влиза във „Фишхуук“, защото неговото място беше тук — в горчивия свят на другите паранормалници. На тях, осъзна той, се крепеше надеждата за пълното и цялостно развитие на паранормалната кинетика.
Те бяха недоразуменията на света, изгнаниците. Различаваха се от нормалните хора — нормалност, наложена с течение на историята. И все пак точно тази разлика ги превръщаше в надежда за цялото човечество. Обикновените човешки същества — този вид човешки същества, които бяха довели развитието на расата до сегашния етап — вече не бяха достатъчни. Обикновените хора бяха изтласкали цивилизацията толкова напред, колкото имаха сили. Те бяха изпълнили своята задача, бяха довели обикновения човек до предела на възможното. Сега расата еволюираше. Сега се появяваха и развиваха нови способности — точно по начина, по който съществата на Земята бяха еволюирали нагоре и нагоре от онзи първи момент, в който бледата искрица живот се бе появила в кипящата химическа вана на новата и ненормална планета.
Нормалните хора ги наричаха извратени мозъци, магьосници, обитатели на мрака. И можеше ли някой да се противопостави на това? Всеки народ налага свои стандарти за всяка генерация и тези стандарти и норми се установяват не по някакво универсално правило, не по някакъв всеобщ критерий, а по това, което съответства на масовото мнение. Този избор безусловно съчетава в себе си всички предразсъдъци и предубеждения, цялото погрешно мислене и неуравновесена логика, към които е склонен човешкият интелект.
А той, самият той, как ли съответстваше на всичко това? Неговият мозък вероятно бе още по-извратен от повечето други. Той дори не беше изцяло човек.
Замисли се за Хамилтън и за Анита Андрюс и сърцето му проплака за тях. Но можеше ли да настоява пред някой град или пред някоя жена да го приемат за свой?
Наведе се над греблото, опитвайки се да забрави мислите, които го измъчваха, да забави неумолимия поход на въпросите, които терзаеха ума му.
Вятърът, който само преди час бе лек бриз, се промени от западен в северен и усили мощта си. Повърхността на реката се надипли от поривите му, а тук-там вълничките вече придобиваха пенливи бели гребени.
Небето се сниши, притискайки земята — едно мътно небе, простиращо се от хълм до хълм, образуващо покрив над реката и скриващо слънцето по такъв начин, че птиците неспокойно запърхаха сред върбите, озадачени от ранното настъпване на нощта.
Блейн си спомни стария свещеник, който, седнал в лодката си, душеше небето. „Времето се променя“, беше казал той. И наистина бе познал.
Но времето няма да ме спре, помисли си Блейн с ярост, докато неистово загребваше с веслото. Нищо не можеше да го спре — никаква сила на Земята. Нямаше да позволи да бъде спрян.
Почувства по лицето си първото мокро убождане на снега, а пред себе си видя, че реката чезнеше в гигантска сива пелена, която се спускаше надолу по течението към него. Можеше ясно да чуе съскането на снега при допира му с водата, а като фон — и гладния вой на вятъра, сякаш някакъв едър хищник тичаше по следа, виейки от страх, че може да не хване жертвата си.
Брегът беше на не повече от сто метра и Блейн знаеше, че трябва да стигне до него и да продължи пеша. Дори в отчаяната си нужда от скорост, дори в безумната си надпревара с времето той съзнаваше, че не може да продължи по реката.
Натисна по-яко с греблото, за да насочи кануто към брега, и в този миг вятърът удари с всичка сила, снегът се засили и панорамата пред Блейн се стесни до една зона с диаметър няколко фута. Имаше само сняг и бушуващи вълни, гонени от вятъра, които подхвърляха кануто в лудешки танц. Брегът изчезна заедно с хълмовете над него. Нямаше нищо друго, освен вода, вятър и сняг.
Кануто остро се наклони, въртейки се, и само за миг Блейн загуби всякакво чувство за ориентир. За секунда той се загуби в реката, без каквато и да е идея накъде може да е брегът. Вдигна греблото и го постави напреко на седалките, като се хвана здраво за лодката и се опита да я задържи, за да не се преобърне.
Вятърът беше станал по-остър и студен и прорязваше запотеното му тяло като леден нож. Снегът се трупаше по веждите му и струйки вода се стичаха по лицето му, докато снежинките падаха върху косата му и се топяха.
Кануто танцуваше лудо, надбягвайки се с вълните, и Блейн отчаяно се държеше за него, изгубен, без да знае какво да прави, надвит от този щурм, който с рев се бе спуснал над реката.
Изведнъж покрита със сняг върбова горичка се издигна от сивотата пред него на не повече от двадесетина фута. Кануто се носеше право към нея.
Блейн имаше време само да се подготви за удара, като се сви на седалката със сгънати крака и хванати за бордовете ръце.
Кануто се разби във върбите с пукане, заглушено и отнесено от вятъра. Лодката се блъсна, после се издигна, бавно се наклони и изсипа Блейн във водата.
Борейки се заслепен, кашляйки и плюейки, той успя да се изправи на мекото и хлъзгаво дъно, като се държеше здраво за върбите.
Видя, че кануто вече е неизползваемо. Един скрит дънер се бе забил в дъното му и бе разрязал дълга ивица в него. То се пълнеше с вода и бавно потъваше.
Пързаляйки се, падайки и ставайки, Блейн си проби път през гъсталака от върби до твърдата земя. И едва сега, когато излезе от водата, осъзна, че тя е била топла. Вятърът, който проникваше през мокрите му дрехи, приличаше на милион ледени иглички.
Той стоеше, трепереше и се взираше през извиващия се от бурята върбалак.
Знаеше, че трябва да намери защитено място и да запали огън, защото иначе нямаше да оцелее през нощта. Вдигна ръката си съвсем близо до лицето и видя, че часовникът показа едва четири часа.
Разполагаше може би с около час светлина и за това време трябваше да открие някакъв подслон от бурята и студа.
Провлече крака по брега и изведнъж се сети, че няма да може да запали огън. Нямаше кибрит, или поне мислеше, че няма. Дори и да намереше някъде из джобовете си, той щеше да е овлажнял и безполезен. Можеше все пак да успее да изсуши няколко клечки, затова спря и панически прерови всичките си джобове. Но кибрит нямаше.
Отново тръгна. Ако успееше да намери сух подслон, можеше да оцелее и без огън. Може би някаква дупка под корените на рухнало дърво или пък кухина, в която да се свие. Трябваше му сухо място, където да се скрие от вятъра и телесната му топлина да има възможност поне частично да изсуши дрехите му и да сгрее и него самия.
Нямаше дървета. Нямаше нищо друго освен безкрайни върбалаци, люшкащи се като луди от поривите на вятъра.
Той продължаваше да се движи бавно напред, като се пързаляше и падаше, спъваше се в незабележими клони, довлечени от прилива. От многото си падания се бе покрил с кал, дрехите му се бяха вледенили. И все пак се движеше. Трябваше да се движи. Трябваше да намери къде да се скрие. Ако останеше на едно място, ако спреше, щеше да умре от студ.
Препъна се отново, изправи се на колене и видя, че там, на брега, втъкнато сред върбите, се полюляваше едно наклонено кану, което се клатеше лудешки при срещата с влачените от бурята водни талази.
Кану!
Той избърса лице с калната си ръка, за да вижда по-ясно.
Това бе същото кану! Кануто, което беше изоставил, за да тръгне по брега.
Той отново се бе върнал при него!
Опита се да намери отговор на това с размътения си мозък, но имаше един единствен.
Беше попаднал в капан — на малък, покрит с върби остров!
Тук нямаше нищо освен върби. Нямаше истински дървета — рухнали, кухи или полезни по някакъв друг начин. Той нямаше кибрит, а даже и да имаше, нямаше гориво с изключение на довлечените от водата клони.
Панталоните му се бяха втвърдили от студа като дъски и пращяха, когато свиеше колена. Струваше му се, че с всяка изминала минута температурата пада — въпреки че нямаше как да го разбере, защото бе
