Той претърси внимателно дъното с пръта. Не след дълго радостният му вик извести, че пътят е намерен отново:
— Спасени сме!
На това място здравият път правеше завой под водата. След като определи посоката, буканерът сам тръгна напред и благополучно достигна спасителната земя.
— Можем ли да бъдем сигурни сега? — попита Мендоса.
— Няма от какво да се страхуваме в този момент — отвърна буканерът.
Бяха на обетования бряг. Буканерът се обърна към графа:
— Най-добре ще направим, ако огледаме местността.
— Вие останете тук — рече графът на Мендоса и Барейо, — и си отваряйте очите!
Графът последва буканера. На два километра наоколо в джунглата те не забелязаха нищо обезпокоително. Ловецът застреля две яребици. Графът последва примера му. След това се върнаха с плячката си.
— Не ли се забелязват испанците наоколо? — попита буканерът.
— Мисля, че са заети с вечерята си — отвърна Барейо и се захили веднага, щом съзря яребиците.
— Аха, разбирам — рече буканерът. — Ти също смяташ, че трябва да направим и ние нещо подобно, нали?
Той бе проследил погледа на Барейо.
— Когато някой се храни или спи, винаги съм готов да последвам примера му — отвърна гасконецът.
Докато Мендоса и Барейо подготвяха вечерята, буканерът и графът се отправиха към брега на блатото. Те все още се страхуваха от нападение. Двамата стояха известно време там, но тъй като не забелязаха нищо подозрително, се върнаха в лагера, където ги чакаше печеното.
Тъкмо свършиха вечерята, когато в далечината чуха кучешки лай.
— Не бива да оставаме тук — каза буканерът. — Господа, още малко усилия, и надявам се, скоро ще бъдем в имението на маркизата.
Той се ослуша, поклати глава и допълни:
— Ако не са испанците, това са само кучетата им. Но и те са достатъчни. Да вървим!
Бягството им продължаваше вече две денонощия. Вечерта се спусна за втори път. От време на време буканерът се спираше, ослушваше се и тръгваше с удвоена бързина.
— Още ли е далече? — полюбопитства графът.
— Не вярвам. Не познавам тази джунгла, но съм сигурен, че вървим по правия път — отвърна буканерът.
Намираха се сред тръстиките на брега, когато буканерът викна изведнъж:
— Лягайте!
Тримата веднага изпълниха заповедта му.
— Останете тук, господин графе — рече буканерът.
— Имението на маркизата е по-близо, отколкото предполагах. Не съм сигурен обаче дали можем да стигнем там безпрепятствено. Може би испанците са усетили намеренията ни.
След тези си думи буканерът безмълвно изчезна в тръстиката.
— Дали ще ни очистят тук? — попита гасконецът.
— Господин графе, може би трябваше да останем в Санто Доминго. В моята таванска стаичка сигурно никой нямаше да се сети да ви търси.
— Да, но ти искаше да ни заколиш — рече Мендоса.
— Тихо! — прошепна графът.
В следния миг се показа буканерът.
— Трябва веднага да тръгваме — каза той. — Вече никога няма да стигнем имението на маркизата. Обкръжени сме.
— Нима испанците вече са тук? — учуди се графът.
— Не зная колко патрули са изпратени за нас. Напред. Всяка секунда е скъпа!
Наоколо бе съвсем тихо. От време на време буканерът се спираше, поставяше ухо на земята и продължаваше много по-бързо, отколкото беше вървял. Скоро бегълците достигнаха брега на друго блато.
— Сега идва най-опасният момент — рече буканерът. — Патрулите са от лявата ни страна. Пригответе пушките за стрелба и тичайте с всички сили!
Неочаквано наоколо се понесоха викове, кучешки лай и изстрели. Патрулите забелязаха корсарите и откриха огън.
— Стреляйте първо срещу кучетата — напомни буканерът.
Той се спря зад стеблото на една палма и вдигна пушката си. Седем кучета тичаха напред с отворени уста. Буканерът свали с един изстрел на земята онова, което му се струваше най-опасно. Останалите също убиха по едно куче. Те изчакаха нападението на другите животни с извадени шпаги. Боят с тях бе кратък. Испанците отново откриха огън, но тъй като трябваше да стрелят бегом, нито един от куршумите им не достигна целта си.
Бегълците нямаха особено желание да приемат битката с по-многочислен противник и тъй като кучетата се виждаха, затичаха с все сила.
Отпреде им се изпречи висока ограда.
— Спасени сме! — извика буканерът. — Това е имението на маркизата!
Глава девета
ИМЕНИЕТО НА МАРКИЗА МОНТЕЛИМАР
С огромни усилия бегълците се прехвърлиха през оградата. Като повървяха известно време, достигнаха някаква малка къща.
— На първо време можем да се скрием тук — каза буканерът. — Не ми се вярва испанците да се осмелят да безпокоят маркизата.
— Но как ще ни възприеме управителят? — попита графът.
— Познавам се добре с него — отвърна буканерът.
— Отлично — рече Мендоса. — Ако бяхме дошли без теб, сигурно щяха да ни посрещнат с порция олово.
— Може би маркизата е изпратила някой да съобщи на управителя за нашето пристигане — рече графът.
— Никак няма да се учудя, ако самата тя вече е тук — отвърна буканерът. — Почакайте, отивам да доведа управителя, ако още не си е легнал.
Той отвори вратата и въведе бегълците в широко помещение, отрупано с екзотични растения в големи глинени съдове. След това взе пушката си и изчезна в тъмнината.
— Истински дявол! — изръмжа Мендоса.
— Ако сто буканера като него нападнат Санто Доминго — добави гасконецът, — не бих искал да бъда испанец.
— Отгоре на всичко ти наполовина си испанец — отбеляза Мендоса.
— Испанска е само ризницата ми — каза гасконецът, — а като се кача на борда на фрегатата, ще я сваля.
— Ако изобщо стигнем до борда!
— Съмняваш ли се в това, Мендоса? — попита малко учудено графът.
— Тихо! — рече гасконецът. — Чувам гласове. Графът се приближи до вратата и вдигна пушката си.
— Кой е там? — попита застрашително той.
— Свалете оръжието, господин графе — обади се буканерът. — Не плашете маркизата.
— Маркизата?
— Да, аз съм, граф Вентимилия — отвърна познатият до болка глас.
Маркиза Монтелимар се появи на прага.
