Времето е най-простото нещо

— Ще ти отговоря след малко. А тези хора?

— Те са уплашени — отвърна тя. — Готови са да се уловят за всяка надежда.

Тълпата спря на около десетина фута и един мъж в предните редици каза:

— Вие сте човекът от „Фишхуук“. Блейн кимна:

— Бях от „Фишхуук“. Но вече не съм с тях.

— Като Фин?

— Като Фин — призна Блейн.

— Също и като Стоун — каза Анита. — Стоун също е бил от „Фишхуук“.

— Вие се страхувате — започна Блейн. — Вие се страхувате от мен и от Фин, и от целия свят. Но аз открих едно място, където вече няма да помислите за страх. Открих един нов свят и ако го искате, той е ваш.

— Какъв свят, мистър? Някакъв извънземен свят ли?

— Един свят, който е като най-красивото място на Земята. Току-що се връщам оттам.

— Но вие дойдохте по хълма. Ние ви видяхме как вървите по хълма…

— Млъкнете, глупаци! — викна Анита. — Дайте му възможност да ви обясни.

— Открих начин — продължи Блейн, — откраднах начин, наречете го, както искате, по който човек може да отиде до звездите телом и духом. Отидох до звездите тази нощ. Върнах се на сутринта. Няма нужда от машина. Необходимо е само да ме изслушате.

— Но как можем да сме сигурни, че…

— Не можете — отвърна Блейн. — Ще трябва да рискувате.

— Но, мистър, дори „Фишхуук“…

— Тази нощ — бавно каза Блейн — „Фишхуук“ стана излишна. Вече не се нуждаем от „Фишхуук“. Можем да отидем, където пожелаем. Не се нуждаем от машини. Необходими са ни само нашите умове. А това е целта на всички паранормални изследвания. Машините никога не са били нещо повече от патерици, които да подкрепят куцащия ни разсъдък. И сега ние можем да хвърлим тези патерици. Вече не се нуждаем от тях.

Една жена с изпито лице разблъска тълпата.

— Да прекратим този разговор — каза тя. — Вие казвате, че сте намерили планета, нали?

— Да.

— И можете да ни отведете там?

— Не е необходимо да ви водя. Можете да отидете сами.

— Вие сте един от нас, млади човече. Имате честно лице. Нали няма да ни измамите?

Блейн се усмихна.

— Няма да ви измамя.

— Тогава кажете ни как да отидем там. Някой се провикна:

— Можем ли да вземем някои неща с нас? Блейн поклати глава.

— Не много. Майките могат да вземат своите бебета, ако ги държат в ръце. Можете да опаковате раница с храна и да я метнете на гръб. Можете да провесите чанта през рамо. Можете да вземете някоя брадва и още един-два по-полезни инструмента.

Един мъж изскочи от редиците и каза:

— Трябва да премислим. Трябва да преценим какво искаме да вземем. Ще се нуждаем от храна, семена, дрехи и инструменти…

— Можете да се върнете за още — успокои го Блейн. — Винаги, когато поискате. В това няма нищо сложно.

— Добре — каза жената с изпитото лице. — Нека не стоим повече тук. Да тръгваме. Защо не ни обясните как, сър?

— Има още нещо — съобщи Блейн. — Има ли сред вас хора, които притежават дълга телепатия?

— Да, аз — отвърна жената. — Аз и Миртъл, ей там, а и Джим — той е по-назад в тълпата, и…

— Ще трябва да препратите тази вест. На всички, на които можете. И тези, на които я предадете, ще трябва да я съобщят на други. Трябва да отворим портите за колкото се може повече хора.

Жената кимна.

— Вие само ни кажете начина.

От тълпата се разнесоха приглушени разговори и всички тръгнаха напред към Блейн и Анита, за да ги наобиколят в кръг.

— Добре — каза Блейн, — възприемайте.

Той почувства как те започнаха да възприемат, постепенно сливайки се с ума му, и тълпата сякаш стана едно цяло с него.

Това, разбира се, не е така, помисли си Блейн. Той ставаше едно цяло с тях. Тук, в кръга, многото умове ставаха един. Имаше само един голям ум, който беше топъл, човечен и изпълнен с обич и нежност. Появи се ароматът на люляк през пролетта и мирисът на вечерната речна омара, която обгръща земята. Появи се и впечатлението за топли есенни цветове, които оцветяваха хълмовете. Имаше го и пукота на горящите в камината дърва, и кучето, спящо пред огъня, и тананикането на вятъра, промъкващ се край стрехите, съществуваше усещането за дом и приятели, за поздрави „Добро утро“ и „Лека нощ“, за съседи от другата страна на пътя и за звън на черковни камбани.

Блейн можеше да остане така, носейки се сред тези усещания, но изхвърли всичко настрани.

Ето координатите на планетата, на която ще отидете, каза им той.

Даде им ги, а после ги повтори, за да не станат грешки.

И ето как да го направите.

Той показа хлъзгавото извънземно познание и го задържа пред тях, докато те не свикнаха с него, след което крачка по крачка им разкри техниката и логиката на преминаването. Макар че от това всъщност нямаше нужда, защото след като някой усетеше самото познание, техниката и логиката ставаха ясни от само себе си.

После отново повтори всичко, за да не останат хора, които да не са разбрали нещо.

Умовете им се оттеглиха от него и той остана сам, с Анита до себе си.

Видя, че те се бяха втренчили в него, докато се оттегляха.

Какво има пък сега?, попита той Анита.

Беше ужасяващо, потрепери тя.

Естествено. Но съм виждал и по-лоши неща.

Така беше, разбира се. Той бе виждал и по-лоши неща, но тези хора не бяха. Бяха прекарали целия си живот на Земята; не познаваха нищо друго, освен Земята. Никога не бяха се докосвали до извънземна идея, а тази беше именно такава. Не беше дори толкова хлъзгава, колкото изглеждаше. Просто беше извънземна. Съществуваха много извънземни неща, които караха косата на човек да настръхва, а в същността си бяха съвсем обикновени.

Ще го използват ли?, попита Блейн.

Жената с изпитото лице му отговори:

Чух ви, млади човече. Мръсно е, но ще го използваме. Какво друго ни остава!

Можете да останете тук.

Ще го използваме, потвърди жената.

А ще го предадете ли на другите?

Ще направим всичко, което е по силите ни.

Те започнаха да се отдалечават. Бяха смутени и разтревожени, сякаш някой бе казал особено мръсен виц на сбирка на църковното настоятелство.

А ти?, обърна се Блейн към Анита.

Тя бавно се извърна с лице към него.

Ти беше длъжен да го направиш, Шеп. Нямаше друг изход. Просто не си съзнавал как ще го приемат те.

Така е. Толкова дълго съм живял с извънземни. Всъщност аз съм наполовина извънземен. Не съм изцяло човек…