— Сега работя при една жена, собственичка е на козметичен салон. Шефката — жена, управителят — пак жена, персоналът и клиентите — и те са повечето жени. А аз ги мразя! Мразя всички жени!

— И аз — рекох.

Тя ме погледна учудено и продължи.

— Понякога се отървавам от това, но само за малко. Не мога да кажа точно как се получава, но успявам. Сякаш отслабва натискът върху мен. И тогава, когато ходя по улиците, направо го усещам как се опитва да ме настигне и да ме хване — буквално сякаш ме преследва като дивеч. Понякога успявам да се скрия и да се отърва от него, но обикновено, не успявам.

— А, значи затова побягна онази нощ, когато те видях за първи път! Но защо ме удари по лицето?

— Защото те харесах.

— Доста странен начин да ми го покажеш, госпожице Йола.

— Ох, недей! Нещото, каквото и да е то, точно тогава ме бе открило. То разбра, че те харесах. Щеше да ти причини ужасни неприятности, ако не те бях ударила, за да го заблудя, че не те харесвам. След като го направих обаче, така ме досрамя, че избягах.

— А защо счупи стъблото на слънчогледа?

— Не го направих аз, Гас! Нещото го направи, за да те вкара в беля.

— Направи го успешно.

— О, Гас, съжалявам много!

— За какво? Ти не си виновна.

— Не съм, Гас, ти ми вярваш, нали?

Целуна ме. Лека целувка по бузата, но от нея сърцето ми едва не изхвръкна.

— Е добре — казах, след като успях да се овладея и да върна способността си да говоря, — ще ти помогна да се отървеш от това нещо, каквото и да е то. Впрочем, какво е то? Имаш ли някаква идея?

— Имам — каза тихо. — Имам, разбира се. След като чу историята, докторът бе убеден, че страдам от претоварване с женски приказки. Не ти ли се струва странно, че с теб не се случва нищо, въпреки всичко, което ти казах, че става с хора, с които просто разговарям.

— Я да помислим, това е забавно.

— Тогава, погледни — каза, сочейки с пръст, — виж там и там, и там!

Погледнах. Над трите врати на стаята и над рамките на големите прозорци бяха закачени връзки чесън.

— Слушал съм за тази работа — казах. — Призрак, нали?

— Призрак — потвърди Йола, — призрак-ревнивец. Мръсен, покварен и завистлив призрак! Защо не ме остави на мира?

— Ще го разкъсам на парчета — изръмжах. Усмихна се, не бях виждал такава тъжна и горчива малка усмивка.

— Не, Гас, не. Силен си, това е така, но тази сила не може да ме отърве от преследването.

— Ще намеря някакъв начин, мис Йола. Ще го направя, помогни ми и ти!

— Ще се опиташ — каза меко. — Добре, помагай ми. — Взе шапката ми и отвори вратата, но мигом я затвори с трясък, обърна се към мен и прислони гръб към вратата.

— Гас!

Нали и без друго си бе бледа, сега просто изглеждаше безкръвна.

— Гас, той е отвън! Призракът знае, че си тук и те причаква!

Погледнах ръцете си и казах тихо:

— В такъв случай, госпожице Йола, отдръпни се и ме остави срещу него.

— Не, не, Гас.

— Слушай сега. Става късно, твърде късно е за такива като мен да остават в покоите ти. Побягвам.

Приближих се, обхванах я под мишниците и я повдигнах от земята. Челото й дойде близо до мен и аз го целунах преди да я пусна отново на земята.

— Лека нощ! — казах. Тя не ми отговори. Плачеше и изглежда поради тази причина не ми отговори. Ужасно уплашена. Стана ми драго, защото знаех, че не се страхуваше за себе си.

На другата сутрин се събудих и помислих, че още спя и че сънувам някакъв щур сън. Студено, усещах страхотен и влажен студ. Усещах се мазен като призрак в бидон с моторно масло. Отворих очи и се опитах да се разтърся и отърся от това усещане. Дори не го раздрусах. Снощната ми вечеря се обърна в стомаха ми и осъзнах, че наистина има нещо омазнено — и двата чаршафа бяха мазни. Усетих, че тази влажна и гадна маса ме покрива целия. С едната си ръка трябваше да я съдера от другата и да хвърля гадостта на пода.

Да, ама не можех да я видя с очите си. Изтичах до банята, едва поемайки си въздух. Краката ми се пързаляха сякаш по тази гадост, с мазните си пръсти едва завъртях топката на бравата на вратата. Взех най-горещия душ през живота си, насапунисвах се, измивах се, пак сапун, пак изплакване. Когато излязох от ваната се усещах също толкова студен, кален и мазен, колкото и преди. Опитах да облека някакви дрехи, но не издържах на тежестта им, те ме притискаха и сякаш вкарваха тази лепкава маса в порите на кожата ми. Съблякох ги и ги захвърлих, мушнах се в леглото и се завих презглава, а после с крясък изскочих от леглото. И без друго бе гадно, а пък да се търкалям в подобни чаршафи бе съвсем непоносимо. Зазвъня телефонът. Йола.

— О, Гас, ужасно загрижена съм за теб. Той… то… направи ли ти нещо?

Не отговорих веднага, поколебах се, но имаше ли смисъл да я лъжа?

— Аха, витае тук из въздуха.

— Какво ти направи, Гас?

— Не си струва да го казвам.

— Ох, недей. Сигурно е някаква ужасна гадост!

— Защо мислиш така?

— Защото аз, аз… ами, Гас, хайде първо ти да ми кажеш. Защо именно с теб той се отнася по-зле отколкото с другите мъже?

Започвах да се досещам накъде клони тя.

— Госпожице Йола, ти да не би да ме оби… не си безразлична към мен или нещо такова?

— Скъпи!

— О, небеса! — казах.

Затворих телефона и се отдадох на размисъл. Не трябваше да се предавам, не биваше да се оставям това да ме повали — особено сега, след като бях чул такива новини. Стиснах зъби и извадих чисто бельо и чорапи. Припомних си какво ми бе казал тате след първото ми сбиване: „Заболи ли те, сине, хич да не го показваш другите да разберат. Ако другият си мисли, че не може да те нарани, ти ще му видиш сметката.“

И така, облякох се. Дрехите прилепиха студената слуз към тялото ми, тя започна да ме пропива и когато излизах, от всички гънки на плътта ми се стичаше тази мръсотия. Излязох на улицата, обладан от лоши предчувствия, но слава тебе Господи, онова, което ставаше с мен, бе невидимо за другите.

Когато станах от сън на следващата сутрин, от лепкавата слуз нямаше и помен.

Отидох при Хенри Гейд и му поисках писалка и хартия. Бях му разказал какво съм чул от Йола, но нищо повече.

— Какво пишеш? — попита ме, без да вади лулата от устата си, втренчен в усърдното ми писане.

— Правя това, което би направил всеки изпаднал в беда — консултирам се с експерт — казах, без да спирам да пиша.

— До госпожица Беатрис Дис, „Дейли мейл“ — прочете той на глас и избухна в гърлен смях. — Значи и ти си засегнат от бедата, нали? Ха? Беатрис Дис — съветничката на нещастните влюбени!

— Би ли казал на малката си уста да не вдига този шум, че иначе ще бъде цапардосана — изръмжах.

Той продължи да чете написаното от мен:

„Скъпа мис Дис,

Имам проблеми с момичето, към което имам много сериозни намерения. Това момиче има момче, което я

Вы читаете Призрачен шанс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату