса и тъй нататък, тя изглеждаше толкова млада и безпомощна. Мисля, обаче, че стана най-вече заради това, което каза. „Нещо ме преследва“, а не „някой“. „Нещо“. И затова се затичах подир нея.
Настигнах я на пресечката и я хванах за рамото. Тя ахна и се отдръпна.
— Спокойно, госпожо — едва си поемах дъх. — Няма да му дам да те хване.
Закова на място толкова неочаквано рязко, че едва не я повалих на земята. Гледахме се един друг. Големите черни очи хич не отиваха на косите й.
— Какво те кара да спринтираш така в три часа през нощта?
— А теб какво те кара да се интересуваш? — мек и мелодичен глас.
— Виж сега, ти започна този разговор.
Понечи да заговори, но нещо над рамото ми привлече погледа й. Замря за миг, но аз бях така очарован от израза на лицето й, че не си дадох труд да проследя какво гледа. Рязко върна погледа си към лицето ми и ме шамароса. Силно. Отдръпнах се и започнах да ругая и докато приключа с това, тя вече бе избягала докъм средата на блока. Потърках пострадалата си буза и се отказах да последвам момичето.
След няколко дни видях Хенри Гейд и му разказах случката. Хенри е практичен психолог. Може да е по- правилно да кажа, че се занимава с приложна психология, защото Хенри хич не е практичен. Той е по теориите. Няма друг човек, който да развива повече теории от Хенри. Той е трийсетгодишен, плешив и печели купища пари, без да върши никаква работа.
— Мисля, че беше луда — казах.
— О — възкликна Хенри и допря носа си с пръст. Носът май бе по-дълъг. — А ти попита ли я какво мисли тя самата?
— Не. Питах я единствено защо тича по това време на нощта.
— Твоят проблем, Гас, е че не си никак романтичен. Трябвало е да я прегърнеш и да я обсипеш с целувки.
— Тя би ме шама…
— И без друго го е направила, нали така? — рече Хенри и си отиде.
Хенри умее да се шегува. Но понякога той казваше ей такива шантави неща, без да се шегува ни най- малко.
След три месеца срещнах отново момичето. Бях в градинската бирария на Дюк и зяпах неговия прочут слънчоглед. Бе около три метра и половина висок и го подпираха, за да не се прегъне. Растеше зад алеята, която служеше като главен вход за градината. В градината имаше множество саксии за цветя във формата на мишки, а между тях бяха разположени масите. Имаше японски фенери на открито и много гласовит оркестър. Имаше страшно много народ, аз стоях прав и се любувах на слънчогледа, докато цялата тази шумотевица ме блъскаше отвсякъде. Дюк се кълнеше, че със семките от една-единствена пита може да напълни огромен хартиен плик. И точно тогава тя каза:
— Здравей, съжалявам, че трябваше да те ударя по лицето — бе прислонила гръб към стъблото на слънчогледа сред всичките тези сенки и листа.
— Я, ами това е моят малък и мил боксьор — казах. — Какво искаш да кажеш с това, че съжаляваш задето е трябвало? Би следвало просто да съжаляваш за постъпката си.
— Ох, налагаше се, не бих те ударила ей така, за едното нищо.
— Ох, направил ли съм нещо? Трябваше ли да бъда
— Моля те, съжалявам. — Погледнах я. Вярно съжаляваше.
— Какво правиш тук. Криеш ли се? — Тя кимна с глава.
— От кого се криеш?
Не искаше да каже. Само сви рамене и каза, че просто, нали така, крие се.
— Това нещо същото ли е, от което бягаше онази нощ?
— Да.
Казах й, че прави глупости.
— След като ти изчезна, аз огледах улицата. Нямаше абсолютно нищо.
— Ами, там беше!
— Не е било нещо, което мога да видя.
— Това ми е известно.
Изведнъж ме нападна идеята, че водим глупав разговор.
— Хайде, излез оттам и да пием по една бира, ще си поговорим за това.
— Не, не бих могла да го направя!
— Можеш, разбира се, че можеш. Лесно е. Виж — протегнах се и я хванах.
— Е, ти би трябвало да знаеш повече — каза тя и в този момент стана нещо, което счупи стъблото на огромния слънчоглед. Той се заклати и се прекърши като секвоя. Голямата пита падна върху подноса, който Джузепе, келнерът, носеше с осем големи бири, две кани и мартини. Мартинито мина над и зад главата му и се разби в клетката на питомната катерица на Дюк. Настъпи малко объркване. Момичето с бялата коса го нямаше. Дюк непрекъснато ми повтаряше каква пакост съм аз. Аз пък гледах над яките му рамене как катерицата нагъна попадналото в клетката й мартини. Дюк изчерпа обидните думи и ме изхвърли от градината. Ех, преди това си бяхме добри приятели с него.
Награбих Хенри възможно най-бързо.
— Пак я срещнах — рекох му — и я сграбчих, както ти ми бе казал.
Разказах му случката и той се изсмя. Хенри вечно ми се присмива.
— О, Гас, не приемай нещата толкова на сериозно — каза и ме потупа по рамото. — Малко възбуда е полезна за кръвообращението. Вземи го на смях. Дюк не е завел дело срещу теб, нали не е?
— Не стигна чак дотам — отговорих, — но онази негова катерица е излапала маслината от коктейла, дето се разля в клетката й, след което й станало много лошо. Дюк отишъл с нея при доктор и му казал да прати сметката на мен. Прочистване на стомаха.
Хенри похапваше солени ядки и при тези мои думи изхърка и половината от сдъвканото му захвръкна в носа. Правил съм и аз този номер, болезнен е. Всъщност, стана ми малко приятно, че той пострада.
— Трябва да ми помогнеш — казах, след като той се оправи. — Възможно е момичето да е лудо, но си мисля, че е в беда.
— Няма съмнение, че е — каза Хенри, — само, че не виждам какво би могъл да направиш ти по въпроса.
— О, все ще измисля нещо.
— Освен това, не разбирам защо искаш да я отървеш от проблема.
— Виж, това е интересно — продумах бавно. — Ти ме познаваш, Хенри. Жените нямат никаква файда от мен, освен когато ме изоставят. Всеки път, когато някоя от тях ми прави нещо добро, това е само защото има намерение по-късно да ми извърти гаден номер.
Хенри този път внимателно глътна сдъвканото кашу и след това се разсмя.
— Ти успя да обобщиш поне седем тома мъжки обективизъм. Но какво общо има това с твоята среброкоса Немезида?
— Немезида ли? Аз пък си мислех, че може да е полякиня. Тя ли? Досега не ми е направила нищо, което да не е гадно. Затова си мисля, че може да е различна. Смятам, че тя иска да го изиграе по друг начин и така да повлече крак за нещо приятно в бъдеще. Бих искал да съм до нея, когато се случи това.
— Логиката ти е маниерна и тежка, но надеждна — и добави още нещо за ползата от това да си интелигентен и образован във време, когато цялата мъдрост е закачена на устата на едно дете на природата, но аз не го схванах. — Както и да е, интересно ми е дали ще успееш да направиш нещо за нея. Карай смело напред.
— Нямам представа нито къде живее, нито нищо.
— А, това ли било — и извади малък бележник, върху който написа нещо със сребърен молив. — Ето — каза, като откъсна листчето и ми го подаде, — Йола Харвестър, улица Дънганън 2336.
