смърт?
— Не, това може да ви каже само моят девер. Тогава аз бях още дете. Защо ви интересува това? Да не би да познавате тези корсари?
— Това е тайна, която не мога да ви издам, маркизо — отвърна синът на Червения корсар. — Вие казвате, че деверът ви е в Пуебло Виейо. Тъй като той има корени тук, тези имения би трябвало да имат управител…
— Да, това е кавалерът Барквизимето — отвърна маркизата. — Всеки миг той може да замине за Мексико с галеона „Санта Мария“.
— Със „Санта Мария“ ли казвате? — извика радостно графът.
— Самият той ми го каза преди няколко дни — потвърди маркизата.
— О, вече знам всичко, което желаех! — възкликна графът.
— И аз бих искала да ви помоля за едно сведение — маркизата погледна изпитателно графа.
Графът следеше с очакване всяко движение на нейните устни.
Маркизата посочи с пръст шпагата, която графът носеше, и каза:
— Снощи вие носехте друга шпага. Защо сте я сменили?
— Загубих я, когато се качвах в лодката, която трябваше да ме откара на фрегатата ми — отвърна корсарят без капка стеснение.
— Не я ли оставихте в гърдите на един мъж, който ви пречеше? — попита маркизата.
— Един благородник не може да лъже — отвърна граф Вентимилия — и поради тази причина признавам, че я оставих в гърдите на граф Сантяго. Кълна се обаче, че той предизвика мен, а не аз него.
— Вярвам ви, графе. Капитанът беше майстор на шпагата. И вие го убихте?
— Трябваше да защитавам живота си.
— Вие сте герой! — извика маркизата. — Но знаете ли, че сте заподозрян?
— Че съм убил капитана ли? Нима в Санто До-минго не е позволено двама благородници да разрешат спора си с помощта на оръжие, ако това се наложи?
Маркизата не успя да отговори. Влезе домоуправителят.
— Извинете, маркизо — рече той. — В съседната стая има двама моряци, които искат да съобщят нещо важно на господин графа.
— Един бял и един мулат ли? — запита капитанът на „Нова Кастилия“.
— Да, господин графе. Освен това, дошъл е един капитан от Гренадския полк с двадесет войници. Те искат да претърсят замъка, тъй като имали заповед за арестуването на господин графа.
Графът скочи и се хвана за шпагата си.
— Кажете на капитана — извика той, — да почака десет минути, докато маркизата привърши обяда си… Мендоса! Мартинес!
Двамата моряци влязоха в трапезарията с извадени шпаги.
— Какво значи това, графе? — попита маркизата пребледняла.
— Сега ще ви кажа, маркизо — отвърна корсарят. — Позволете ми първо да поговоря с хората си… Говори, Мендоса!
— Всички галеони и каравели са се събрали пред изхода на пристанището. Някой ни е издал.
— Какво е направил лейтенантът?
— Беше заповядал да напълнят оръдията.
— Маркизо, вие ми дължите една целувка. Тя ще бъде последната в моя живот, тъй като ако не се случи чудо, след няколко минути и последният граф Вентимилия Балбруна и Валпента ще напусне този свят.
— Вентимилия ли казахте? — извика маркизата.
— Да, аз съм синът на Червения корсар или пират, както щете го кажете, когото вашите сънародници обесиха.
— Господин графе, никога няма да допусна един благородник да бъде арестуван в дома ми. Ще ви спася. Последвайте ме!
Маркизата отведе тримата корсари в една от съседните стаи и се приближи до камината, която беше затворена с бронзова плоча. Тя натисна с пръст едно от четирите цветя, издълбани в бронза. Плочата бавно се отмести встрани и пред очите на корсарите се появи стълба.
— Това е таен изход — рече маркизата. — Той води към една от малките кули, които се намират на покрива. Чакайте ме горе.
— Маркизо, целувката!
Красивата вдовица протегна ръката си. Корсарят я целуна. След това се заизкачва по стъпалата, последван от Мендоса и Мартинес. Маркизата върна бронзовата плоча обратно и се върна в залата. В следващия момент се появи домоуправителят и съобщи за капитан Пизон.
— На какво дължа честта, капитане? — попита маркизата, когато капитанът влезе в трапезарията.
— Извинете ме, ако преча — каза той, — но губернаторът ме изпраща.
— За да ме арестувате ли? — красивата вдовица се усмихна мило.
— Не вас, а графът в червено.
— Него? Един благородник?
— Той е един Вентимилия! Корсар, маркизо!
— Боже мой! — извика маркизата. — Да не би да се лъжете?
— Имаме доказателства. На острието, което е останало забито в гърдите на граф Сантяго след дуела, е издълбано името на Вентимилия. Къде е той?
— Но той си отиде Излезе преди повече от половин час.
— Значи избягал? Накъде?… Диас! — изрева разярен капитанът.
В салона влезе подофицер.
— Изпрати веднага десет души да претърсят градината. Госпожо, имам заповед да претърся замъка.
— Претърсете го, капитане — отвърна вдовицата, — но съм сигурна, че няма да откриете онзи, когото търсите.
— Все някъде ще го открием — отвърна самоуверено капитанът. — Време е да свършим с тази фамилия. Маркизо, ще заповядам да започнат обиска!
Глава четвърта
ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ГРАФ ВЕНТИМИЛИЯ
Стълбата, която маркизата показа на сина на Червения корсар, бе толкова тясна, че Мендоса трябваше да изразходва огромна енергия, за да може да се движи по нея. След няколко минути тримата корсари се намериха в една таванска стаичка, която имаше само едно прозорче.
— Ще трябва да останем тук, докато маркизата не намери някакъв начин да избягаме — каза графът.
— На три метра под нас има покрив, господин графе. Ако скочим долу, най-спокойно можем да офейкаме.
— Нима трябва да се измъкнем като разбойници, без да благодарим на дамата, която ни спаси? Това не е почтено, Мендоса!
След половин час в таванското помещение влезе маркизата. Тя бе съкрушена.
— Какво има, маркизо? — попита графът.
— Загубени сте! — отвърна маркизата. — Капитанът заповяда да се претърси покривът, а също така и кулите. Открият ли ви, ще бъдете арестувани незабавно.
— То няма да стане толкова лесно — отвърна графът спокойно.
— Нима смятате да се биете с двадесет улани?
— Ще имаме възможност да направим това по-късно. Засега ще се постараем да изчезнем!
— Имам имение в Сан Педро — рече маркизата. — На шест мили от града е. Ще изпратя домакина си, за да предупреди управителя да ви приеме.
— Благодаря ви, маркизо. С удоволствие приемаме вашата покана!
— А корабът ви?
— На борда е моят лейтенант — рече графът. — Това е човек, който великолепно разбира своята
