Времето е най-простото нещо

— Стоун и аз бяхме приятели преди години.

— Във „Фишхуук“?

Блейн кимна.

— Разкажете ми за „Фишхуук“, мистър Блейн.

— Казвам се Шеп.

— Тогава, Шеп, кажи ми.

— Това е обширно и просторно място (кулите на хълма, площадите и алеите, дърветата и гигантските постройки, магазините и ресторантите, хората…)

Шеп, защо не ни позволиха да дойдем?

Да дойдете къде?

Някои от нас им писаха и те изпратиха формуляри за приемане. Само формуляри и толкова. Но ние ги попълнихме и ги изпратихме. И повече не получихме отговор.

Има хиляди, които искат да дойдат във „Фишхуук“.

Но тогава защо не ни пуснат? Защо да не вземат всички желаещи? Резерватът „Фишхуук“, където всички уплашени хора могат да намерят покой.

Той не отговори. Затвори ума си за нея.

Шеп, Шеп, какво има? Нещо неправилно ли казах?

Слушай, Анита. „Фишхуук“ не ви иска. „Фишхуук“ не е това, което си мислиш. Промени се. Стана корпорация.

Но ние винаги…

ЗНАЯ, ЗНАЯ, ЗНАЯ. Тя е била обетованата земя. Крайното решение. Раят. Но всъщност въобще не е така. Превърнала се е в борса. Изчислява загуби и печалби. О, разбира се, ще помогне на света; ще даде напредък на човечеството. На теория, а дори и на практика, тази агенция е най-великото нещо, което някога се е случвало. Но в нея няма милост, няма съчувствие към останалите паранормални. И ако ние искаме тази обетована земя, ще трябва да си я създадем сами. Трябва да се борим сами, както в случая трябва да спрем Фин и неговия проект за Халоуийн.

Всъщност, дойдох да ти кажа точно това. Не става…

Телефонирането?…

Осъществихме само два разговора. Детройт и Чикаго. После опитахме Ню Йорк и операторът не можа да се свърже. Можеш ли да си представиш — да не се свържеш с Ню Йорк! Опитахме Денвър, но и там линията не беше в ред. После се уплашихме и спряхме…

Спряхте?! Не може да спирате!

Сега използваме хора с дълга телепатия. Имаме неколцина такива. Но е трудно да се осъществи контакт. Няма голяма полза от дългата телепатия, тъй че не е упражнявана достатъчно.

Блейн стоеше като зашеметен.

Да не могат да се свържат с Ню Йорк! Линията с Денвър да е повредена!

Невъзможно беше Фин да разполага с такъв пълен контрол.

Не е пълен контрол, каза му Анита. Само хора, разположени на стратегически постове. И сигурно има такива, които постоянно наблюдават градчета като нашето. Ние с месеци не провеждаме дори един извънградски разговор. И когато са се появили три за петнадесет минути, хората на Фин са разбрали, че има нещо нередно, и са ни изолирали.

Блейн смъкна раницата и манерката от рамото си и ги пусна на земята.

— Връщам се обратно — каза той.

— Това няма да помогне. Ти не можеш да направиш нещо повече от това, което правим в Момента.

— Разбира се, може и да си права. Но има един шанс — ако успея да стигна до Пиер навреме…

— Пиер беше мястото, където е живял Стоун, нали?

— Да. Ти знаеш ли за Стоун?

— Само съм чувала за него. Нещо като паранормален Робин Худ. Работел е за нас.

— Ако успея да се свържа с неговата организация, мисля, че ще мога…

— Жената също живее там, нали?

— Искаш да кажеш Хариет. Тя е тази, която може да ме свърже с групата на Стоун. Но може и да не е там. Не знам къде е.

— Ако изчакаш до вечерта, няколко души от нас могат да те отнесат с летене дотам. През деня е много опасно. Има прекалено много хора, дори и по тези места.

— Не може да е на повече от тридесет мили. Ще ги извървя.

— По реката ще е по-лесно. Можеш ли да караш кану?

— Карал съм преди години. Мисля, че все още си спомням как е.

— По-безопасно е — каза Анита. — По реката няма голямо движение. Братовчед ми има кану. Малко по-нагоре по реката. Ще те заведа дотам.

31.

Бурята долетя внезапно. Нищо не я предвещаваше с изключение на постепенното посивяване на деня. По пладне бавно движещите се облаци затъмниха слънцето и до три часа небето бе покрито от хоризонт до хоризонт с пухкава сивота, която приличаше не толкова на облаци, колкото на появила се от самото небе пихтия.

Блейн седеше приведен, гребейки яростно, за да измине разстоянието по-бързо. Бяха минали години, откакто бе използвал гребло за последен път и откакто не се беше захващал с физическа работа. Ръцете му се стегнаха и изтръпнаха, раменете го боляха, а гръбнакът му сякаш бе хванат в стоманена лента, която се затягаше с всяко загребване. Дланите му се бяха превърнали в един огромен мехур.

Но той не забавяше темпото, защото всяка минута беше от значение. Знаеше, че когато стигне до Пиер, може да не успее веднага да открие групата паранормалници, които бяха работили със Стоун, а дори и да ги откриеше, те можеха да откажат да му помогнат. Можеха да поискат от него да потвърди самоличността си, да поискат да проверят историята му. Можеха с право да го заподозрат като шпионин на Фин. Ако Хариет бъдеше там, тя можеше да гарантира за него, макар че той не бе сигурен какво е положението й в групата и дали думата й се чува сред тях. Нито пък, че тя въобще щеше да е там.

Но това беше последният шанс. Това беше едничката останала му надежда и той не можеше да я изостави. Трябваше да стигне до Пиер, трябваше да открие групата и да ги накара да разберат критичността на положението.

Защото ако той се провалеше, обричаше на гибел Хамилтън и всички други градчета като Хамилтън по света. Това означаваше също и край за онези други паранормалници, които не живееха в подобни селища, а водеха предпазлив и рискован живот сред нормални съседи.

Не всички от тях, разбира се, щяха да умрат. Но всички или почти всички щяха да бъдат разпилени по вятъра, принудени да се крият в съвсем нови и непознати социални и икономически ъгълчета и цепнатини. Това щеше да означава, че паранормалниците ще загубят всички мълчаливи компромиси или несъвършени разбирателства, които бяха установили с нормалните си съседи. Щеше да означава, че ще е необходимо още едно поколение на бавно завръщане, на повторно болезнено и постепенно спечелване на всичко изгубено. Щяха да са необходими нови петдесет години, за да отмине бурята от ярост, за да се изчака израстването на ново, по-толерантно поколение.

И в тази обширна картина, простираща се напред в бъдещето, Блейн не можеше да съзре и най-малък знак за помощ, съчувствие или подкрепа. Защото „Фишхуук“ — единствената възможност за помощ — просто не би се загрижила за това. Беше успял да проумее поне това от ситуацията при срещата си с Кърби Ренд.

Тази мисъл остави нагарчащия вкус на пепел в ума му. Тя премахваше и последния комфорт, който му оставаше — споменът за дните му във „Фишхуук“. Той бе обичал „Фишхуук“, беше се съпротивлявал на бягството си оттам; беше съжалявал, че я е напуснал. По едно време дори се беше чудил дали не е трябвало да остане. Но сега знаеше, че дори е останал твърде дълго, че може би въобще не е трябвало да