неспирния бяг на реката, и зеления килим от дървета, и душата му се извиси, и се зарея из далечните простори, докато му се зави свят. После я накара да се върне обратно.
Обърна се бавно и пое обратно по скалата към горичката, като следваше пътеката, която бе утъпкал през годините.
Мина му през ум да слезе малко по хълма и да хвърли един поглед на полянката с розови венерини чехълчета, да ги види как изглеждат и да се опита да си представи красотата, която отново щеше да му принадлежи през юни. Но реши, че няма смисъл, защото бяха на закътано място, дето човешки крак не стъпваше, и нищо лошо не можеше да им се случи. Някога, преди сто години, те растяха по всички хълмове наоколо и той се връщаше вкъщи с огромни китки, които майка му поставяше в голямата глинена кана и п продължение на ден-два къщата се изпълваше с опияняващото им благоухание. Но сега се срещаха съвсем рядко. Изпотъпкани от добитъка и безогледно унищожавани от любителите на цветя, те бяха изчезнали от хълмовете.
Някой друг ден, каза си той, някой друг ден преди първата слана щеше да ги навести, за да се увери, че през пролетта отново ще бъдат там.
Спря за малко, за да види как една катеричка лудува на един дъб. Приклекна, за да проследи с поглед един охлюв, който бе пресякъл пътеката. Спря се до едно огромно дърво и внимателно огледа обраслия му с мъх дънер. Наблюдава как една бързокрила пойна птичка се рее и прехвръква от дърво на дърво.
Продължи надолу по пътеката и като излезе от гората, тръгна край нивата, докато стигна до изворчето, което бликаше от склона. До изворчето седеше една жена и той позна в нея Луси Фишър, глухонямата дъщеря на Ханк Фишър, който живееше долу край реката.
Спря и се загледа в нея: природата я бе надарила с толкова красота и грация, каза си той, непринудената красота и грация на първичните и самотни същества.
Тя седеше край извора, вдигнала едната си ръка, и с върховете на дългите си чувствителни пръсти държеше нещо, което пъстрееше с различни багри. Държеше лицето си изправено и по него бе изписано някакво болезнено напрежение; стройното й тяло бе изпънато като струна и то също излъчваше безмълвно, почти тревожно напрежение.
Инок пристъпи бавно напред и се спря на не повече от три крачки зад нея — видя, че онова пъстро нещо между пръстите й е пеперуда, от онези големи златисто-червени пеперуди, които се появяват в края на лятото. Едното от крилцата й беше изправено и здраво, но другото се бе прегънало и сгърчило, загубило част от прашеца, който придаваше блясък на цветовете.
Всъщност, забеляза той, тя не държеше пеперудата.
Пеперудата беше кацнала на върха на единия й пръст и от време на време помахваше леко със здравото си крилце, за да запази равновесие.
Но после видя, че е сбъркал, като си е помислил, че второто крилце е прекършено, защото вече му изглеждаше само леко прегънато и някак наведено на една страна. После бавно се изправи, прашецът му (ако изобщо е бил опадал) отново си беше на мястото и то стоеше вирнато нагоре, успоредно с другото крилце.
Мина край девойката и застана пред нея, за да може да го види, и когато го съгледа, тя ни най-малко не се сепна от изненада. Инок си даде сметка, че това е съвсем естествено, защото сигурно бе навикнала да идват откъм гърба й и изведнъж да застават пред нея.
Очите й горяха, а лицето й излъчваше благочестие, сякаш бе изживяла душевен екстаз. И отново се запита, както при всяка среща с нея, как ли се чувства човек като нея, живеещ в свят на пълно мълчание, неспособен да общува с хората. Може би не напълно, но във всеки случай неспособна на онова свободно и естествено общуване, което бе рождено право на всяко човешко същество.
Знаеше, че няколко пъти се бяха опитвали да я настанят в държавно училище за глухонеми, но всички опити бяха завършили с неуспех. Веднъж бе избягала и се бе скитала с дни, докато я открият и върнат вкъщи. При други случаи бе отказвала да се подчинява и да възприема преподаваното.
Докато я наблюдаваше как седи с пеперудата в ръка, Инок си каза, че знае причината. Тя си имаше свой свят, един свят, който принадлежеше само на нея, свят, с който бе свикнала и знаеше как да се оправя в него. В този свят тя не се чувстваше недъгава, каквато със сигурност щеше да се чувства, ако я бяха принудили, макар и отчасти, да заживее в нормалния човешки свят.
