— Кой е това?
— Твоята мома в беда. Твоята черноока шамарджийка.
— Откъде, по дяволите, знаеш как се казва?
— Доста време ми бе пациентка.
— Така ли? Защо, ти проклетнико, не ми каза?
— Ти защо не ме попита?
Тръгнах към вратата, загледан в името и адреса й.
— Знаеш ли какво, Хенри?
— Какво?
— Йола е много мило име. — Хенри се засмя:
— Да ми кажеш какво си свършил.
Изкачих външните стълби и позвъних. Блок с големи апартаменти, Йола живееше на четвъртия етаж. Вратата на фоайето се изхвърли пред мен, аз я бутнах и влязох вътре. Имаше един от ония асансьори на самообслужване, така че се изкачих по стълбите. Тези неща ме правят нервен.
Чакаше пред вратата на апартамента, за да види кой звъни. Носеше дълга до земята черна домашна роба, плътно по врата. Имаше твърда и висока яка, в която главата й изглеждаше като в гнездо. Роклята бе с цип отгоре до долу, а на лявата гръд имаше извезани сребърни инициали. Не можех да си поема въздух, но не само поради изкачването на стълбите.
— О! — възкликна. — Ти!
— Ъхъ! — втренчих поглед в нея. — Нямах представа, че си толкова мъничка. — Изпитвах необяснимо желание да се смея силно на глас, независимо, че не виждах нищо смешно. Тя почервеня, като й го казах.
— Ти си единственият мъж, когото съм виждала да изглежда свежо, без да е свеж — каза и се отдръпна настрана. Влязох вътре, нищо, че не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. Прекрасен апартамент. Всичко в него бе миниатюрно и деликатно като самата Йола. Стоях и въртях шапката си, докато тя не ми я взе.
— Седни — каза. Седнахме и двамата, на разстояние един от друг. — Какво те води насам, как намери адреса ми, искаш ли кафе или нещо за пиене?
— Дойдох, защото мисля, че си изпаднала в затруднение и може би ти трябва помощ. Адресът и името ти ми ги даде един мой приятел. Кафе не искам, а какво пиене предлагаш?
— Бяло вино — каза тя, — ром, бърбън и скоч.
— През живота си не съм
— Какво пиеш?
— Джин — Тя се озадачи. — Или мляко. Имаш ли мляко? — Имаше и ми донесе в една голяма чаша. И за себе си също. После попита:
— И сега, какво възнамеряваш да правиш?
— Нали ти казах, госпожице Йола, искам да ти помогна.
— Не виждам какво би могъл да направиш.
— А, разбира се, че има какво. Трябва да има. Ако ми кажеш какво те притеснява и те кара да се криеш под слънчогледи и да бягаш от нищо… Обзалагам се, че ще уредя проблема… На какво се смееш?
— Ами, ти гориш от желание!
— Всички ми се присмиват постоянно — казах огорчено. — Е, разказвай.
Усмивката й изчезна. Дълго време седя безмълвна. Отидох и седнах близо до нея, но без опити да я докосна. По едно време тя кимна с глава и заговори.
— Трябва да го споделя с теб. Много ми е тежко да го държа само в себе си. Мнозина биха ми се присмели. Ходих при някакъв си доктор, който в края на краищата се отказа от мен като от безсмислен случай. Каза ми, че се подигравам сама със себе си. Че това, което се е случило, просто няма начин да се е случило, че съм си измислила цялата история. Но на теб, струва ми се, мога да ти имам доверие. Сама не зная защо…
Това започна преди около две години. Бях на летен лагер и там си харесах едно момче. Една вечер той ме покани на танци, нали ги знаеш онези провинциални танцови площадки. Бе много приятно, танцувахме до припадък. После отидохме на брега на езерото и там — луната… и всичко… нали знаеш, той ме прегърна. Тогава дочух някакъв глас да ми казва: „За твое добро, дръж се настрана от това момче.“ Обърнах се и попитах момчето дали ми бе казал нещо. Не беше. Уплаших се и изтичах вкъщи на един дъх. Той се опита да ме настигне, но не можа. На следващия ден се срещнахме и се опитах да му се извиня, но всъщност не можех да кажа кой знае какво. Стараех се да съм мила с него, но с течение на времето, той ставаше все по-раздразнителен. Отслабна. Стигна се до болница, почти угасваше. Сън не го хващаше, разбираш ли? Страх го бе да заспи. Явяваха му се най-отвратителни кошмари. Разказа ми един от тях, направо беше ужасен.
