разчитам на успех. Къде ли не се навирах — от истински гиганти на машинописа като „Метрополитън стенографърс корпорейшън“, до стаички с кухня и баня на едно място. В края на краищата огладнях и, като похапнах канелони в „Сарди“, продължих търсенето.
Към три следобед успях без контузии да пробия гъстата тълпа на Бродуей и да стигна до нужното ми здание в района на Петнадесета улица. С това посещение мислех да приключа за няколко минути, тъй като в списъка с адресите фигурираше само едно име: Рейчъл Абрамс. Къщата бе стара и невзрачна, а вляво от входа се намираха магазин за дамски облекла „Керълайн“ и кафене „Мидтаун“. Като влязох, изтърсих мокрото си палто и с асансьора се изкачих на седмия етаж. Нужната ми 728 стая се намираше вляво по коридора. Тръгнах натам и след като завих в края надясно, се озовах пред врата с номер 728. За моя изненада тя бе широко отворена и аз трябваше на мина зад нея, за да се уверя, че това е търсения от мен номер. На табелката пишеше:
Бях се озовал в стая с размери десет на дванадесет фута, в която имаше бюро, масичка, два стола, закачалка за дрехи и издраскан, боядисан в зелено метален шкаф с подвижни чекмеджета за картотека. На закачалката висяха дамско палто, шапка и чадър, а на масичката имаше ваза с жълти нарциси. На пода се търкаляха разхвърляни листове хартия. Виновен за това по всяка вероятност бе вдигнатият докрай прозорец, от който ставаше течение.
Освен шума от улицата, до мен достигаха викове. С три крачки достигнах до прозореца и погледнах надолу. Минувачите се спираха въпреки дъжда, който ръмеше, и гледаха надолу в краката си. Сред тълпата, двама мъже се бяха навели над проснатото на асфалта женско тяло, чиято пола би високо вдигната, а главата бе извърната в неестествен ъгъл спрямо тялото. По-голямата част от зяпачите разглеждаше жената, но някои от хората гледаха нагоре точно към мен. Отляво тичешком се приближаваше полицай.
Твърдя, че, за да асимилирам всичко, ми бяха нужни не повече от три секунди. Казвам го, не за да се хваля, а за да оправдая действията си. Наречете го предчувствие, интуиция или шесто чувство, но нищо подобно не ми се беше случвало преди. Улф ми бе наредил да му донеса каквото и да е, а аз бях закъснял с не повече от минута-две. Изпитвайки увереност по-нататък постъпих съвсем машинално. Отдръпнах се бързо от прозореца, погледнах към шкафа, а после към бюрото. Започнах от шкафа, защото бе по-близо до мен.
Сигурно нито един обиск не е донасял такива бързи резултати. От пръв поглед установих, че средното чекмедже е почти празно. В горното грижливо бяха сложени пликове, хартия за писане и индиго. Долното чекмедже бе преградено на три. В средната част в очи се набиваше кафяв бележник от изкуствена кожа. На първата страничка горе пишеше „приход“, а под надписа бе първият запис от 7 август. Прелистих бързо страниците до началото на миналата година, стигнах до началото на юли и започнах внимателно да гледам, докато не се натъкнах на датата 23 септември и записаното до нея: „Байрд Арчър — 38 долара“.
— Да ме вземат дяволите — изругах на глас и пъхайки бързо бележника в джоба си се втурнах към вратата. Когато завих за втори път, вратата на асансьора се отвори и оттам се появи полицай. Бях толкова погълнат от мислите си, че не му обърнах никакво внимание, което се оказа грешка. Блюстителите на закона не обичат, когато не им обръщат внимание, особено на местопроизшествие. Полицаят се закова пред мен и запита строго:
— Вие кой сте?
— Губернаторът Дюн — отвърнах аз. — Харесвам ли ви без мустаци?
— Аха, значи сте шегаджия… Имате ли някакъв документ за самоличност?
Навъсих вежди.
— Не съм забелязал да съм минал през желязната завеса.
— Нямам време за препирни. Как се казвате?
