Странникът се усмихна.
— Няма да ми навреди — каза.
Инок измъкна голяма червена кърпа от джоба и си избърса лицето.
— Става задушно — отбеляза той — малко преди да завали.
Изведнъж, докато си бършеше лицето, разбра какво го бе смутило у този пътник. Въпреки мръсните му дрехи и прашните обувки, които свидетелстваха, че е извървял дълъг път, въпреки предвещаващия дъжд зной, странникът не се потеше. Имаше толкова свеж и бодър вид, сякаш беше пролет и се бе излежавал на сянка под някое дърво.
Инок прибра кърпата в джоба си и двамата се върнаха обратно при стълбите и седнаха един до друг.
— Изглежда, отдалеко идете — подпита го внимателно Инок.
— Да, много отдалеко — отвърна му странникът. — Дълъг път изминах, откак напуснах дома.
— И далеко ли отивате?
— Не — каза странникът. — Смятам, че съм стигнал там, закъдето бях тръгнал.
— Искате да кажете… — Инок остави въпроса недовършен.
— Искам да кажа тук — отговори странникът, — тъкмо тези стълби, на които седим. Тръгнал бях да търся един човек и мисля, че този човек сте вие. Не знаех как се казва, нито къде да го търся, но бях сигурен, че един ден ще го открия.
— Но как така? — смая се Инок. — Защо ще търсите точно мен?
— Трябваше ми човек, който да отговаря на най-различни изисквания. Едно от условията е да е гледал нагоре към звездите и да се е чудил какво представляват.
— Да — каза Инок, — това наистина съм го правил. Много пъти нощем, когато съм оставал да преспя на полето, съм лежал сгушен в завивките, вперил поглед в небето и загледан в звездите, съм се чудел какво представляват, кой ги е поставил там горе и най-важното защо ги е поставил там горе. Чувал съм, че всяка една от тях е слънце, като нашето слънце, което грее над Земята, но кой знае дали е така. Едва ли някой знае много за тях.
— Има и такива — отвърна странникът, — които знаят не малко за тях.
— Вие например — каза Инок малко подигравателно, защото странникът нямаше вид на човек, който знае много за каквото и да е.
— Да, аз — не отрече странникът. — Но има много други, които знаят повече от мен.
— Понякога съм се питал — каза Инок, — ако наистина звездите са други слънца, дали пък няма други планети и други хора на тях.
Спомни си вечерите край лагерния огън и празните приказки с другите войници, колкото да мине времето. Веднъж им подхвърли идеята, че може би има други хора на други планети, кръжащи около други слънца: тогава момчетата му се изсмяха и после дни наред го подиграваха, затова повече не отвори дума. Не че се засегна кой знае колко, защото и самият той не го вярваше истински — каза го колкото да се намират на приказка край огъня.
И сега отново го каза, и то пред един напълно чужд човек. Сам не знаеше защо.
— Вярвате ли го? — попита странникът.
— Просто едно глупаво хрумване — отговори Инок.
— Не е толкова глупаво — каза странникът. — Има други планети и други същества на тях. Аз съм едно от тях.
— Но вие… — извика Инок, а после онемя, поразен от гледката.
Защото лицето на странника се пропука и започна да се разпада, и под него се появи едно друго лице, което не беше човешко.
И още докато маската се свличаше от онова другото лице, една огромна светкавица преряза небето, тежкият тътен на гръмотевицата сякаш разтърси земята и той чу как в далечината рукна дъжд и се понесе надолу по хълмовете.
7.
Така започна всичко, помисли си Инок, преди почти сто години. Фантастичното му хрумване край лагерния огън се бе оказало истина и сега Земята фигурираше на галактическите карти като междинна станция, използвана от най-различни хора, пътуващи от една звезда към друга. Едно време ги наричаше чуждоземни, но сега не ги възприемаше като такива. Категорията „чуждоземен“ не съществуваше. Каквато и да беше формата им, каквито и да бяха функциите им, за него всички бяха хора.
Той отново сведе поглед към бележките от 16.Х.1931г. и ги прегледа набързо. Някъде към края на страницата откри следното:
Затвори дневника, но остана отпуснат на стола. Запита се дали статистиците от Мизар Х бяха в течение на работата на тубанците. Нищо чудно, каза си той, защото отчасти математиката, която използваха, беше нетрадиционна.
Бутна настрана дневника, порови в едно от чекмеджетата на писалището и измъкна своите диаграми. Разгърна ги върху бюрото пред себе си и ги разгледа с тревога. Ако можеше да бъде сигурен, помисли си той. Само ако познаваше статистиката на Мизар по-добре! През последните десетина години се бе мъчил над тези диаграми, като непрекъснато съпоставяше всички фактори с тези на Мизарската система, проверяваше отново и отново, за да установи дали факторите, които използва, са тези, които трябваше да използва.
Вдигна юмрук и го стовари върху писалището. Ако можеше да бъде сигурен! Ако можеше да поговори с някого! Но това беше нещо, което бе изключвал като възможност, защото щеше да е равнозначно на разбулване на цялото несъвършенство на човешката раса.
А той все още се числеше към човешката раса. Странно, помисли си, че не бе престанал да бъде човек, че след цял век контакти с тези същества от най-различни звезди, след всичко преживяно не бе престанал да се чувства Човек, жител на Земята.
Защото в много отношения връзките му със Земята бяха прекъснати. Старият Уинслоу Грант беше единственото човешко същество, с което сега разговаряше. Съседите го отбягваха, а други хора нямаше, ако не се броят наблюдателите, пък и тях рядко виждаше — само му се мярваха от време на време или попадаше на местата, където са били.
Само старият Уинслоу Грант и Мери, и другите хора от света на сенките идваха понякога да прекарат някой и друг самотен час с него.
Това беше всичко, което го свързваше със Земята — старият Уинслоу и хората сенки, и полето, което се простираше пред къщата — но не и самата къща, защото тя беше извънземна.
Затвори очи и си припомни как изглеждаше къщата едно време. Тук, в тази част, където сега седеше, беше кухнята с чугунената готварска печка, черна и огромна, разкрила огнените си зъби по протежение на решетката. Масата, на която се хранеха тримата, беше опряна в стената и той си спомни какво имаше на нея: шишенцето с оцет, чашата, в която стояха лъжиците, подносчето с горчица, хрян и червен пипер, заело почетно място насред червената карирана покривка върху масата.
Спомни си една зимна вечер, когато беше на не повече от три-четири години. Майка му се занимаваше с вечерята край печката. Той седеше на пода сред кухнята и си играеше с някакви кубчета. Отвън долиташе приглушеният вой на бродещия по стрехите вятър. Издоил кравите, баща му се върна от обора и заедно с него в стаята влезе бесният порив на снежния вихър. Когато затвори вратата, вятърът и снегът изчезнаха, прокудени вън от тази къща, в безбрежния мрак и пустош на нощта. Баща му постави ведрото с млякото, което носеше, върху кухненската мивка и Инок забеляза, че по брадата и веждите му има сняг, а мустаците около устата са покрити със скреж.
За миг задържа тази картина като в стоп-кадър: и тримата бяха пред очите му като манекени, изложени зад витрината на исторически музей — баща му, със заскрежените мустаци и високите, стигащи до коленете плъстени ботуши; майка му, със зачервено от шетнята край печката лице и с дантелената шапчица на
