— По дяволите — каза Уинслоу, — няма от какво да се притесняваш.
Инок разкъса опаковката и ахна: в ръцете си държеше дървена статуетка в цял ръст, изобразяваща самия него. Висока беше трийсетина сантиметра, от светло, с цвят на мед дърво, което блестеше на слънцето като златист кристал. Крачеше срещу вятъра, стиснал пушката под мишница, леко приведен напред, а по куртката и панталоните личаха вълнообразни гънки.
Инок пое шумно дъх и остана загледан в нея.
— Уинс — промълви той, — това е най-красивото нещо, което някога съм виждал.
— Направих го — каза пощаджията — от онова парче дърво, което ми даде миналата зима. По-хубав материал за дялане на съм срещал. Твърд и с гладка структура. Няма опасност да го сцепиш, нащърбиш или да откъртиш някое парче. Като го резнеш, правиш го точно колкото трябва и където трябва. И придобива блясък още докато го дялкат. Остава само да го лъснеш малко, повече не е нужно.
— Нямаш представа — отвърна Инок — колко много значи това за мен.
— През всички тези години — не спираше пощаджията — си ми дал сума парчета дърво. И все такива, дето никой досега не е виждал. От най-добро качество и красиви. Време беше да издялам нещо и за теб.
— И ти — каза Инок — си правил много неща за мен. Мъкнеш ми разни работи от града.
— Инок — отсече Уинслоу, — ти ми харесваш. Не зная какво представляваш и не ми е работа да те питам, но във всеки случай ти ми харесваш.
— Ще ми се да можех да ти кажа какъв съм — въздъхна Инок.
— Е — каза Уипслоу, като се премести зад волана, — няма голямо значение какви сме, важното е да се разбираме. Ако можеха и някои държави да се поучат от някоя малка покрайнина като нашата — да се поучат на разбирателство, — светът щеше да бъде далеч по-добър.
Инок кимна мрачно.
— Нещата не вървят на добре, нали?
— Хич не вървят — отвърна пощаджията, като запали колата.
Инок проследи с поглед колата, която се спусна надолу по хълма, вдигайки облаци прах.
След това отново се загледа в дървената статуетка.
Дървената фигура сякаш крачеше по билото на хълм, изложена на яростния порив на вятъра и приведена напред, за да го преодолее.
Защо? — замисли се той. — Какво бе видял пощаджията у него, за да го изобрази крачещ срещу вятъра?
9.
Инок остави пушката и пакета с пощата върху прашната трева и грижливо загъна статуетката в парчето амбалажна хартия. Щеше да я постави, реши той, или на полицата над камината, или може би още по- добре, на малката масичка за кафе до любимия си стол в ъгъла до писалището. Искаше му се, призна си той с известно неудобство, да е близо до него, тъй че винаги, когато пожелае, да може да й се любува или да я вземе в ръка. Учуди се колко дълбоко го трогна, как му стопли душата подаръкът на пощаджията.
Не че рядко получаваше подаръци — едва ли минаваше седмица, през която междузвездните пътешественици да не му оставят няколко. Къщата беше пълна с тях, а долу в огромното като пещера подземие имаше цяла стена с рафтове, отрупани с нещата, които му бяха давали. Може би, каза си той, причината се криеше в това, че този подарък беше от Земята, от представител на човешкия род.
Той пъхна увитата статуетка под мишница и като вдигна пушката и пакета с пощата, пое обратно към къщата, следвайки обраслия с храсталаци път, по който навремето са се движели каруците към фермата.
Гъста трева покриваше пространството между старите коловози, врязани толкова дълбоко в глинестата почва от железните колела на едновремешните каруци, че все още никакво растение не бе успяло да пусне корени в голата, твърда като бетон пръст. Но от двете страни на пътя гъстите буренаци, плъзнали по нивата откъм близката гора, бяха израсли над човешки бой, тъй че сега човек се движеше между две плътни зелени стени.
