— Последвайте ме!
— Къде? — запита Каменна глава. — Бих отишъл доброволно в кухнята, защото днес нямахме време да обядваме. Моите мили топове мислят само за себе си.
— В кухнята ли?! Най-напред ще отидете в каютата на коменданта, господине… Как се казвате?
— Каменна глава, капитан на екипажа на „Гръмотевица“, роден в Бретан… не си спомням в коя година, но това малко ви интересува.
— Достатъчно, господин Твърда глава — отговори офицерът, смеейки се.
— Не, господине, казах ви — Каменна глава.
— Корсар на барон Мак-Лелан.
— В служба на американската република.
— Вие сте корсари?
— Ние сме пленници от войната, а корсари сме всички днес, като започнем от вас.
Офицерът направи знак на войниците да вървят зад пленниците, като оставиха Хулбрик и Волф да си по-бъбрят на палубата.
— Как попадна тук? — запита Волф, който още не можеше да се освободи от учудването си. — И защо си с тези хора?
— Които ние ще спасим, братко, може би и от бесилката.
— Луд ли си, Хулбрик?
— На тях дължа живота си… Но кажи ми преди всичко дали младата мис с русите коси и сини очи е все още на борда?
— Винаги и навсякъде е пазена от мен.
— Тогава всичко е наред — извика Хулбрик.
— Какво ще правиш, братко?
— Ще помогна на пленниците да избягат заедно с мис Уентуърд.
— А нашият живот?
— Не се страхувай, ще успеем да се спасим.
— Впрочем барон Мак-Лелан още ли не се е отказал от русата мис Уентуърд?
— От всичко друго — да, но от нея — не. Влюбен е до уши и ще направи всичко, за да я има отново.
— Приключението, което замисляш, е твърде рисковано — рече Волф.
— Може би повече, отколкото предполагаш. Лодка, тъмна нощ, безшумно спускане в морето, четири удара на веслата и ето освобождението на всички. Какво ще кажеш, мили братко?
— Опасно е!
— Можеш ли винаги да влизаш свободно в каютата?
— Във всеки час на деня и нощта, тъй като аз съм натоварен да пазя мис Уентуърд.
— Върви да й кажеш, че на борда са капитанът и младият смешник на барона. Кой знае, може и тя да измисли някакъв план.
— Добре, братко.
Докато тримачтникът се отдалечаваше, избягвайки куршумите на американските кораби и на кораба на барона, „Гръмотевица“ се беше наклонила на една страна като ранена птица в крилото, защото фамозният топчия на тримачтника пак беше улучил мачтата й.
На залез слънце корабът на барон Мак-Лелан и четирите американски кораба едва се забелязваха на хоризонта. Тримачтникът продължаваше да бяга и да бяга, отдалечавайки все повече и повече от нещастния барон младата мис с русите коси. За щастие, на борда му беше Каменна глава, който беше способен да омотае маркиз дьо Халифакс.
VIII. Бягството на бретонците
— Кълна се в една камбана!
— Кълна се във всички жаби на света!
— Защо забъркваш и жабите в този хаос, малки Флок?
— Не ти ли се струва, че сме в блато? Засега жабите мълчат, но може би ще чуем да пеят тази вечер.
— И ще ги изядем. Тези господа англичани знаят, че сме гладни, но се правят на ударени. Трябва да счупим нещо, за да се сетят за нас.
— Как е възможно с тези железа?
— Ще се помъчим да ги счупим, а после да намерим русата мис.
— Трябва някой да ни помогне.
— Забравяш ли двамата германци?
— Хм, аз малко вярвам на тези немци.
— Грешиш — те са добри момчета.
— Значи ти се надяваш да видиш Хулбрик?
— Също и брат му.
— Хм!…
— Е, хапливо хлапе, няма ли да престанеш? Аз съм още капитан на „Гръмотевица“, кълна се във всички камбани! Докато ти не си друго освен един най-прост моряк от втори разряд!
— Бретонецо!
— Не зная какво ме задържа да не ти ударя една плесница.
— Опитай се!
— Ако не бяха тези вериги, щеше да я получиш!
За жалост бедният капитан не беше в състояние да направи нищо. Англичаните бяха затворили двамата пленници в една тъмна стая, широка едва метър и дълга два, бедна на светлина и въздух. Каменна глава се опита да счупи веригите, които стягаха вените му, но извика, смеейки се:
— Дявол да ги вземе! Истинска английска стомана. Ще си запазя правото на плесница за някой друг път.
— Кажи, какво ще правят с нас тези вагабонти?
— Ще ни обесят.
— Казваш го сериозно или искаш да ме изплашиш?
— Мили мой, аз не съм маркиз Халифакс.
— А „Гръмотевица“?
— Пак е със счупено крило! — въздъхна Каменна глава. — Истинско нещастие преследва този кораб. Винаги му счупват главната мачта.
— Не забравяй американските кораби!
— Те й помагат много, но нас не могат да покровителстват. Много са тежки, за да гонят този тримачтник.
Едва произнесе последните думи, когато голямата ключалка изскърца и вратата се отвори, за да пропусне двама души с фенери.
— А!… Кумец пира-пира! — извика весело старият бретонец. — Дошли сте за да ни обесите ли?
— Аз да обеся добрите си приятели? О, никога! — отговори Хулбрик. — Ще си спомням винаги за саламите, за бирата, за стерлингите и преди всичко за това, че ви дължа живота си.
— Не на нас, а на палача от Бостън, майстор Хулбрик.
— Това, че още съм жив и можах да видя моя брат Волф, го дължа на вас…
— А, и вашият брат е тук! Какво искате, да не би да сте заговорници? — И после, обръщайки се към малкия Флок, добави: — Гледай им лицата!
— Не ми се виждат весели — отговори шегобиецът.
— Приятели мои, послушайте ме. Излапайте най-напред тези бисквити. Англичаните са ни оставили да ви пазим.
— А, ето аз винаги съм твърдял, че този немец е добър момък — рече бретонецът.
— А аз съм ви донесъл това — и извади от джобовете си бисквити и една бутилка.