— Знаете ли какво, многоуважаеми? Започна да ми омръзва. Закарайте ме в най-близкия Кремъл и ще го кажа на вашия сержант. — Отстъпих встрани и натиснах копчето за повикване на асансьора.
— Откачалник! — изплю се ченгето и се запъти към местопроизшествието.
Влязох в асансьора. Прислужникът, който го обслужваше обясняваше на пътниците в него за какво е целият шум. Във фоайето беше безлюдно. Отвън на тротоара независимо от дъжда тълпата се бе сгъстила съвсем. За да си пробия път до тялото, трябваше да си придам голяма важност. До жертвата пазеше полицай, който се опитваше да задържи настъпващите зяпачи. Бях си приготвил реквизита за представлението, което щеше да ми позволи достъп до тялото, но когато стигнах до него, реших да си запазя силите за друг път. Падането е било фатално и всяка надежда за останала искрица живот в нещастната машинописка се беше изпарила. Даже не се опитах да уточня името, тъй като то беше в устата на всички: Рейчъл Абрамс. Промъкнах се отново през тълпата, спрях такси и потеглих обратно към къщата на Западна 35 улица.
Когато се изкачих на площадката пред входната врата и отключих, часовникът показваше пет без пет. Улф сигурно още бе при орхидеите си. След като закачих шапката и палтото си, изкачих на няколко скока стъпалата, водещи към оранжерията. Хиляди пъти съм се любувал на това пищно великолепие и дъха ми винаги е спирал, когато видя прекрасните орхидеи. Днес обаче не забелязах нищо.
Улф бе заедно с Теодор Хорстман в оранжерията и пресаждаще дендробия хризотоксум1 в по-големи саксии.
— Не търпи ли отлагане? — сърдито избоботи Улф.
— Мисля, че не — заядливо отвърнах. — Тя е мъртва. Искам разрешение да позвъня на Креймър. Във всеки случай трябва да му се обадя, защото там ме видяха прислужника в асансьора и пристигналия полицай. Освен това навсякъде има отпечатъци от пръстите ми.
— Коя е мъртва?
— Жената, която е печатала ръкописа на Арчър.
— Кога и как е станало?
— Току-що. Умряла е докато съм се изкачвал с асансьора към бюрото й на седмия етаж. Спускала се е по-бързо отколкото съм се качвал. При това от прозореца. Смъртта е настъпила след среща с тротоара.
— Откъде знаеш, че тя е печатала ръкописа?
— Намерих това в чекмеджето то бюрото й. — Извадих бележника и показах на Улф въпросното изречение. Ръцете му бяха изцапани с пръст, така че се наложи да държа страниците пред очите му. Попитах го: Веднага ли да разкажа подробностите?
— Да, дявол го взел!
Докато говорех, без да изпускам нищо от случилото се, Улф седеше неподвижно, като докосваше с върховете на мръсните си пръсти ръба на лавиците със саксии. Бе обърнал глава към мен и виждах ясно стиснатите устни и мрачния израз на лицето му. Жълтият му работен комбинезон с размери на футболно игрище, ми напомняше за нарцисите на масичката в стаята на Рейчъл Абрамс.
След като привърших разказа си попитах мрачно:
— Ще чуете ли коментара ми за случилото се? Той кимна с глава.
— Може би трябваше да остана, но от това нямаше да има голяма полза. Бях прекалено разярен, за да разсъждавам. Само три минути по-рано и тя щеше да бъде жива. Или в най-лошия случай щях да пипна престъпника за шията. Вие казахте да ви донеса нещо и така щеше да стане. Върви му на този мръсник! Разминали сме се за около тридесет секунди. Когато погледнах през прозореца, той е бил на улицата и е крачел спокойно без да страда от прекалено любопитство.
Улф отвори очи, но веднага след това ги затвори.
— Ако се съмнявате, че са я хвърлили от прозореца — ядосах се аз, залагам десет към едно. Не бих повярвал, че жената, писала този ръкопис, ще избере точно този ден, за да се хвърли от седмия етаж.
— Въпреки това, не можем да изключим напълно подобна възможност.
— Аз съм категорично против. Би било връх на глупостта. Е, добре. Все пак ви намерих нещо. — Потупах