Каква полза да научи езика на глухонемите или да разбира по движението на устните, ако това щеше да я лиши от странния й душевен мир?
Тя принадлежеше на горите и хълмовете, на пролетните цветя и есенния прелет на птиците. Тя познаваше тези неща, живееше сред тях и по някакъв странен начин беше част от тях. Тя живееше сама в едно от онези древни, отдавна забравени селения на природата. Обитаваше място, което Човек отдавна бе напуснал, ако изобщо го е заемал някога.
И сега седеше тук, със златисто-червената пеперуда, кацнала на пръста й, и лицето й излъчваше напрежение и очакване, и може би задоволство от извършеното. Тя е жива, каза си той, по-жива от всичко живо на Земята.
Пеперудата разпери криле и литна от пръста й, и се зарея — безгрижна и безметежна — над дивите треви и златничетата по полето.
Тя се изви и я проследи с поглед, докато се изгуби близо до върха на хълма, върху който се простираше старата нива, после се обърна към Инок. Усмихна му се и направи няколко пърхащи движения с ръцете, като пърхането на златисто-червените криле, но с това искаше да изрази и нещо друго — чувството си на щастие и доволство, сякаш му казваше, че по света всичко е наред.
Ако можех, помисли си Ипок, да я науча на универсалния език на моите галактически пътници, щяхме да се разбираме двамата с нея почти толкова добре, колкото ако си служехме с думи. Ако имаше време, каза си той, нямаше да е много трудно, защото галактическият език на жестовете представляваше проста и логична система и се възприемаше почти инстинктивно, стига да се схванеше принципът.
Едно време и на Земята са съществували подобни езици, като най-усъвършенстваният сред тях е бил този, който аборигените на Северна Америка са използвали — независимо от родния си език, американският индианец е могъл да контактува с почти всички племена.
Въпреки това в най-добрия случай езикът на жестовете на индианците е бил като патерица, която дава възможност на човек поне да куцука, щом не може да тича. Докато този на галактиката сам по себе си беше език, пригоден за най-различни форми и начини на изразяване. Развитието му е продължило хилядолетия и много различни народи са участвали в този процес, тъй че през всички тези столетия е ставал все по-точен, прецизен и съвършен и днес представляваше едно средство за общуване с неоспорими качества.
А такова средство беше необходимо, защото в галактиката цареше истинско смешение на езиците. Дори и научно разработеният универсален език на галактиката, колкото и да бе съвършен, не можеше да премахне всички пречки, а в отделни случаи не можеше да гарантира дори елементарното общуване. Защото освен че съществуваха милиони езици, имаше и такива, които нямаха звуков характер, тъй като тези, които ги използваха, не можеха да издават звуци. А и не всички звуци вършеха работа, особено когато речта се предаваше на ултразвукови вълни, недоловими за останалите. Разбира се, съществуваше телепатията, но на всеки народ, притежаващ телепатични способности, се падаха хиляда, които бяха лишени от такива способности. Имаше много народи, които си служеха единствено с езика на жестовете, а имаше и такива, които общуваха само чрез писмени знаци и пиктограми — някои от тях имаха химически черни дъски, вградени в телата им. А около загадъчните звезди в далечния край на галактиката живееха едни слепи, глухи и неми същества, които използваха може би най-сложния от всички галактически езици — серия от сигнали, закодирани в нервната им система.
Инок се занимаваше с тази работа почти цял век и въпреки това, каза си той, дори с помощта на универсалния език на жестовете и на машинния преводач — едно доста неефективно (макар и сложно) устройство — понякога му беше доста трудно да разбере какво му казват.
Луси Фишър взе чашата, която стоеше до нея, потопи я в изворчето и му я подаде. Инок направи няколко крачки, за да я поеме, после приклекна и започна да пие. Чашата представляваше навито на фуния парче брезова кора и пропускаше малко вода. Тя потече по ръката му и намокри маншетите на ризата и куртката.
Свърши да пие и й върна чашата. Тя я пое с едната ръка, протегна другата и с върховете на нежните си пръсти го докосна леко по челото, сякаш искаше да го благослови.