Не бях направила връзката между неговата болест и срещите му с мен, но щом влезеше в болница, веднага започваше да се оправя. Докато не отидех на свиждане. Тогава отново изпадаше в криза. След време научих, че е напуснал лагера и се е върнал в неговия си Чикаго и че няма никакви проблеми.
След това всичко си вървеше нормално, докато забелязах, че един от келнерите в барчето, където хапвах всеки ден, започна да се държи странно. Виждах го всеки ден, но нямаше нищо между нас. Един следобед си хапвах там и той започна да изтървава нещата. Нищо особено в началото, но ставаше все по- лошо. Стигна се дотам, че не можеше да вдигне лъжица например, без да я изпусне. Разливаше чаша след чаша с кафе. Щом се захванеше да направи сандвич, непременно ще изпусне на земята продуктите и подноса. В мое присъствие не можеше да подреди нищо на бара, не можеше да обслужи никого. Отначало вземаше на шега всичко това и ми казваше, че съм неговото кутсуз-момиче. След около седмица и нещо обаче, щом седнах на една маса, дойде при мен и ми каза:
„Мис Харвестър, надявам се да не ви разсърдя с думите си, но трябва да се направи нещо. Ако не спра да изпускам от ръцете си всичко, ще остана без работа. Когато вас ви няма тук, нищо такова не се случва с мен. Ще ми се разсърдите ли, ако ви помоля поне за определено време да не идвате тук?“
Останах поразена, но той бе толкова притеснен и толкова учтив, че аз престанах да ходя в този бар. От приятелите си чух, че след това не му се е случило да изтърве от ръцете си нещо.
Ставаше по-лошо и по-лошо. Бях свикнала всяка сутрин на път за работа да кимам за поздрав на един полицай-регулировчик, много симпатичен възрастен човек. Той започна да се чеше. Да, виждах с очите си това, всеки път, когато минавах покрай него. Аз му кимам, той ми отвръща и почваше да се чеше така, сякаш го сърби, та няма накъде повече. В офиса, едно момче, което прекарваше доста време край бюрото ми, започна да се блъска във вратите! Тоест, просто не можеше да уцели да мине през врата, без да се удари в рамката й. Горкото момче почти полудя. Опитваше да приближи бавно врата и да мине по средата, но нямаше начин да успее, всеки път закачаше рамката. Така ме болеше сърцето за него, че смених работата си, а това се отрази добре и на полицая-регулировчик. След това неприятностите и на двамата изчезнаха.
И все така си върви. Всеки човек, когото виждам редовно, започва да страда ужасно от някакви странни проблеми. Отвратително, за всеки, който ме вижда случайно. Ами какво да ти кажа за тези, които се опитват да излязат с мен на шоу или другаде! Щом тръгна да излизам с някого, онзи странен глас се появява отново и ми казва да се държа настрана от момчето. Ако аз не се подчиня, момчето или заболява ужасно, или губи зрение точно, когато пресича улицата или прави нещо, поради което остава без работа, или губи сделките. Е, виждаш ли пред какво съм изправена?
— Не плачи, госпожице Йола, моля те, не плачи.
— Аз н-не плача, господин Гас!
— Просто Гас.
— Добре, но тогава и ти ме наричай просто Йола. Или госпожица Харвестър, но не ми казвай госпожица Йола.
— За да те наричам Йола, трябва да изпитвам определено чувство към теб — казах провлечено. — Ако чувствам нещо друго, би следвало да те наричам госпожица Харвестър. Ще ти казвам госпожица Йола.
— О, Гас — каза, — ти си толкова мил! — усмихна ми се, отпи малко мляко и продължихме с нейната история.