Но на места, по необясними причини — може би поради характера на почвата или просто природата така бе отредила, — буренакът не бе израсъл толкова високо и тук се образуваха просеки, през които от билото се откриваше поглед към речната долина.
И тъкмо от едно такова място Инок видя как нещо проблесна сред китката дървета в края на старата нива, недалеч от изворчето, където срещна Луси.
Намръщи се и се спря на пътя, очаквайки това да се повтори. Но нищо повече не забеляза.
Знаеше, че това е един от наблюдателите, който следеше станцията с бинокъл. Проблясъкът бе всъщност отражението на слънцето в стъклата му.
Кои бяха те, запита се той. И защо го наблюдаваха? Това продължаваше вече доста време и колкото и да е странно, освен да го наблюдават, нищо друго не предприемаха. Не му натрапваха присъствието си. Досега никой не бе се опитал да се срещне с него, а една такава среща би била съвсем лесна и естествена. Ако те — които и да бяха — желаеха да разговарят с него, не беше трудно да се инсценира уж съвсем случайна среща по време на някоя от сутрешните му разходки.
Но очевидно още не желаеха да разговарят с него.
В такъв случай, запита се той, какво искаха от него? Да го държат под око може би. Що се отнася до това, помисли си, усмихвайки се вътрешно на горчивото си чувство за хумор, още през първите десет дни можеха да се запознаят с установения му начин на живот.
Или може би чакаха да се случи нещо, което да им подскаже с какво се занимава. Ако беше така, не ги очакваше нищо друго, освен пълно разочарование. Хиляда години можеха да си наблюдават и пак нищо нямаше да усетят.
Обърна гръб на гледката и продължи да крачи бавно по пътя, разтревожен и озадачен от присъствието на наблюдателите.
Може би, помисли си той, не правеха опити да се свържат с него, защото са чули някои от историите, които сигурно се разказват за него. Истории, които никой, дори и Уинслоу, не би се решил да му предаде. Какви ли истории, запита се той, бяха съчинени за него и се разнасяха из околността? Какви ли фантастични измислици се разказваха със затаен дъх край камината?
Може би беше по-добре, каза си той, че не знаеше какво приказват за него, макар и да бе почти сигурно, че го одумват. Добре беше и това, че наблюдателите не правеха опити да се свържат с него. Защото, докато не се срещнеха, той беше в относителна безопасност. Докато нямаше въпроси, нямаше да има и отговори.
Наистина ли сте, щяха да го попитат, онзи същият Инок Уолас, който през 1861 година е отишъл да се бие за Ейбръхам Линкълн? Имаше само един отговор на този въпрос, не можеше да има друг. Да, трябваше да каже, аз съм този човек.
И от всички въпроси, които биха могли да му зададат, този беше единственият, на който можеше да отговори правдиво. На всички останали трябваше да отвърне с мълчание или недомлъвки.
Щяха да го попитат как става така, че не остарява — как успява да запази младостта си, когато цялото човечество старее? И той не можеше да им каже, че докато е вътре в станцията, не старее, че старее само когато излезе вън от нея, че остарява с един час на ден по време на всекидневните си разходки, че можеше да остарее с час, час и нещо, докато работи в градината, или с петнайсетина минути, докато седи на стъпалата и се наслаждава на красивия залез. Но когато влезеше вътре, процесът на стареене напълно секваше.
Не можеше да им каже това. Имаше още много неща за които не можеше да говори. Знаеше, че ако един ден все пак се стигнеше до среща с тях, щеше да му се наложи да избяга от въпросите им и напълно да се изолира от света, като се затвори между четирите стени на станцията.
Подобно развитие на събитията нямаше да доведе до никакви физически неудобства, защото можеше да живее в станцията без каквито и да е притеснения. Нищо нямаше да му липсва, защото чуждоземните щяха да го снабдяват с всичко, което му беше необходимо да живее и да се чувства добре. Наистина от време на време си доставяше човешка храна — Уинслоу му я купуваше и докарваше от града, — но само
